Първо
Македония винаги е имала проблеми със собствената си идентичност. Да, наистина ние сме мултиетническо, мултинационално и мултикултурно общество, но освен тези, които се наричат македонци, всички останали нямат проблеми с идентичността си. Турците, албанците, сърбите, власите и другите в тази страна знаят точно кои са, откога са тук, какъв е езикът и културата им и как се наричат. Проблемът сме ние – “етническите“ македонци, които през последните сто години плуваме между изразите “държава“ и “държавност“, “нация, народ“ и „национално проявление“, “нашата македонска писменост, нашата вековна история и култура“ и редица други дилеми и неясноти. Вината не беше само наша, съседите и народите в Македония всеотдайно помагаха в дезориентацията на обикновените хора. За сърбите бяхме или „българи“, или „южни сърби“, за гърците бяхме или “вулгарос“, или „славянофони“, за власите бяхме “вулгари“, и до ден днешен на мачове в Западна Македония, където играят едни “македонски“ и други албански клубове, албанската публика вика “българи, българи“, с намерението да ни унижи, а ние им отговаряме с виковете “шиптари, шиптари“, със същото намерение. Нито те, нито ние осъзнаваме колко много, дори с намерението да обидим, казваме истината.
Второ
В периода след 1990 г. на няколко места по южната граница на Македония се сформират дружества и организации, които публично защитават македонската “древност“ и пряката, наследствена връзка с Александър Велики. Това са наивни и стерилни усилия на обикновени хора с обикновено образование да въведат Македония в сферата на “великите“ държави от Античността и да ѝ осигурят място и сигурност в идното време и свят. Светът дори не го забелязва. Само гърците го познават и разбират и затова гръцката политика и служби блокират влизането на Македония в НАТО на срещата на върха в Букурещ през 2008 г., за да може след това да се открие нова ера в изграждането на македонското национално самочувствие. Тогавашният македонски премиер Никола Груевски влиза в проекта “making a nation“ (“създаване на нация“), хвърляйки всичките си сили и добра част от ресурсите си във формирането на македонска “антична нация“ и окончателното разрешаване на македонския национален въпрос. Ангажирани са определени финансови ресурси и така се ражда проектът “Скопие 2014“. Също така, с огромна финансова подкрепа, се ангажира и част от македонския научен елит. Македонската академия на науките мъдро запази мълчание като институция, докато някои от нейните членове, както и многобройни историци и археолози, разпространяваха “истината“, че ние сме на мястото на Александър Велики, че сме наследници на неговото културно минало и че съществуваме в това пространство в синергия с древните гърци (или варварите) и славянските племена, дошли по-късно.
Трето
Още: Нямаме нови условия към Скопие: Премиерът обяви какво очаква от Северна Македония
Президентът Глигоров ясно вижда опасността от антиквизацията и още през 1993 г. в Организацията на обединените нации казва, между другото, че “ние сме славянски народ, със славянска култура и език“. Казва истината, но и изразява намерението си да нормализира ситуацията с Гърция. Това не се случва. Веднага след 2008 г. започват исторически и археологически вакханалии за това кои сме, че “изобщо не сме славяни“, че идването ни “отзад Карпатите“ е глупост, че не сме азиатци като “някакви българи там“, а сме местен, коренен народ, който “е дал живот на други народи“ и други подобни. Целият този квазиинтелектуализъм или “подредена история“ е визуално оформен от гротескното “Скопие 2014“, така че и до днес се водят безплодни дискусии по научни теми, по които европейската и световната наука отдавна има свои позиции и мнения. От друга страна, гръцката политика и наука следят отблизо развитието на “македонския древен народ“, разбират опасността, която ги заплашва, и редовно поставят пречки пред разрешаването на въпроса за името. Това е така и до днес, дори след подписването на Преспанското споразумение. Гръцката дипломация има дълги традиции и те добре осъзнават опасността за тяхната идентичност от нашия “древен народ“. Накрая ни остава само фразата, която често използваме – “мразени сме и ни завиждат всички“.
Четвърто
Въпросът с България, дали сме част от българския народ, който през последните години е формирал своя собствена нация и език, както се твърдеше там, или дали сме македонци с вековна история и собствена култура и вековен език, както беше публично заявено тук, изглеждаше лесен за разрешаване. Отношенията бяха относително коректни, българската държава помагаше с енергия и оръжия в критични за Македония ситуации, а българската дипломация навсякъде представляваше македонските интереси по отношение на признаването на държавата. Твърденията на македонските българи, че правата им не се зачитат, че македонската наука и особено политиката си присвояват части от българската история в Македония и подобни проявления, бяха безполезни.
Снимка БГНЕС
Определени институции като Македонския научен институт и Българската академия на науките имаха свои твърдения, българските институции и министерства функционираха в този тон, но за обикновения българин ние бяхме братя от една и съща кръв и с израза “брат“ обикновеният българин си мислеше, че всички проблеми са решени. Не се познавахме. Те не разбираха, че поколения македонци са отглеждани в сръбски дух, в антибългаризъм и че за нас, сърбизираните македонци, терминът “брат“ не означава нищо.
Нещата поеха по правилния път, когато България разбра, че формираната македонска нация е основана на открадната история от Средновековието до наши дни, на предопределен антибългаризъм и омраза към всичко българско, само за да се шокират накрая, когато македонците протегнаха ръка към Прличев, Джинот (Йордан Хаджиконстантинов – Джинот, бел. ред.) и цялото Българско Възраждане. В изявленията на македонски историци и академици, че борбата срещу Фанар за “своя“ църква е началото на възстановяването на Охридската архиепископия като македонска национална църква, България призна, че това е нарушаване на основите на българската идентичност в Македония. Това беше началото на края на “добрите“ отношения. Посещението на български сдружения от Македония от президента Радев и български институции само оформи борбата за “човешки права“, единственото нещо, което Европа разбираше и приемаше. Днес никой европейски или световен интелектуалец или политик не може да приеме и разбере изявлението на македонския премиер Мицкоски: “Докато аз съм министър-председател, българите няма да влязат в македонската конституция“. Споразумението за добросъседство с България и двата протокола са само свидетелство за добрата воля на мнозинството от народа на България и Македония за разрешаване на проблема, както и за добрата воля на политиците в този момент – Заев, Борисов; Радев, Пендаровски. Сърбоманският дух в Македония и влиянието на Белград и Москва правят всички български (и дори някои македонски) усилия за разрешаване на проблема безполезни.
Пето
АСНОМ 1944 (Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония, бел. ред.) е най-висшето постижение на македонския дух. Въпреки че в същността си той (АСНОМ) е дълбоко антибългарски, той носи огромни ползи за македонския народ. За първи път в историята си македонецът получава документ, в който е наречен така, получава правото на македонски език, на собствена територия и на сравнително смътно призната държавност, като федерална единица на ФНР Югославия. Посташко, (но дълбоко точоно) е твърдението, че Тито ни е дал държава, нация и език, и до ден-днешен остава неясно защо македонците не се придържат към позициите на АСНОМ, а търсят себе си дълбоко в Античността или Средновековието. Култът към личността на Тито оцелява въпреки обвиненията в тирания и кръвопролития от страна на неговите противници, но странно, култът към АСНОМ се губи някъде в древните ни амбиции. Въпросът е дали изобщо е съществувал.
Шесто
Още: Македонско международно движение: България си присвоява македонската идентичност
Сред някои македонски интелектуалци днес може да се чуе, че АСНОМ е институция, родена с “фабрична грешка“. Още от самото начало има разногласия по националния въпрос на македонците от цяла географска Македония и се иска разширяване на Македония в рамките на въображаемите географски граници на гръцка и българска територия, което противоречи на политиката на Тито (и дори Сталин) след 1948 г. и веднага предизвиква ожесточени реакции. Едновременно с това се прилага и своеобразна национална демокрация. Така всички албанци, турци, сърби, власи, роми и други запазват правото си да се самообявяват като такива, само македонските българи са задължени да се обявят за македонци. Тази изкривена национална логика продължава и до днес.
Повече от половината от членовете на АСНОМ преживяват трагичната си политическа и житейска съдба в първите години на Информбюро. Тези, които остават, функционират за определен период в сърбизирания свят на Лазо Колишевски, само за да бъдат тихо отстранени и поканени само като “статисти“ на партийни тържества. Така АСНОМ умира тихо и безгласно, забравен и изоставен от всички.
“Не ни ли мразят всички“? Това е невъзможно. Само онези, които ни отнеха демокрацията и я превърнаха в интересите на Белград и интересите на сръбския монархофашизъм, обединени с болшевизма на Тито, ни мразят. Ние мразим себе си, с безпрекословното подчинение на Белград и летаргията на народ, забравил за демокрацията.
Ето защо търсенето ни на идентичност все още продължава, заплашвайки да се превърне във вечна тема на нашето съществуване.
Автор: Владимир Перев
