Много от познатите ни фолклорни песни съществуват в аранжирани варианти и представляват нови авторски произведения, които са защитени от закона.
Фолклорната музика често се приема за творчество, което може да бъде използвано без ограничения по време на концерти, събори и фестивали, но това разбиране е непълно и в редица случаи – подвеждащо. Практиката показва, че една от най-честите причини за нарушения на авторски права е именно погрешното убеждение, че „щом е народно, значи е свободно“.
Традиционните народни песни и мелодии, предавани устно през поколенията, действително обикновено попадат в т.нар. обществено достояние. Това означава, че техният първоначален вариант няма конкретен автор и може да бъде изпълняван без предварителното съгласие на създателите им.
Нарушенията на авторските права, съгласно Законът за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) възникват, когато става дума за конкретни версии и обработки на тези произведения.
Организираното събиране на българския фолклор започва още в началото на XX век, а след създаването на Държавен ансамбъл за народни песни и танци през 1951 г. много песни получават авторски облик.
Много от познатите ни фолклорни песни съществуват в аранжирани варианти и представляват нови авторски произведения, които са защитени от закона. Така например хоровите и оркестрови обработки на български народни песни, направени от композитори като Филип Кутев, Кирил Стефанов, Атанас Бояджиев, Марин Големинов или Красимир Кюркчийски, не могат да бъдат използвани свободно без разрешение. Техните „Катерино моме“, „Лудо младо- сън засънило“, „Полегнала е Тодора“, „Ерген деда“, „Пиленце пее“, „Седнало е Джоре дос“, „Дилмано, Дилберо“, „Мома Яница“ и други емблематични произведения са в репертоара на множество ансамбли и изпълнители и неправилно се определят като „автентичен“ фолклор.
Множество творци създават и изцяло нова музика, вдъхновена от фолклорни мотиви, но с ясно изразено авторство. Тя може да бъде възприета от публиката като „народна музика“, когато се използват характерните белези на фолклорния стил –неравноделни ритми, типични ладове и орнаменти, характерни инструменти и специфичен тембър, както и структура, наподобяваща устната традиция.
Тези произведения звучат „автентично“, без да са заимствани като мелодия от конкретна народна песен, а пример за това са „Бяла роза“ на Славка Калчева, „Сине, сине“ на Валентин и Севдалина Спасови, „Търновска царица“ на Илка Александрова, „Стано ле“ на Петър Кирилов, „Мъжка молитва“ на Илия Луков, „Старата чешма“ на Иван Иванов.
„Фолклорът е живо културно наследство, което продължава да се развива. Именно затова той не е извън обхвата на авторското право, а напротив – често е обект на съвременна творческа дейност“, допълва Иван Димитров, изпълнителен директор на Музикаутор.
При използването на музика във фолклорен стил по време на събития трябва да се прави ясна разлика между оригиналната народна мелодия и текст и нейната обработка или аранжимент. Информираността по темата е ключова както за творците, така и за организаторите на събития и медиите, които използват музикално съдържание.
