"ВТОРОТО РАЗПЯТИЕ НА ХРИСТОС": Глава ХII - Упорита дипломация

Глава ХII

"ВТОРОТО РАЗПЯТИЕ НА ХРИСТОС": Глава ХI - Небесен гостенин

Автор: Валентин Стоев ЧАСТ ВТОРА Разпни го! По плодовете им ще ги познаете!Берат ли се грозде от тръниили смокини от репей?Всяко доб...

Прочети повече

Упорита дипломация

     Мисията на ЛекоПрегърбения беше приключила на летището в Тел Авив, когато Божият син излетя за Вaтикана, но това беше само привидно. В Рим агентът на израелските тайни служби пристигна дълбоко законспириран. И ако в Израел негова секретна грижа бяха главно Зак и Люксембурго, а по-малко пратеникът, сега беше точно обратното. Мисията му във Вечния град и във Ватикана беше Иисус. Човекът без родина някога е бил поданик на Юдея и службите не могат да бъдат незаинтересовани от второто му пришествие на Земята. Макар и далече от светите земи.
     ЛекоПрегърбения кацна в Рим със следващия полет на „Ел Ал“. Хотелът му беше на две преки от главния вход на Ватикана – не че щеше да следва Христос неотлъчно, това бе невъзможно, а и тези прийоми не му бяха присъщи. Беше избрал хотела по-скоро за удобство. Напоследък гърбът го болеше на все по-малки интервали и му се налагаше да го изпъва все по-често и по-задълго.
     Така, опънат по гръб, гърбавият лежеше на широкото двойно легло в хотелската стая и се опитваше да събере мислите си. Дълбоко в себе си признаваше, че когато е трябвало, се е отнесъл доста аристократично към християнството – сякаш не съществува. За Христос знаеше само задължителните неща, затова сега трябваше да наваксва. Беше си взел преди да тръгне Четвероевангелието и се надяваше от житията на Матей, Йоан, Марко и Лука да научи малко повече за тази религия. Зачете се в Матей и четивото, честно казано, му се стори увлекателно. Трактовката на събитията от І век бе особена и по-различна от това, което знаеше от уроците по история в средното училище. Но бе рано за заключения.
     ЛекоПрегърбения носеше своя недъг от дете. При раждането му, а и в годините до 3 недъгът му не си личеше или поне не биеше на очи. После се разбра, че ще е за цял живот – отличителен белег, който го дари и с прякора. Не че беше суетен, но в началото се опитваше да се излекува с всякакви средства. Разпъваха го, нагряваха го, но нищо не помогна. Лошото бе, че след подигравките през ученическите години и неудобствата в младежката възраст, главно с жените, едва видимата гърбица започна да влияе и на работата му. Не му пречеше, но малко по малко, въпреки че не беше по-лош от колегите си и имаше същата „оперативна успеваемост“ – такава е терминологията, чувстваше, че започват да го изтикват към по-периферните зони на професията. Всичко това го направи още по-мълчалив и отчужден.
     Никой не може да каже, дори видни психиатри като д-р Зак не могат да твърдят, че отчуждението задължително прераства в озлобление. При гърбавия обаче беше точно така. Вече не обичаше колегите си, някои дори мразеше, защото от първия ден му демонстрираха неприязън, крайно незаслужена. Не общуваше със съседите, нищо, че всеки ден се разминаваше с тях по стълбището. В ранните си години имаше приятели, но и те един по един безпричинно го изоставиха. За жена му да не говорим – отношенията му с нея се разпаднаха още през първите месеци семеен живот. Когато не бяха съпрузи и се срещаха като приятели, тя толерираше качествата му на саможивец, беше и интересен, но в семейството точно те се оказаха голямата пречка за щастлив брак. Така гърбавият остана сам. Точно тогава се появи неговата нова мания – като заместител. Влюби се в музиката, повече в класическата и най-вече в любимия му композитор Вагнер. Винаги, когато си бе у дома – за радост на съседите не много често, апартаментът му гърмеше от музика до дупка. Най-често слушаше „Танхойзер“ и „Валкирия“. Никой не разбра, но ако някой знаеше, със сигурност щеше да го обяви за луд. Миналия месец пътува до Виена, само за да слуша Вагнер, дирижиран от австрийския маестро Зигфрид Ланг. Градът не го заинтригува ни най-малко, пристигна два часа преди концерта, вечерта преспа в хотела и на сутринта взе обратния полет за Тел Авив.
     Агентът, разбира се, съзнаваше, че е особняк, а оттам и неприемлив за околните, но не правеше нищо, за да се промени. Просто не го желаеше. Лошото е, че страхът му от хората порасна в отчуждение и омраза. Неосъзната, безпричинна и абстрактна.
     ЛекоПрегърбения не можеше да се излежава дълго в хотела, защото в 16 часа папският служител – свещеникът Йоаникий, който отговаряше за ватиканския пропуск, щеше да го приеме за разговор по негова молба.
     Йоаникий беше млад човек на не повече от 35 години и очевидно му предстоеше стремителна кариера нагоре по католическата йерархия. Включително и заради начина, по който продължаваше да отказва на ЛекоПрегърбения – емисар със специални пълномощия, дадени му лично от правителството на Държавата Израел – документ, разрешаващ свободен достъп до крилото на ватиканския дворец, в което битуваше Иисус.
     – Ваше преосвещенство, вие добре разбирате, че Иисус от Назарет продължава да бъде гражданин на Юдея с 20-вековна давност, чийто правоприемник е Държавата Израел, и че по силата на Женевското споразумение той има право на специална охрана по преценка на моето правителство. Желая да се срещна с оторизиран представител на Министерството на външните работи на Ватикана, за да се намери приемливо решение.
     Гърбавият беше впрегнал всичките си знания по дипломация, лекциите, които бе слушал и върху които бе държал семестриален изпит в Академията. Очевидно бе обаче, че и младият свещеник си бе взел изпита по дипломатическо право много добре, защото успешно отблъскваше исканията на агента за пряк достъп до Христос във Ватикана като негов телохранител.
     Всичко, което в крайна сметка ЛекоПрегърбения успя да постигне – и той прие това за свой безспорен успех – бе да му бъде насрочен нов час за посещение на другия ден, когато с него щеше да се срещне лично шефът на папската канцелария кардинал Паоло Розети.
     Агентът се прибра в хотела и отново се за-хвана с евангелието. То бе достатъчно кратко, за да го приключи за около два часа. Реши да повтори и се върна на първата страница. Според него – струваше си...
     Срещата с кардинал Розети на другия ден се оказа неочаквано лесна и успешна. Кардиналът бе запознат предварително с молбата му и лично му връчи ватикански пропуск за достъп през пет дни от седмицата до южното крило на ватиканския дворец.