Протестирам защото ...

Малко по малко обаче, изплуваха и някои намръщени мълчаливи лица на момчета с бръснати глави, оглеждащи се неодобрително наоколо, или допотопни лели, радикално устремени да раздават сред тълпата листовки за факелно шествие против Закона за социалните услуги, отпървом тихо, после не чак толкова. Един ден чух група намусени момчета да се уговарят да притесняват едно мило усмихнато семейство, дошло на протест със знамената на България и ЕС, и да се преместят в столицата на следващия ден. Позаслушах се, предупредих полицията, предупредих въпросното семейство, писах да предупредя и хората в София, за които това би представлявало интерес. Семейството сподели, че вече няколко пъти са спирани и тормозени вербално заради знамето, но нямат намерение да го прибират у дома. Разбирам ги напълно, единствената причина да съм на протеста без това знаме, е че не намерих откъде да си купя.

Идните дни лицата неусетно взеха да се променят, шествието намаля и придоби различен облик. Оруел и Pink Floyd бяха изместени от тъпанджии и момчета с татуси, "Гешев е позор" позамлъкна и се замени със "Сърце, душа, за България", сякаш имаме да борим нечий чужд гнет, а не нашия си собствен, по-страшния. Покрай рождената дата на Васил Левски, една от най-светлите личности в историята ни, нещата съвсем загрубяха. Очаквано, подмяната винаги тръгва неусетно и от някое светло и хубаво послание, и докато се огледаш, си сам сред мракобесие. Тази ценностна подмяна сме я гледали много пъти, а още повече пъти – нашите родители, това поколение, на което едновременно се възхищавам и сърдя, защото нито бих се справила с техните огромни предизвикателства, нито бих допуснала техните огромни грешки.

Листовките за факелно шествие плъзнаха по дърветата в централната част, сваляла съм ги една по една, между другото, все пак си чистя след кучето, това дребно действие също е част от волята да бъдеш гражданин. Знамето на Европа залезе, настана Възраждане, изви се хоро. Жалко, струва ми се, че Левски би бил разочарован от такъв обрат, ако можеше да го види.

Как да постъпиш, ако си образован и умерен млад човек, отишъл на протест не за интересите на Костя, или на Мая, или на Цв. Цв., или на Слави, а за своите демократични свободи? Да се оттеглиш с достойнство, разбира се. Защо не, и Пилат е постъпил така, после ето го резултатът. Е, да, и винаги, когато оставяме на други промяната, за да мълчим отстрани с достойнство, вместо промяна получаваме подмяна. Няма как да отпушиш кенеф (съжалявам за израза, но "тоалетна" омаловажава картината на трайното ни настояще), без да се изцапаш до лакти.

Мислещите хора трябва да говорят, длъжни са пред себе си. Трябва да говорят на несъгласните с тях, трябва да търсят общия език. Много готино и също толкова неефективно е да пиеш аперол и да политиканстваш интелектуално с апатични съмишленици. За това поведение Ботев е писал "В механата" – ето това е потенциална обща тема за разговор с патриотарите, няма "ние" и "те", щом базата е Ботев.

Питат ме кой ще дойде на мястото на сегашните управляващи, казват ми, че няма избори. Добре. Окей ли бяхме с изборите, когато решавахме между Цецка Цачева и Радев?! Окей ли бяхме с избора между Фандъкова и Мая Манолова?! Окей ли бяхме Варна да избира между Портних и Костя (смелото ми, умно и самоосъществено семейство трябваше да гласува там и аз плаках за тях)?! Окей ли е, когато отидеш да гласуваш и някой "по грешка" вече се е разписал срещу името ти?! На мен ми се е случвало. Окей ли е, когато за политическата партия, за която си гласувал, не е отчетен нито един глас в твоята избирателна секция?! На мен ми се е случвало. Изборите и алтернативите не никнат по полята, ако не ги посадиш, подхранваш и поливаш, и не, не с ракия и клавиатурен хейт. Изборите се градят, не се предоставят. Казвала съм го на познати, които се оплакват, че всички мъже или жени са еднакви и нямат избор на партньор - сменете чалготеката. Не с друга чалготека.

Пращат ми снимки на бебета и ми говорят шегички. Това е супер. Бебетата ви са прекрасни. Искате ли да има места за тях в детските градини? Искате ли да имат равен достъп до качествено образование? Да играят спокойно по улицата? Да могат спокойно да пораснат и да се реализират в страната? Да имат избора и конкурентоспособността да предпочетат друга страна? Да сте спокойни, че има кой да ги лекува? Да се наслаждават на нормалното човешко удоволствие да си говорят не за протести, а за шегички? На протестите има много хора с детски колички, протестирам и за тях.

Канят ме на плаж. Това е супер. Много обичам морето. Да лежим ли под чадъра на последните незастроени пет декара плажна ивица, докато от другата страна багерът почва и тях. Бетонът не бетонира само публичната държавна собственост, бетонира и положението, запушва ни устите, хвърля в очите ни пясък. Когато търсех компания да ида на плаж в Росенец, не срещнах желаещи.

Страхуват се от COVID-19. С право се страхуват, напук на конспиративните теории, че такъв вирус нямало. Само страхът кой ще ни пази от него е неоправдан. Остава ни да се пазим сами, така е от много време, така е за всичко. Не вярвам в компетентността на човека маска-без маска-маска-без маска-не в парка-хайде на мач-маска-без маска-ей, тулупи-вие сте виновни-отварям дискотеките, и на нечленоразделния му екип, който след два месеца нерви, половинчати мерки и предпоследни решения, просто си каза "майната му" и реши да му отърве края. Всеки спасен човек и всяко адекватно действие са постижение на смели лекарски екипи и на отговорно човешко поведение. Тия лекари заслужават да работят при по-добри условия, протестирам и за тях.

Четат противоречива информация в медиите, объркват се, всички се объркваме. Знаете ли, почти не остана медия, в която да няма забранени теми за коментиране или позиции за обсъждане. Изцяло свободните медии и културните издания полека залязоха, излязоха от печат тихомълком, разредиха тиража, паднаха в чужди ръце (някога се шегувах, че ще емигрирам, ако L`Europeo спре да излиза, а днес вече не ми е смешно). Колегите ми от Факултета по журналистика един по един се оттеглиха от медиите, живееше им се достойно. Единици останаха, казвайки си "Е, да, това и това не мога да направя, с това и това трябва да се примиря, но поне ще бъда полезен, ако развия тази разрешена тема". Темите след "поне" и запетайката оредяват. Колегите ми са мислещи, честни и съвестни хора, протестирам и за тях.

Знаете ли, някога си мечтаех да работя в "Правен свят", за да съчетая двете си специалности. В деня, когато най-сетне излезе обява за редактор там, вече нямаше нищо правно или свято, само една куха манипулативна конструкция, запазила същото име, за да потапя в помия, подходяща за свинска кочина, малкото читави устои на съдебната система, а на повърхността за изплуват фекалии. Тая редакция почина, протестирам и за тленните ѝ останки.

И прокурор съм си мечтала да бъда. Последният ми досег с прокуратурата беше преди месеци, когато входирах сигнал за едно от безчетните безобразия по Черноморието, подкрепен от над 700 души. Ни вопъл, ни стон и досега, нито дори "Патка с патка, с кого си тръгнала да се бориш". За прокуратура тези 700 души не съществуваме, протестирам и за тях.

Говорейки за безобразия по Черноморието, на едно бивше работно място получих не твърде дискретен намек да си свивам сармите и да не коментирам такива теми из личните си канали в социалните медии много-много, ако ми се работи там. Е, не ми се работеше. Немалко хора с деца, кредити и болни родители нямат тоя избор, протестирам и за тях.

За тях невероятната алтернатива на пазара на труда са телекомуникационните компании – адекватно възнаграждение, човешко отношение, колегиална среда, работа с чиста съвест и без морални компромиси. Само че повечето хора там са млади и можещи, заслужават повече от това да вдигат телефони и да препращат мейли, протестирам и за тях.

Протестирам, защото кабинетът "Борисов 3" е обида за умните и свестните хора у нас. Защото намирам парламентарната опозиция за бутафорна. Защото ми омръзна да е хубаво, но да не е готово. Защото в пукнатините по пътищата, строени с европари, загиват познати. Защото не ми се трае повече да бъдем обиждани и препятствани от всяко лице по звената на административния апарат – от премиер до последния чиновник. Защото най-читавите ми познати са в чужбина, или не работят по специалността си. Защото не искам парламентарна квота във ВСС. Защото Гешев е позор и тоя позор е наш, а можеше да не го допускаме. Защото редица способни и достойни хора, между които не един човек на изкуството, са толкова отчаяни и смачкани, че вече не дават признаци на живот, протестирайки. Защото ставам свидетел на масово опростачване с любезното съдействие на поръчкови медии. Защото хората вярват в 5G и норвежците, и се съмняват в пандемията не поради собствената си идиотия, както се твърди, а защото са четвърто поред подведено и объркано поколение, възпитано като му кажеш "Добър ден", да гледа грее ли слънцето. Защото искам младите артисти да живеят от постановките си, а не от реклами на прах за пране в Инстаграм. Защото съм европеец. Защото не искам "яжте, пийте, мафията черпи" с еврофондовете. Защото малкият бизнес и средната класа се мачкат и сочат като обществени врагове. Защото неграмотността подменя речта и езика и това е целенасочено. За околната среда и прекрасната природа на България, която загива. Защото прочистването на малкото неудобни в добре смазаната система лица се маскира като борба с мафията. Защото етническите конфликти и негативните нагласи към малцинства грижливо се хранят, развиват и аргументират за крайно долни политически интереси, без които на практика не би ги имало. Защото има виновни, и те не са дядото на Евгени Марчев, имат имена и лица и аз искам да официално да ги чуя и видя. Защото най-близкият ми човек не доживя да живее в обществото, което е заслужил с труда и добротата си. Защото живеем в жалък хибрид между одържавяване и масова приватизация на всичко, и зад двете неща стоят едни и същи познати и задкулисни муцуни. Защото не се прави "нов бардак със старите к*рви". Защото като стане нещо лошо, не виждам смисъл да звъня в полицията, и все пак го правя, за да потвърдя, че правилно не съм виждала. Защото не вярвам в чудеса, а искам ако имам деца, те да вярват. Казват, че има разнопосочни искания. Така е, стигнахме дотам, че да трябва да протестираш за всичко.

Майка ми понякога ми казва да внимавам малко повече с афиширането на мнения, при все че съм никой на никого. От кое да ме е страх – че ще ми вземат шанса за достойно развитие в държавата ми, че няма да съм парламентарно представена, че ще ме спъват на всяка крачка нагли чиновници и счупени плочки, че ще губя приятели в битката с апатията, че родния град ще ми го вземат грантаджии и мутри, че ще треперя всеки път, когато близък пътува по кърпените магистрали като слънце. Тия влакове всичките са тръгнали, добре, че са на БДЖ, белким дерайлират по пътя. От какво да го е страх човек – най-много да ядоса някого и да го набият. Да набиеш някое мирно настроено момиче казва всичко, което има за казване, и за теб, и за момичето.

Та така. Казвам си мнението само защото вярвам, че трябва. И защото тая е единствената гражданска свобода, която мога да си упражнявам в пълен размер. И не искам някой да го харесва или подкрепя, интровертите не проявяваме особен интерес към лайкове. Искам просто всички да си казваха мнението. Щеше да е различно. Може да е различно. Някой ще го види, ще разбере, че не е сам, ще му стане по-добре, ще каже и своето. Клише е, ама "Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо".

Тия дни отивам да си протестирам в София. Да видя с очите си кой е крив и кой е прав от протестиращите и какво точно делят помежду си, понеже избягвам да вярвам на чужди писания. Да видя с очите си и с какви очи едни 240 отиват на работа. За моя голяма радост, ще съм с приятели.

Автор: Лора Младенова