Докато Сирия гори

През миналата година президентът Барак Обама нареди американска интервенция съгласно великата нова доктрина „отговорност да се защитава”. Муамар Кадафи заплашваше с клане в Бенгази. Само да се стои и да не се прави нищо, би било „предателство на това, което сме”, обясни тогава президентът.

Една година по-късно правителството в Сирия не само заплашва с кланета, но и ги извършва. Няма нищо хипотетично в изчезването на стотици хора, екзекуциите, обстрела на жилищни райони. Над 9000 души са убити.

Обама казва, че не можем да стои безучастно отстрани. И какво направи? Просто стои и гледа.

Да, наложихме икономически санкции. Но както в случая с Иран, икономическият натиск не промени поведението на режима. Съобщението от понеделник за налагане на ограничения за пътуване и финансови мерки срещу тези, които използват социалните мрежи, за да издирват противници на режима, е незначително. Без пътувания до „Дисни уърлд” за шефовете на иранските и сирийските агенции за сигурност. Сега те могат да влагат парите си в Дубай вместо в Ню Йорк. Това наистина ще ги спре.

Другото важно съобщение на Обама беше създаването на Борд за превенция на жестокостите. Това не е шега. Създава се борд, а Русия изпраща оръжия в Дамаск. Иран осигурява пари, инструктори, агенти, още оръжие. А какво прави Америка? Подкрепя безпомощна мисия на ООН, която не прави нищо, за да спре убийствата и създава Борд за превенция на жестокостите. Либералната вяра в силата на бюрокрацията и схемите, комисиите и докладите е легендарна. Но това е пародия.

Може да бъде даден аргументът, че не е наше задължение да защитаваме, че външната политика не е социална дейност. Може да се каже, че трябва да рискуваме американски животи, само когато националната сигурност и/или стратегическите интереси са заложени на карта, а не, за да се задоволят хуманитарните импулси на някои от нашите лидери. Но Обама не казва това. Дори напротив. Той отива в музея на Холокоста, за да се ангажира да защитава невинните, да потвърди моралния императив на спасяването. Но след това не прави нищо, което да има последствие.

Неговата причина за пасивността се опира на мнението, че единствената алтернатива на бездействието е военната интервенция – въздушни удари и изпращане на сухопътни сили. Но това е погрешно. Това не е единствената алтернатива. Защо не се организира обучение и въоръжаване на частите на сирийската опозиция на територията на Турция? Тук няма нищо едностранно. Саудитска Арабия вече планира подобни мерки. Турция се обърна решително срещу Башар Асад. А Франция все повече настоява за директна интервенция.

Вместо това Обама настоява, че единственото нещо, което САЩ могат да направят, е да подкрепят международната общност – т.е, Съвета за сигурност на ООН – където Русия и Китай имат право на вето. С тази логика, означава ли, че САЩ трябва да получат благословия за действие от главорез като Владимир Путин или от касапите от площад Тянанмън?

Американското угодничество и покорство пред международната легитимност не прави нищо друго освен да позволява на Русия – преструваща се на постсъветска суперсила, да разшири своя защитен чадър над който клиент си избере. Обама просто обяви, че Русия (или Китай) могат свободно да налагат вето на международните действия – санкции, военна помощ, директна интервенция, а Америка ще отстъпи.

Каква е причината? Дори президентът Клинтън, признат интернационалист, не би си наложил подобни ограничения. Ако Обама не иска да се меси в Сирия, добре. Може да се каже, че това не е работа на САЩ – не са намесени американски интереси. Но не може да се стои безучастно и да се гледа как Сирия гори.

Ако САЩ не са готови да се намесят дори индиректно, като въоръжават и обучават сирийците, които искат да се освободят, трябва да са откровени. А след това да замълчат. Не може Вашингтон да се преструва, че ООН прави нещо. Не трябва да се преструва, че Америка прави нещо. И нацията не трябва да се излага с Борд за превенция на жестокостите. Трагедиите в Руанда, Дарфур, а сега и в Сирия, не са в резултат на липсата на информация или на координация, а от липсата на воля.

Вашингтон пост