Наистина ли сме станали по-малко войнствени?

Ако съдим по броя на конфликтите, оръжието остава важен аргумент в международните отношения.

В американския Конгрес продължават дискусиите следва ли да се позволи на президента Обама да накаже Сирия за използването на химическо оръжие срещу собствения си народ. Междувременно ново изследване оспорва стереотипите от последно време и твърди, че желанието на съвременните нации да спечелят във война е толкова силно, както е било винаги, пише National Geographic.

За това, че днешните страни воюват по-рядко, са писали много учени – Бил Гейтс дори назовава сред любимите си книгата на харвардския психолог Стивън Пинкър „По-добрите ангели на нашата природа” (The Better Angels of Our Nature, 2011).

Действително, за последните 70 години не е имало нито един глобален конфликт, великите държави нито веднъж не са се срещали на бойното поле. Страните изясняват отношенията си във войни от регионален мащаб, като по-големите сред тях са тази в Корея и Виетнам, а също между Иран и Ирак.

Тенденцията накарала много наблюдатели начело с Пинкър да стигнат до заключението, че развитието на демокрацията и международното право е довело до снижаване на нивото на жестокостта.

В „По-добрите ангели на нашата природа” дори се проследява връзката между намаляването на насилието в междудържавните отношения и на ниво малки социални групи. Статистиката говори, че насилието върви към спад в семействата, в отношенията между съседите, племената и въоръжените групировки по същия начин, както между народите и държавите.

Да, от 1945 до 2000 г. във войни са загинали повече от 40 млн. души, но процентното отношение към общия брой на населението е много по-малко, отколкото в предишните исторически периоди.

Беър Браумьолер от университета в Охайо е на друго мнение. Според него не става въпрос за това, че хората се отказват от насилието, а за това, че държавите са ограничени във възможностите за водене на войни.

Разбира се, това не е най-новата мисъл – доктрината за ядрена сдържаност, например, е възникнала почти едновременно с новия тип въоръжение. Браумьолер просто напомня на „пацифистите” от рода на Паркър за това, че количеството военни загуби на брой от населението не е най-достоверният статистически показател за склонността на държавите към насилие, макар и да е най-удобният, тъй като позволява да се сравняват различни исторически периоди и страни с различни размери.

Пинкър отбелязва, че организирането на обществата в по-сплотени държавни структури води до снижаване на военните загуби на брой от населението и че този процес забележително се е ускорил след Втората световна война.

Съдете сами: през 1800 година на планетата са живели един милиард души, през 1960 г. – 3 млрд., а днес са вече над 7 млрд. През XIX век във Франция военните загуби са били 70 на 100 000 души, 60 – през първата половина на ХХ век (независимо от двете световни войни), и 0,3 – сега.

От своя страна Браумьолер подозира, че смъртността в резултат на войни просто изостава от демографския взрив в последните десетилетия. До неотдавна ръстът на загубите от прогреса във въоръжаването и разширяването на мащабите на неговото прилагане е изоставал от ръста на народонаселението, но след това развитието на медицината и общото увеличение на качеството на живот са пуснали обратната тенденция.

Затова Браумьолер предлага друг метод за измерване – колко често една или друга страна е участвала в конфликти.

Той се възползвал от базата данни на военните междудържавни конфликти в проекта Correlates of War, където са отчетени всички случаи, в които една или няколко държави са заплашвали, демонстрирали или прилагали сила срещу една или няколко други страни в периода от 1816 до 2012 г.

Браумьолер открил, че независимо от покачването и спадането на броя на конфликтите, общото им количество оставало в значителна степен устойчиво от края на XVIII век до Първата световна война. След това отново започнало да расте – основно поради придобиването на независимост от бившите колонии.

С времето, когато империите се разпадат и се създават нови страни, средно държавите стават все по-малки и слаби, а и все по-далече една от друга, пояснява ученият. Тези малки и слаби страни имат много по-малки географски възможности и политически причини да воюват една с друга.

Разбира се, САЩ, чиито въоръжени сили са разгърнати по цял свят, могат да решат, че гражданската война в Сирия засяга техните интереси и да се намесят в ситуацията в Близкия изток, но такива възможности притежават малцина. С кого може да встъпи във война Уругвай? Само с Аржентина или с Бразилия, при това само теоретично, тъй като армията му е слаба, икономическото влияние – незначително, географското положение – неизгодно. Той не може да се добере дори до Парагвай, да не говорим за Иран.

С други думи, за войните са необходими възможности и причини. Голямата страна, която има много съседи и глобални интереси, по-често е недоволна и по-често се впуска във война.

Когато Браумьолер отчел всички тези променливи (тоест географските възможности и политическата значимост на държавите), се получило, че готовността на страните да започнат война с времето не се е променила. Да, имало е периоди, когато войните са били ту по-малко, ту повече, но той не открил ясна тенденция в едната или другата посока.

Пинкър, след като се запознал с резултатите от изследването, веднага видял главната му уязвимост – колегата приравнявал един към друг големи и малки конфликти. Да постреляш през границата и да бомбардираш град са две различни неща, казва той.

На това Браумьолер отговаря, че всеки конфликт може да прерасне в пълномащабна война – всичко зависи от това как ще падне картата.

Не, възразява опонентът му, мащабът на военните действия не е резултат от случайно стечение на обстоятелствата, а обмислено решение – през 1998 г. САЩ изпращат по Судан няколко ракети, а през 2003 г. предприемат сухопътна операция в Ирак – това са очевидно различни неща.

Пинкър обръща внимание и на това, че за последния половин век много държави съзнателно са съкратили разходите за армиите и военнопромишления комплекс. Според него, ако страните се готвеха за войни както преди, те нямаше да имат причини да намаляват своята отбранителна способност.

Интервенция в Сирия не се е случила досега не само заради дипломатическите спорове, но и благодарение на нежеланието на великите държави да се въвличат във война. Освен това налице е и сдържащото влияние на международните правни и хуманитарни норми.

Резултатите от изследването са били представени на годишното заседание на Асоциацията на американските политолози.