Колко му е?

2739
Колко му е?
Снимка: iStock

Часът е 10 сутринта, неделя. Вървя по калдъръма на Славейковата улица, известна повече като улицата на занаятите, в Трявна. Погледът ми се спира по чардаците, стрехите, обрамчените дървени прозорци с решетки, дукяните с прекрасните чехли, цървули, колани, резбосани дървени творби, керамика, икони, живопис, както и сливови пестилчета, захарни петлета на клечка, близалки и прочие лакомства за децата. В един момент, минавайки покрай открехнатата дворна врата на един битов ресторант, погледът ми съзира в дъното на двора табела: Галерия Тотю Гъбенски.

Беше преди около 30 години, когато моят приятел и съученик, цигуларят, днешният именит професор по камерна музика в Академията, Йосиф Радионов, ме запозна с Тотю Гъбенски. Срещата се състоя в апартамента на юриста Гъбенски, известен и като колекционер на картини. Моя милост, в качеството ми на непрофесионален художник, бях любопитен да разбера как Гъбенски ще оцени някои мои опити с акварела.

В рамките на срещата, г-н Гъбенски ни показа малка част от своята колекция – прекрасни картини-оригинали на наши именити художници. Дойде време и аз да покажа моите два акварела, които бях взел със себе си. Мисля, че бяха във формат А3, обрамчени само с паспарту, които в папка, на влизане в апартамента, оставих в антрето. Гъбенски ги постави последователно на стойка в средата на хола, отдалечи се, присви очи, замълча и след малко заяви, че ще ги покаже на публиката. Очевидно – хареса ги. Оставих му двата акварела и визитка, и той обеща да ми се обади. После не се видяхме до момента, в който Йоско ме информира, че бай Тотю е починал на близо 100 години. Е, поживял си е човекът до почтена възраст, Бог да го прости, рекох си. В крайна сметка за мен не беше толкова от значение това, че двата мои акварела останаха в сбирката на колекционера, колкото ме интересуваше – у кого са попаднали след смъртта му? Защото в повечето случаи акварелът се прави бързо и, ако стане добър, влиза в папката с останалите акварели на автора, участва в изложби и т.н., но, ако не стане, отива директно в кофата за боклук. Лаская се да мисля, че моят случай беше първия.

Единият акварел, спомням си, беше натюрморт. Бусинска делва с букет полски цветя в нея, набрани в Балкана. Конкретно тези цветя цъфтят през май по поляните и местните балканджии ги наричат пущикръв, заради твърде необичайното им свойство. Веднъж попитах и получих цветисто обяснение от един неподправен шоп: „ако ете сос тоа бурен си пипнеш носò, веднага че ти потече кърв из него“. Наистина високото и тънко стебло, както и малките, силнонасечени листенца на това диво цвете, обагрени в бледостуден и измит зеленооксиден цвят, са наситени с остър и силно бодлив мъх, който се усеща парещо в пръстите на ръката. На върха на стеблото има един, единствен цвят, състоящ се от 5 сърцеобразни, бледорозови и много нежни венчелистчета, в средата на които има жълти къси тичинки. Така и не се осмелих да опитам дали името на цветето отговаря на неговите възможности по отношение на кръвопускането от носа, но акварелите, които тогава, а и по-късно, нарисувах с това цвете, останаха у мои приятели. Пазя и един у дома.

За втория акварел нямам толкова ясен спомен, но, мисля, че беше на тема Копривщица, която много обичам. (Кой ли не я обича?) Лютовата или Каблешковата къща бяха обект на този акварел? Не помня. И така, нека се върна на сутринната ми разходка по улицата в Трявна, откъдето е родом Тотю Гъбенски. Прекрачвайки прага на заведението, забелязах, че масите от масивно дърво бяха вече постлани с бели, чисти, везбосани и сякаш изгладени покривки. По дългите страни на масите бяха разположени пейки, а не столове. Чакаха се явно посетители. Веднага се появи младо момче, вероятно келнер, което ме посрещна много любезно, канейки ме да седна, но аз бързо охладих неговото старание с няколко въпроса: „Това действаща галерия ли е?“ – сочейки отделната едноетажна, скромна и видимо заключена, едноетажна къща с тъмни прозорци в дъното на двора и с ангажиращия ме надпис.

„Мога ли да погледна отблизо?“. Момчето вдигна рамене и аз приех този му жест за съгласие. Долепих лице с длани върху тъмните неизмити прозорци и видях, че помещението е било някога белосано, но личеше, че е непочистено и абсолютно празно. У мен възникнаха още въпроси. Била ли е някога действаща тази галерия? Кой я е стопанисвал? Какви картини са били изложени? Къде са те сега? Моите два акварела дали са били някога там? И т.н. Извиних се и си тръгнах в известна степен разочарован, защото сметнах, че надали ще получа достатъчно смислени отговори. Хем има галерия на името на Тотю Гъбенски, хем няма картини в нея. Къде са те? Не знам. След тази наглед невинна случка се замислих за други наши галерии, които работят и където се продават скъпи картини с претенциите за оригинали.

Наскоро минах покрай такава една софийска галерия, където всички картини бяха обрамчени като по калъп със скъпи варакосани и силно релефни рамки, които мнозина биха отнесли към категорията кич. Спрях се пред една картина на Никола Танев, когото като автор и творчество познавам достатъчно добре. Карловска къща, двор, постлана с плочи пътека, оградена с ниски чемшири. Бял дувар с вградена в него овалчена отгоре ниша, саксия с мушкато в нишата и друга долу при основата на дувара, и всичко това нарисувано с едри петна и по начина, по който е рисувал и преживявал нарисуванато този наш късен импресионист, впрочем гений на четката, което вълнува и мен, и мнозина като мен, в наше време. Загледах се отблизо в детайлите върху нанесените петна с бои по платното. Те бяха толкова свежи сякаш са изтекли преди седмица от тубите на майстора. Няма го естественото остаряване на боите, няма прах по ръбовете между отделните следи от четката, няма никъде пукнатина по платното. С други думи, няма белези за рисувана картина от преди век. А е известно, че Танев е рисувал върху платно, което е свалял след изсъхването на боите от подрамката, като е навивал едновременно много платна на руло и по този начин е пренасял лесно своите творби от една изложба в друга, от един град в друг, както и в различни държави, където е правил изложби и където е успял да продаде стотици свои творби. Известно е, че външните рамки, които не са били задължително варакосани, е поръчвал допълнително на място на някой дърводелец, специализирал се в изработката на рамки за картини. Освен това, забелязах, че белият цвят върху платното на Танев в днешната галерия очевидно не беше някогашният матов и относително блед цинквайс, с какъвто са рисували майсторите от онова време, а е съвременният, крещящо бял и бляскав титанвайс.

Позволих си да попитам: „Това оригинал ли е на Танев или е майсторска репродукция?“ Галеристът – млад, добре облечен и късоподстриган мъж с физически данни по-скоро на боксьор, ме погледна възмутено и отговори троснато: „Оригинал е, разбира се, господине! Ние не продаваме копия! Вижте цената!“ Не разбрах от какво се разбира, че изложените картини в галерията са оригинали, а конкретната цена беше наистина внушителна, като за оригинал – 15000 лв. за маслена картина на Никола Танев с размери от порядъка на 60/50 см.

Напуснах галерията и този път разочарован, както след инцидентното ми посещение при празната и заключена галерия в Трявна, носеща името на Тотю Гъбенски. А, че в последния случай ставаше дума за копие на оригинала, беше повече от ясно. Че останалите картини в галерията също бяха добри репродукции, това също беше видимо и ясно, но, питам се, защо галеристите лъжат така нагло купувачите за това, че им предлагат оригинали? Вероятно, защото преобладаващата част от днешните новобогаташи, за които цените на предлаганите картини не ги впечатляват, нямат знанието, с което да направят оценка за това, което купуват. Дали то е оригинал или им продават копие на цената на оригинала, за тях това няма значение. Мисля, че ще е добре, ако притежателите на тези копия поставят под рамката някакъв документ (ако получат такъв), с който се демонстрира цената на закупеното платно. По този начин техните гости ще се впечатляват не толкова от автора и неговото произведение, колкото от парите, които са похарчени за притежанието му, както и за финансовите възможности на този, който е платил сумата. И, след като свикнахме да ни предлагат в магазините за хранителни продукти имитации на сирена, кашкавали, колбаси и прочие, защо да не свикнем с мисълта, че и в галериите за картини може да се продават, макар и добри, копия, всъщност имитации, на оригиналите?

Колко му е?

 

Автор: Николай Ангелов

Вижте всички последни новини от Actualno.com

Още от ГЛЕДНА ТОЧКА:

"В България е супер": гастарбайтери от Узбекистан разказват

В Газа пазарите са пълни, но хората гладуват. Защо е така?

Ако не искаме варварство, трябва да пречупим Путин

Все повече жертви: когато местопрестъпление е домът

Лекарствата в Европа. Цени, които убиват пациентите

Русия: Как крадат на едро чужд бизнес. Методите са жестоки

Заковани прозорци и стоманени нерви: животът в Харков днес

Кои са децата "Тойоко", които живеят на улицата

"Величие" не е никаква изненада

След изборите: истинският победител и въпросът на въпросите

Етикети:

Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд Груп АД

IBAN: BG16UBBS80021036497350

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com