Сирийската криза показа лимита на турската мощ

Изглежда, че Турция по-лошо лае, отколкото хапе. Попитайте сирийците, които свалиха турски разузнавателен самолет на 22 юни и им се размина. Турските лидери изостриха своята реторика. Те разположиха ракети по границата и няколко пъти вдигнаха във въздуха изтребители F-16, когато сирийски хеликоптери се приближаваха твърде близо. Анкара получи подкрепа от своите съюзници от НАТО. Но това беше всичко.

Попитайте израелците, които убиха девет пропалестински турски активисти на кораба „Мави Мармара” през 2010 година, и също им се размина. Турция заплаши да изпрати своя флот, за да защити в бъдеще кораби с хуманитарна помощ за Ивицата Газа, но така и не го направи.

Опасността за Турция е, че нейната свирепост, дали в случая с инцидента с Израел, или със загубата на своя F-4 край сирийското крайбрежие, започва да изглежда беззъба.

Премиерът Реджеп Тайип Ердоган сравни действията на сирийския президент Башар Асад срещу опонентите му през последните 16 месеца с практиките на Нацистка Германия. В отговор самият Ердоган бе обвинен, че е замесен в кръвопролитията.

„Със своето желание още от самото начало да се намеси в нашите вътрешни дела, за съжаление, Ердоган превърна Турция в страна във всички кървави актове в Сирия”, заяви Асад през миналата седмица в интервю за вестник „Джумхуриет”. „Турция оказва всякаква логистична помощ на терористите, които убиват сирийските граждани”, каза Асад. След като Ердоган обяви, че Турция ще предприеме мерки на границата със Сирия, лидерът на основната опозиционна Републиканска народна партия Кемал Кълъчдароглу го обвини, че играе на покер с националните интереси.

„Каквото каза при инцидента с „Мави Мармара”, премиерът го повтори и сега. Ако блъфираш, губиш своите оръжия на международната сцена”, каза Кълъчдароглу.

До момента изглежда, че нито Турция, нито Сирия искат конфронтация, въпреки че повишената готовност на турската армия увеличава опасността за инцидент по дългата 900 км граница.

Турция е сериозна регионална сила с мощна армия и икономика, която по динамика не може да бъде сравнена с никоя друга в Близкия изток, където мнозина завиждат на турската комбинация от просперитет и демокрация при управлението на партията с ислямистки корени, която накрая укроти генералите.

Може би това е твърде опростен образ на Турция, но именно той бе отразен в Близкия изток, когато Ердоган посети региона, който дълго време бе смятан от турците по-скоро за проблематичен, отколкото за обещаващ, със своята политика „на нулеви проблеми” със съседите. През по-голямата част от последното десетилетие тази политика работеше добре.

Турция запази силния си алианс с Израел, като в същото време избегна разделение с Иран и успя да изгради нови приятелства със стари врагове като Сирия и кюрдите в Ирак. Анкара разпръсна напрежението с търговия, строителство и помощ за развитие. Ердоган и сирийският президент Башар Асад станаха лични приятели. Това започна да се променя, след като Израел нахлу в Ивицата Газа през декември 2008 година и предизвика критиките на турските лидери, които дотогава бяха работили усилено за постигането на мирно споразумение между Израел и Сирия за окупираните Голански възвишения.

Когато бунтът в арабските полицейски държави достигна Сирия през март 2011 година, Турция призова Асад да сложи край на протестите в истински реформи. Вместо това той се опита да ги съкруши с жестоко насилие. През миналия септември турските лидери, които се почувстваха предадени от факта, че Асад не е приел техния съвет, решително се обърнаха срещу сирийския президент.

Асад все още успява да се задържи на власт, с което опровергава турските прогнози, че ще последва съдбата на други арабски автократи, подобно на случилото се в Тунис, Египет и Либия. Турция прие сирийската опозиция и даде убежище на „Свободната сирийска армия”, както и на сирийски бежанци. Дори се заговори за някакъв вид буферна зона в Сирия, ако този човешки поток се превърне в „наводнение”.

Но Анкара предупреди, че няма да предприеме никакви военни действия без НАТО или без подкрепа на Съвета за сигурност на ООН, чиято работа за Сирия е парализирана от ветото на Русия и Китай. Това означава, че практическите възможности на Турция са ограничени, имайки предвид, че властите продължават да имат проблем с кюрдската съпротива в югоизточните райони, която продължава вече близо 30 години и е коствала живота на около 40 000 души, включително на 500 души през миналата година.

Някои се опасяват, че Ердоган, който се развилня на сцената на Давос, която споделяше с Шимон Перес през 2009 година, и заяви, че израелският президент „знае как да убива”, е склонен да добави острота към по-обикновената смесица от прагматизъм и принципи на външната политика. „Турция можеше да има по-предпазлива и премерена политика по отношение на Сирия”, казва Лале Кемал, редактор на турския вестник „Тараф”. „Прямата турска политика провокира режима на Асад. Турция допусна грешка като си мислеше, че Асад скоро ще си тръгне”, посочва Кемал. Според нея Турция не е трябвало да изпраща свои военни самолети близо до „ирационална” страна като Сирия, която е обхваната от гражданска война.

Ройтерс