"Време"
Да жаля ли детството, не знам?
Отмина то безрадостно, разплакано.
Животът ни е глуха равнина,
годините са пътнически влакове.
Те идват и отиват все едни,
отнасят всички спомени и мигове,
перонът пак за тръгване звъни,
а нашият живот не тръгва никъде.
А вярвам, че на нас ни предстои
една задача трудна и велика:
на тягостния мрак да устоим
и никога със мрака да не свикнем.
Да тръгнем!
"Завръщане"
Ти се връщаш сломен и стареещ
след години пак в родния град.
Продължава ли той да живее
от предишната вяра съгрят?
Пак дали той красиво загасва
оня залез зад синия рид,
притаил във рубинена ласка
на града възрожденския вид?
Пак дали са тъй тесни и криви
всички улици с бял калдъръм,
за да могат така да отбиват
на каруците тежкия ритъм?
Пак дали в тези къщи старинни,
увенчани от тежки асми,
има тъжни, добри домакини
и свенливи работни моми?
И за теб ли стои запазен
един дом със старинен уют?
"Вълшебница"
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество…
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.
"Върхът"
Тази нощ е жестока и хладна -
остър вятър в тревите звъни.
А луната - потопена ладия -
се клатушка в беззвездните вълни.
Сякаш проснат, изцъклен обесник
със раззината грозно уста -
тоя път се извива - надвесен -
и изпива с очи пропастта...
Ала ние вървиме нагоре
с буйна вяра в младата гръд,
дето, вдигнал челото си гордо,
ни примамва и вика върхът...
Там сега е високо, високо,
там да стигнеш ти трябват крила.
"Амазонка"
Вее утринна прохлада
в моето лице -
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
Моя вихрен кон лети
бодро и безспир -
пред очите ми цъфти
неогледен мир.
Искрометните копита
кой ще последи?
"Мечтател"
Залезът настойнически зад мене върви
и ми подиграва привичките.
Сякаш го слушам как сладко мълви:
"Колко си смешен мечтател, мой миличък!"
Аз си подсвирквам безгрижно с уста
и дори го не чувам.
"Среднощна молитва"
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
"Мечтател"
Залезът настойнически зад мене върви
и ми подиграва привичките.
Сякаш го слушам как сладко мълви:
"Колко си смешен мечтател, мой миличък!"
Аз си подсвирквам безгрижно с уста
и дори го не чувам.
"Време"
Да жаля ли детството, не знам?
Отмина то безрадостно, разплакано.
Животът ни е глуха равнина,
годините са пътнически влакове.
Те идват и отиват все едни,
отнасят всички спомени и мигове,
перонът пак за тръгване звъни,
а нашият живот не тръгва никъде.
А вярвам, че на нас ни предстои
една задача трудна и велика:
на тягостния мрак да устоим
и никога със мрака да не свикнем.
Да тръгнем!
"Настроение"
Когато здрач кафявоален
засипе този чезнещ град,
той се превръща в нереален,
за миг забравил своя глад.
Навлиза в улицата главна,
напук на свойта нищета
и всеки опит е сподавен
за малко женска красота.
Безпомощните електрики
пак симулират тържество.
"Заклинание"
Обричам ти се. Днеска и завинаги.
Без ум и разум. И с душа и с плът.
И знай, че всичко светло в моя път
частица е от теб - за мен най-свидната.
"Настроение"
Когато здрач кафявоален
засипе този чезнещ град,
той се превръща в нереален,
за миг забравил своя глад.
Навлиза в улицата главна,
напук на свойта нищета
и всеки опит е сподавен
за малко женска красота.
Безпомощните електрики
пак симулират тържество.
"Амазонка"
Вее утринна прохлада
в моето лице -
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
Моя вихрен кон лети
бодро и безспир -
пред очите ми цъфти
неогледен мир.
Искрометните копита
кой ще последи?
"Време"
Да жаля ли детството, не знам?
Отмина то безрадостно, разплакано.
Животът ни е глуха равнина,
годините са пътнически влакове.
Те идват и отиват все едни,
отнасят всички спомени и мигове,
перонът пак за тръгване звъни,
а нашият живот не тръгва никъде.
А вярвам, че на нас ни предстои
една задача трудна и велика:
на тягостния мрак да устоим
и никога със мрака да не свикнем.
Да тръгнем!
"Време"
Да жаля ли детството, не знам?
Отмина то безрадостно, разплакано.
Животът ни е глуха равнина,
годините са пътнически влакове.
Те идват и отиват все едни,
отнасят всички спомени и мигове,
перонът пак за тръгване звъни,
а нашият живот не тръгва никъде.
А вярвам, че на нас ни предстои
една задача трудна и велика:
на тягостния мрак да устоим
и никога със мрака да не свикнем.
Да тръгнем!
"Време"
Да жаля ли детството, не знам?
Отмина то безрадостно, разплакано.
Животът ни е глуха равнина,
годините са пътнически влакове.
Те идват и отиват все едни,
отнасят всички спомени и мигове,
перонът пак за тръгване звъни,
а нашият живот не тръгва никъде.
А вярвам, че на нас ни предстои
една задача трудна и велика:
на тягостния мрак да устоим
и никога със мрака да не свикнем.
Да тръгнем!
"Вълшебница"
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество…
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.
"Заклинание"
Обричам ти се. Днеска и завинаги.
Без ум и разум. И с душа и с плът.
И знай, че всичко светло в моя път
частица е от теб - за мен най-свидната.
"Амазонка"
Вее утринна прохлада
в моето лице -
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
Моя вихрен кон лети
бодро и безспир -
пред очите ми цъфти
неогледен мир.
Искрометните копита
кой ще последи?
"Време"
Да жаля ли детството, не знам?
Отмина то безрадостно, разплакано.
Животът ни е глуха равнина,
годините са пътнически влакове.
Те идват и отиват все едни,
отнасят всички спомени и мигове,
перонът пак за тръгване звъни,
а нашият живот не тръгва никъде.
А вярвам, че на нас ни предстои
една задача трудна и велика:
на тягостния мрак да устоим
и никога със мрака да не свикнем.
Да тръгнем!
"Завръщане"
Ти се връщаш сломен и стареещ
след години пак в родния град.
Продължава ли той да живее
от предишната вяра съгрят?
Пак дали той красиво загасва
оня залез зад синия рид,
притаил във рубинена ласка
на града възрожденския вид?
Пак дали са тъй тесни и криви
всички улици с бял калдъръм,
за да могат така да отбиват
на каруците тежкия ритъм?
Пак дали в тези къщи старинни,
увенчани от тежки асми,
има тъжни, добри домакини
и свенливи работни моми?
И за теб ли стои запазен
един дом със старинен уют?
"Върхът"
Тази нощ е жестока и хладна -
остър вятър в тревите звъни.
А луната - потопена ладия -
се клатушка в беззвездните вълни.
Сякаш проснат, изцъклен обесник
със раззината грозно уста -
тоя път се извива - надвесен -
и изпива с очи пропастта...
Ала ние вървиме нагоре
с буйна вяра в младата гръд,
дето, вдигнал челото си гордо,
ни примамва и вика върхът...
Там сега е високо, високо,
там да стигнеш ти трябват крила.
"Настроение"
Когато здрач кафявоален
засипе този чезнещ град,
той се превръща в нереален,
за миг забравил своя глад.
Навлиза в улицата главна,
напук на свойта нищета
и всеки опит е сподавен
за малко женска красота.
Безпомощните електрики
пак симулират тържество.
"Амазонка"
Вее утринна прохлада
в моето лице -
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
Моя вихрен кон лети
бодро и безспир -
пред очите ми цъфти
неогледен мир.
Искрометните копита
кой ще последи?
"Настроение"
Когато здрач кафявоален
засипе този чезнещ град,
той се превръща в нереален,
за миг забравил своя глад.
Навлиза в улицата главна,
напук на свойта нищета
и всеки опит е сподавен
за малко женска красота.
Безпомощните електрики
пак симулират тържество.
"Мечтател"
Залезът настойнически зад мене върви
и ми подиграва привичките.
Сякаш го слушам как сладко мълви:
"Колко си смешен мечтател, мой миличък!"
Аз си подсвирквам безгрижно с уста
и дори го не чувам.
"Мечтател"
Залезът настойнически зад мене върви
и ми подиграва привичките.
Сякаш го слушам как сладко мълви:
"Колко си смешен мечтател, мой миличък!"
Аз си подсвирквам безгрижно с уста
и дори го не чувам.
"Среднощна молитва"
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
"Всичко" Имаш младост и хубост. Цялата си една усмивка. Даже дърветата те харесват и те прегръщат със сенките си. Рамото ти изгрява като новолуние.
"Време" Да жаля ли детството, не знам? Отмина то безрадостно, разплакано. Животът ни е глуха равнина, годините са пътнически влакове. Те идват и отиват все едни, отнасят всички спомени и мигове, перонът пак за тръгване звъни, а нашият живот не тръгва никъде. А вярвам, че на нас ни предстои една задача трудна и велика: на тягостния мрак да устоим и никога със мрака да не свикнем. Да тръгнем!
"Завръщане" Ти се връщаш сломен и стареещ след години пак в родния град. Продължава ли той да живее от предишната вяра съгрят? Пак дали той красиво загасва оня залез зад синия рид, притаил във рубинена ласка на града възрожденския вид? Пак дали са тъй тесни и криви всички улици с бял калдъръм, за да могат така да отбиват на каруците тежкия ритъм? Пак дали в тези къщи старинни, увенчани от тежки асми, има тъжни, добри домакини и свенливи работни моми? И за теб ли стои запазен един дом със старинен уют?
"Вълшебница" Душата ми е пленница смирена, плени я твоята душа! – пленена, душата ми е в тихи две очи. Душата ми те моли и заклина: тя моли; – аз те гледам; – век измина… Душата ти вълшебница мълчи. Душата ми се мъчи в глад и жажда, но твоята душа се не обажда, душата ти, дете и божество… Мълчание в очите ти царува: душата ти се може би срамува за своето вълшебно тържество.
"Върхът" Тази нощ е жестока и хладна - остър вятър в тревите звъни. А луната - потопена ладия - се клатушка в беззвездните вълни. Сякаш проснат, изцъклен обесник със раззината грозно уста - тоя път се извива - надвесен - и изпива с очи пропастта... Ала ние вървиме нагоре с буйна вяра в младата гръд, дето, вдигнал челото си гордо, ни примамва и вика върхът... Там сега е високо, високо, там да стигнеш ти трябват крила.
"Обичам те" Обичам те. Надявам се, ти - мене. Но - вжеглени във общия хомот, да си го кажем просто няма време... ...И си отива нашият живот.
"Амазонка" Вее утринна прохлада в моето лице - аз съм млада, млада, млада с огнено сърце. Моя вихрен кон лети бодро и безспир - пред очите ми цъфти неогледен мир. Искрометните копита кой ще последи?
"Мечтател" Залезът настойнически зад мене върви и ми подиграва привичките. Сякаш го слушам как сладко мълви: "Колко си смешен мечтател, мой миличък!" Аз си подсвирквам безгрижно с уста и дори го не чувам.
"Среднощна молитва" Събличай се, полека се събличай със грацията дивна на русалка! От себе си едно след друго свличай прикритията нежни, ала малки на свойта плът свенлива, но греховна.
"Мечтател" Залезът настойнически зад мене върви и ми подиграва привичките. Сякаш го слушам как сладко мълви: "Колко си смешен мечтател, мой миличък!" Аз си подсвирквам безгрижно с уста и дори го не чувам.
"Ревност" Прости, до днес не те обичах, тъй както заслужаваш ти. Съвсем ми беше безразлично дали съм ти любим, прости.
"Декември" Декември, ти донесе мъгли и студ, и вятър, и с облаци надвеси небето над земята. И как са кратки дните, и колко пуст е дворът!
"Време" Да жаля ли детството, не знам? Отмина то безрадостно, разплакано. Животът ни е глуха равнина, годините са пътнически влакове. Те идват и отиват все едни, отнасят всички спомени и мигове, перонът пак за тръгване звъни, а нашият живот не тръгва никъде. А вярвам, че на нас ни предстои една задача трудна и велика: на тягостния мрак да устоим и никога със мрака да не свикнем. Да тръгнем!
"Ревност" Прости, до днес не те обичах, тъй както заслужаваш ти. Съвсем ми беше безразлично дали съм ти любим, прости.
"Ще бъдеш в бяло" Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина и като ангел в бяло облекло… А мисля днес; света прогнил от зло не е, щом той е твоята родина.
"Настроение" Когато здрач кафявоален засипе този чезнещ град, той се превръща в нереален, за миг забравил своя глад. Навлиза в улицата главна, напук на свойта нищета и всеки опит е сподавен за малко женска красота. Безпомощните електрики пак симулират тържество.
"Заклинание" Обричам ти се. Днеска и завинаги. Без ум и разум. И с душа и с плът. И знай, че всичко светло в моя път частица е от теб - за мен най-свидната.
"Настроение" Когато здрач кафявоален засипе този чезнещ град, той се превръща в нереален, за миг забравил своя глад. Навлиза в улицата главна, напук на свойта нищета и всеки опит е сподавен за малко женска красота. Безпомощните електрики пак симулират тържество.
"Амазонка" Вее утринна прохлада в моето лице - аз съм млада, млада, млада с огнено сърце. Моя вихрен кон лети бодро и безспир - пред очите ми цъфти неогледен мир. Искрометните копита кой ще последи?
"Време" Да жаля ли детството, не знам? Отмина то безрадостно, разплакано. Животът ни е глуха равнина, годините са пътнически влакове. Те идват и отиват все едни, отнасят всички спомени и мигове, перонът пак за тръгване звъни, а нашият живот не тръгва никъде. А вярвам, че на нас ни предстои една задача трудна и велика: на тягостния мрак да устоим и никога със мрака да не свикнем. Да тръгнем!
