Трафикантите на политически ресурси

messia

Това гласи първия постинг от форума на “Дневник” под статията за учредяването на партията “Движение България на гражданите”, оглавена очаквано от Меглена Кунева.

Трафикът от партия в партия е стара болест на българската политическа система. Не е бил чужд на българската политика и в нормалните времена от развитието на страната ни – сиреч от Освобождението до 9-ти септември 1944 г. – когато развитието на самата политическа система е всъщност история на политическото роене, а прелетите от старата и поизчерпана партийна черупка към новата и по-перспективна такава са ежедневие и не очудват никого.

Всъщност феноменът “политическа проституция” липсва единствено в социалистическа България – тъй като партията е една – и тези, които са се добрали до заветната членска книжка, въобще и не си помислят да се разделят със свързаните с нея благини (да не говорим пък за последствията, които подобен ренегатски жест би донесъл).

След 10-ти ноември рецидивите на древната професия сред политическия елит зачестяват. И което е по-важно: битовизират се. Идеологическата мотивация е оставена настрана, моралните мотиви – също. От решаващо значение е коя партия може да осигури избираеми места в своите листи – и коя има шанс при идещите избори да се нареди около държавната трапеза.

И ако в миналото е имало някакви граници, които много рядко са били нарушавани –немислимо е било, да речем, един демократ да стане комунист – или един радикал-демократ да се присъедини към оранжевите тъпанари на Стамболийски – то сега подобни граници няма. Битпазарът е вездесъщ и всичко е за продан.

Тъй че ренегатското разцъфване на стария изсъхнал клон НДСВ не е нещо изключително, нито пък неочаквано. Първо – Кунева не е сама в този си почин, компания й правят “абсолютният престъпник” Николай Цонев, бивш неин колега от кабинета на тройната коалиция, и Борислав Цеков, бивш царски депутат и доскорошна дясна ръка на омбудсмата Гиньо Ганев.

Второ – има и по-драматични преходи от този на Кунева, която от позициите си на министър в кабинета на Сергей Станишев прехвръкна в дясното политическо пространство. От СДС направо в БСП например (Стефан Гайтанджиев, Петър Слабаков, Георги Аврамов); или от СДС – в ДПС (Христо Бисеров, Йордан Цонев, Камен Костадинов). Има и модели, които г-жа Кунева съвсем буквално е следвала, макар и с известни трансформации, необходими с оглед на новите обстоятелства.

Моделът на създаването на ДСБ например. Целта на този безславно пропаднал проект бе – накратко казано – следната: зарязва се старото СДС като куха партийна черупка, напусната от “политическия дух”; стоварват се върху му всички политически неуспехи и грехове; прави се нова партия с претенциите да бъде с гражданско участие (такава роля играеше там клуб “Диалог”, а в някакъв смисъл и основният стожер на тази акция – д-р Николай Михайлов); след което партията се пробутва цялата в бяло, влиза в парламента и наритва нездравите граждански елементи, за да си останат пак старите партийни муцуни от обкръжението на Иван Костов.

Моделът на Кунева е същият – НДСВ се зарязва като куха партийна черупка, обременена с позорното си коалиционно партньорство с БСП. При което се казва: ние вече не сме леви, не – ама хич, как можете да си го помислите! Ние сме вече десни – и всъщност винаги сме били. Дотолкова десни, че можем да се идентифицираме с митинга на СДС от 7 юни 1990-та – и да илюстрираме с кадри от него нашето партийно строителство.

И могат – защо да не могат. След като има кой да легитимира тяхната връзка с дясното. И след като са достатъчно поврътливи, та да заложат именно на ренегатската карта в своето домогване до гласовете на... десните избиратели.

Нищо не показва политическата идентичност на този нов политически бардак така ясно, както старите политически курви в него. Съжалявам за грубите думи, но метафората е точна.

Вгледайте се само в състава на националния на новоучредената партия. Там са напусналите ДСБ. И четиримата: Прошко Прошков, Даниел Митов, Христо Ангеличин, Петър Николов. Можеха поне от кумова срама да пропуснат някой. Там е и гордостта на СДС – Найден Зеленгорски, избиран три пъти за кмет на Плевен.

Последният май е най-пресния и колоритен пример за явлението политическа проституция. Той, милият, нямал притеснения да заседава в един партиен орган заедно с министрите от тройната коалиция. Те – въпреки че били от кабинета на Станишев – били добри министри. И щял да бъде по-полезен, а вероятно и по-верен на дясната кауза, ако подкрепи един нов десен политически проект.

Основният мотив за това решение бил свързан, разбира се, с решението на СДС да деносира участието си в Синята коалиция. Той бил за единството на дясното и не можело така.

Странно... След като това е основният му мотив – и след като каузата му е била свързана с оцеляването на Синята коалиция – защо тогава не остава в същата? Защо не се присъединява към ДСБ например – след като стана ясно, че Иван Костов ще използва Синята коалиция като своя предизборна формула – въпреки напускането на СДС? Защо зарязва каузата на единството и отива при Кунева, която има най-голям интерес от разрушаването на това единство? Както и какво е по-точно дясното в новия му политически проект, след като е кристално ясно, че тази благородна дама би играла в нова тройна коалиция заедно с БСП и ДПС – ако заедно им стигат гласовете за съставяне на правителство – и едва като резервен вариант – с ГЕРБ (колкото и сега да изтъква своята “алтернативност”)?

Трафикантите на политически ресурси от партия в партия обаче не се замислят над подобни въпроси. За тях водещият мотив е не някаква си остаряла представа за политическа почтеност – и не някакво незряло упорство, свързано с политическата им идентичност. Те всъщност нямат такава – имат бакалски тефтер и молив. Сметката, сметката е важна тук – а не нещо друго.

А сметката показва, че ДСБ няма шанс да пробие на следващите избори. В СДС пък политическата конюнктура е неблагоприятна. Какво да правим тогава? Как да продадем по-изгодно себе си? А, там едни бивши царисти търсели дясна легитимация? Е – това е вече шанс...

Едвин Сугарев
http://www.svobodata.com