Как може САЩ да се справи с "новата" Турция?

От 2002 г., когато президентът Реджеп Тайип Ердоган и неговата "Партия на справедливостта и развитието" (ПСР) взеха властта в Турция, до 2016 г., наблюдателите в САЩ водиха ожесточени дебати - дали Анкара все още е съюзник. Това коментира Даниел Пайпс, председател на мозъчния тръст Middle East Forum, за американското издание The National Interest в свой анализ, цитиран от агенция "Фокус".

Всъщност заради носталгията дебатът продължи дълго след като беше ясно, че Турция вече не е съюзник на САЩ. Този въпрос, за щастие, вече приключен - Анкара е член на НАТО и никой вече сякаш не повдига тази тема.

Но сега започна нов дебат - дали агресивните действия на Турция са временно отклонение или това е новата норма? Дали става дума за нещо подобно на властта на Неджметин Ербакан от 1996-1997 г. (турски премиер, управлявал за малко повече от година, който се застъпва за по-близки връзки между страната и другите мюсюлмански държави - бел. ред.) или нещо подобно на иранската революция? 

Мненията във Вашингтон са различни. В общи линии, президента, армията, държавата и бизнесът смятат, че става дума за временно отклонение - те очакват всичко това да приключи и да се завърнем към добрите стари дни. Конгресът и повечето анализатори обаче смятат, че става дума за дълготрайна промяна.

За да разберем американския дебат, трябва да се върнем първо в добрите стари дни. Периодът от приемането на Турция в НАТО през 1952 г. до ключовите избори през 2002 г. продължава около 50 години и тогава отношенията между Анкара и Вашингтон (с изключение на кипърската криза от 1974 г.) бяха прости и добри - САЩ водеше, а Турция ги следваше.

Имах възможност да прекара седмица като гост във Външното министерство в Анкара през октомври 1992 г. Най-яркият спомен от тогава е липсата на хора, които да вземат решения. Държавните служители стояха до факс машините и чакаха представителите в турското посолство във Вашингтон да изпратят инструкции. Това е преувеличено, разбира се, но не много. Това споразумение работеше добре за двете страни за половин век - Турция разполагаше със защита от СССР, а САЩ разполагаше с надежден съюзник.

Две събития нарушиха тази стабилност през 90-те години - разпада на СССР и възхода на корупцията и некомпетентността в турските главни партии. Ислямистите, които са малцинство още от дните на Кемал Ататюрк, се възползваха от тези промени и дойдоха за малко на власт през 1996 - 1997 г. Армията обаче ги избута встрани, без да обръща внимание на важните проблеми.

Тогава дойдоха и изборите от 2002 г. Тогава ПСР се появи сякаш от никъде и се възползва от любопитна точка от тогавашната турска конституция. Според нея партиите се нуждаят от 10% от гласовете, за да влязат в парламента. Само две партии преминаха през този праг тази година - останалите буквално получиха съответно по 9, 8, 7, 6 и 5%. Това странно събитие даде възможност на ПСР, само с една трета от вота, да получи мнозинство от две трети от всички депутати в парламента. Това беше шок за опозицията, която остана деморализирана докато най-сетне не спечели изборите за кмет на Истанбул през 2019 г. 

Що се отнася до отношенията със САЩ, повратната точка дойде малко след като ПСР взеха властта. На 1 март 2003 г. турският парламент отказа да позволи на американските войници да използват територията на страната като база за операциите срещу властта на Саддам Хюсеин в Ирак. Но въпреки това остро действие след 50 години приятелство, американската администрация не обърна внимание на това. Президентът Джордж Буш продължи да поддържа добри отношения с Ердоган. Барак Обама по-късно нарече Ердоган един от любимите му чуждестранни лидери. А настоящият държавен глава на САЩ Доналд Тръмп засипва турския лидер с комплименти. 

Продължаващото дружелюбие на трима различни президенти демонстрира нежеланието на Белия дом да признае фундаменталните промени в Турция. По същия начин Министерството на отбраната се опита да запази статуквото, Държавният департамент се примири със ситуацията, а Boeing и други корпорации искаха да продължат да продават самолети на Турция.

В този дух изпълнителната власт на САЩ омаловажава факта, че Турция се управлява от ислямистки авторитарен лидер, който контролира най-мощните институции в Турция: военните, разузнавателните служби, полицията, съдебната система, банките, медиите, изборните съвети, джамиите, образователната система и прочее. Още повече, че той създаде и своя частна армия, SADAT (частна компания за сигурност, обвинявана често, че има тесни връзки с Ердоган - бел. ред.). Той се справя лесно с всеки, който публично обяви, че не е съгласен с него. Например, всеки посмял да подпише петиция, може да бъдете обявен за терорист и да се окаже в затвора. Тъй като популярността на Ердоган намалява, той все повече разчита на измами в изборите, повдигането на дела срещу опозиционни лидери и атаки срещу офисите на други партии.

Не само Ердоган и ПСР са се вкоренили във властта, но те оформят едно цяло поколение и трансформират страната. Това ни помага да видим Турция в друга светлина, в която тя изглежда, сякаш претърпява нещо сходно с революцията в Иран на забавен кадър - само че с по-малко насилие и драматизъм и може би по-трайно. 

След това последва промяна в отношението на Турция към Запада като цяло, по-специално към САЩ. През 2000 г., малко преди Ердоган да встъпи в длъжност, статистиката показаше, че малко над половината турци са благоприятно настроени към САЩ. Този процент падна до 18% по време на мандата на Ердоган. Антиамериканизмът сега е разпространен и в политиката, медиите, филмите, учебниците, джамиите, проповедите и други.

В крайна сметка враждебността стана взаимна. Гневът закупуването от страна на Анкара на руски ракетни системи С-400 накараха Конгреса да изключи Турция от програмата за изтребителите Ф-35. След десетилетия на отказ от приемането на резолюцията за признаването на арменския геноцид, заради турската чувствителност на тази тема, през 2019 г. Конгреса я прие.

Няма основания да очакваме, че САЩ ще открият приятел в Анкара, след като Ердоган предаде властта. Това е така, защото кандидатите за негови наследници (като Сюлейман Сойлу), се придържат плътно към неговите принципи. Освен това другите големи политически направления в Турция, националистите и левите, са дори по-враждебни от партията на Ердоган. С изключение на кюрдската Демократична партия на народите (ДПН), всички останали политически формации, заседаващи в парламента на Турция са дори по-антиамерикански настроени от ПСР. Те всъщност считат Ердоган за проамерикански президент.

В заключение, американските политики не трябва да се основават на надеждата, че Турция ще се върне при Вашингтон. Това няма да се случи, както не се случи с Иран. Това не е перманентно състояние, но ще продължи дълго. Правителството на САЩ трябва да подготви дългосрочен план за една агресивна Турция.

Какво може да направи САЩ в крайна сметка? Ето някои препоръки.

Осъждане и вземане на известни действия за външните проблеми, като подкрепата за "Ислямска държава", в която Турция беше обвинена през 2014 г., нахлуването в Сирия, намесата в Либия и сондажите по кипърското крайбрежие.

САЩ трябва публично да отхвърлят исканията за екстрадацията на Фехула Гюлен, бивш съюзник на Ердоган, а сега негов враг, който живее в САЩ.

Вашингтон освен това трябва да започне преговори с кюрдите, поддръжниците на Гюлен и фигури от опозициията, за да им демонстрира своята подкрепа.

Със сигурност САЩ са способни да окажат и икономически натиск над Анкара, като забранят закупуването на турски външен дълг и наложат санкции над техните енергийни компании. 

Освен това Белия дом може да добави Турция към програмата за налагане на натиск върху враговете на САЩ чрез санкции, заради покупката на системите С-400, в която е включен и Иран.

Вашингтон би могъл да премахне ядрените оръжия от Инджирлик, обща военновъздушна база на НАТО, разположена в Турция и също така да изтегли войските си от страната.

И последно САЩ могат да инициират премахването на Турция от НАТО. Въпреки че устава на организацията не предвижда подобни действия, Виенската конвенция за правото на договорите позволява премахването на държави от Алианса с пълно мнозинство, така че това все пак е възможно.

Още четете в този материал.