Трудно е да бъдеш Бог - филм за любовта

Светлана Игоревна Кармалита е руски сценарист. Родена е през 1940 в Киев. Съсценарист на „Хрустальов, колата” и „Трудно е да бъдеш Бог”. Съпруга на Алексей Герман, майка на Алексей Герман-младши. За нея Герман неведнъж твърдеше: „Навярно нямаше да се справя с живота и киното без Света”.

 

- Изключително важно е, че видяхме „Трудно е да бъдеш Бог“ именно в Ротердам, където е препълнено от радикални филми, а той се оказа най-радикалният от всички. Но нека започнем от онази съдбовна 1968 – от една страна, тя се оказва фатална за първия замисъл на екранизацията по повестта на братя Стругацки, а от друга, ви среща с Алексей Герман.

- Запознахме се същия ден, когато нашите войски влязоха в Чехословакия. Това се случи в Писателския дом за творчество в Коктебел, в Крим. В него през лятото се събираше съветската писателска интелигенция. И вестта за нахлуването предизвика там невероятна паника и скръб. Всички възприехме това като голяма беда за Чехословакия, но още по-голяма - за Русия, поела по този път. Тоест, този акт за нас беше краят на всички надежди. Но, още не знаейки за случилото се, няколко часа преди това се запознах с Льоша. И, както става в баналните курортни романи – на плажа. Писателският дом е затворено пространство. Тогава ходехме там с родителите си, още от детството. Но никога досега не бяхме се засичали – аз винаги бях през юли, а Льоша – през август. И за първи път се срещнахме. Това се случи на 21 август, а след два дни, прекарани заедно, той получи телеграма от киностудията „Ленфильм“: „Сценарият ти е затворен. Няма да го снимаш. И не мисли повече за него!“. Всичко някак съвпадна. Невероятно умна и бърза организация от страна на властта – мигновено съотнесоха нахлуването на нашите войски в Чехословакия с набезите на Черния орден от „Трудно е да бъдеш Бог“ на братя Стругацки. Открили паралел и... забраниха сценария. А през есента на 1968 г. Льоша трябваше да започне снимки...

- По какво се различаваше сценарият, който вече написахте заедно, от първия вариант?

- Първият вариант е писан от братя Стругацки и Льоша – те бяха големи приятели. Там съществуваше щастливата планета Земя, от която се преселваха нашите историци в мръсното, грозно, вонящо, чудовищно Арканарско живеене. Там приблизително е Х-ХІ век, според историята на Земята.

- Както е и във вашия филм.

- Да. Но, тъй като вече знаем, че никакво щастие не дойде на Земята, няма никаква свобода, равенство и братство, просто на Льоша му беше интересен тамошният живот. Тоест, искаше да го пресъздаде, измисли, въобрази, разкаже...

- Още навремето ли е мислил за черно-бял филм или впоследствие го е решил?

- Льоша винаги е снимал в черно-бяло.

- Да, знам, но в „Моят приятел Иван Лапшин“ има цвят.

- Тъкмо тези малки цветни прорези там бяха свързани с това да му разрешат да го снима. Льоша вече имаше забранени филми. И беше принуден да обещае, че ще снима „Лапшин“ в цвят. Но тъй като никога не е искал това, ги излъга и сложи малки цветни парчета. Иди, че спори!

- След като гледах филма снощи, отново прочетох есето на Умберто Еко „Именно за нас, за това какво може да ни се случи“, посветено на филма (вж. „Култура, бр. 40 от 2013). Напълно е прав за първото и второто равнище на възприемане. Трудно ми е да говоря все още за филма, защото всичко е толкова мощно направено, с такава вътрешнокадрова дълбочина, динамика и живописност... Имам чувството, че нещо ми се изплъзва в цялата тази свирепа полифония...

- За това има страшно много причини. На първо място е стремежът на Льоша да докаже на света, че киното е изкуство и има право на самостоятелно съществуване като живописта, музиката, литературата и преди всичко поезията. Освен това, на него открай време му беше скучно да разказва истории от типа „той я обикна, тя го обикна и ето какво произтече от това”; или „той я уби и ето какво стана после”... Затова, когато работехме по сценария, от самото начало измислихме, че историците са изселени на друга планета, защото на Земята погрешно решили, че там е започнал Ренесансът. Но там вече нямало никакъв Ренесанс, защото бил потушен от властта с цялата грубост, съществуваща на Арканар. Ако филмът се гледа внимателно, става ясно, че живописта я има, но няма музика. Поезията съществува само чрез отделните индивидуалности на поетите, които биват унищожавани. И в крайна сметка, Ренесансът не се е случил. И когато измислихме цялата тази история, Льоша бързо превключи – дон Румата живее тук вече 20 години, появява се съседската девойка Ари, неговата възлюбена, настъпва обрат... Той работеше така, както смяташе, че трябва да изглежда филмът – за героя може да се говори, само ако го потопиш в житейските обстоятелства на тази планета, сред тези роби, които мислят така, живеят по този начин, разбира се как той се отнася към тях, те много го обичат, защото е добър господар. И постепенно - Льоша дори имаше такава фраза: „а сега започваме да мачкаме сюжета“ – той извеждаше героя на заден план, а на преден излизаше животът. И този живот в екранното време би трябвало да „разкаже” героя. Ето, по този начин структурирахме сценария. Смятам, че е много важно аз или някой от екипа да каже няколко думи преди прожекцията на филма, защото е нужно да се обясни това-онова - все пак, той трае три часа и когато ви се стори, че първите час и половина са ви скучни и ви е трудно да понесете всичко това, не мислете, че сте сама – това е наистина така. Защото първата половина на филма разказва за ситуацията на това място и в това време, т. е. животът, който води героят, е лишен от големи пълномощия – той е само наблюдател. Не може да убива, забранено му е. Не може да се намесва в хода на събитията на тази планета, макар че го прави – спасява талантливи занаятчии, опитва се да спаси поет, опитва се нещо да спре, за да се получи друго развитие. Но развитие няма. Развихря се Черният орден и във втората половина на филма започваме да разбираме, че настава истинският ужас – подлагат се на гонения и на вероломна инквизиция „граматиците”, учените, поетите.... Дори всичко, което ни се е струвало досега нетърпимо – мръсотията, миризмата, мизерията, ни изглежда някак нормално, като нещо, за което ще страдаме, ако го изгубим. Тоест, то е било живот, а това не е. И човешката душа, която се мята между това, което й е заповядано да прави, и това, което смята, че трябва да направи, не издържа – дон Румата започва да убива, да мъсти... Изпитва всичките тези чувства на негодувание и освирепяване, които би трябвало да изпитва човек с душа.

- А как се изграждаше всеки от тези чутовни кадри? Не мога да допусна, че е нямало предварителни ескизи.

- Да, филмът се рисуваше. Във всеки случай - по-малко от предишните, защото има прекалено много сюжетни линии. Дори в „Хрустальов, колата“ все още беше възможно всичко да се нарисува, тъй като героят бе неизменно на екран и, малко или много, говореше това, което мислеше. А тук изначално не знаем какво мисли героят – знаем само, че е наблюдател... Много се репетираше. Дълго, дълго... Съдбите на всичките тези роби на екрана бяха обмислени от Льоша от начало до край. Това не е просто скупщина от роби, те са различни - този е такъв, онзи – инакъв, този има такава страст, онзи – чувство за хумор... Всичко това се правеше на ръка в павилиона. В него не можеше да има нито една вещ, неутвърдена от Льоша. В по-голямата част – дори писмено. Той разполагаше на мястото му дори най-малкия детайл. Павилионите се обзавеждаха така, сякаш ставаше дума за собствения му дом. Всичко имаше своята причина да се намира именно тук, нищо случайно няма.

- Колко време продължиха снимките?

- Трудно ми е да отговоря, защото имаше прекъсвания. Но се снима от 2000 до 2010 г. Льоша много боледуваше. Заради сърцето влизаше в болница – в Русия, в Германия... Излизаше от болницата – продължаваше работа. После – пак... Но имаше и субективни причини, които забавяха снимките. Например, голяма сцена вече е репетирана с актьорите, с масовката, с оператора, с всички – отначало докрай. До най-малките подробности. Льоша не снима. Никой не можеше да го принуди. Снимачната група, с която отдавна работеше, беше свикнала. Никой не се изненадва. Аз не издържам: „Льошечка, но всичко е направено, всичко е наред, може би да снимаме, а?“. И някой от групата ми казва: „Оставете го. Значи, не всичко е наред, нещо не е доизмислено“. И изведнъж на Льоша му хрумва нещо допълнително – в кадъра въвеждат крава, например... Изобщо не мога да проумея как му дойде в главата в цялата тази смрад и насред това нечовешко съществуване да се подава на героя бяла роза. Просто не разбирам коя част от главата му отговаряше за такива неща, как ги раждаше...

- Музиката на Виктор Лебедев играе изключителна роля във филма.

- Да, и на мен много ми харесва. Близка до бита им.

- Чуден контрапункт на клоаката е джазът.

- Да. И малцина забелязват, че на финала, когато вече музиката е зад кадър, когато момиче пита: „Харесва ли ти тази музика“, (а там, на планетата, все още не знаят какво е музика, хармония), отговорът е „Не знам“, а тя казва: „А мен от нея стомахът ме боли“. Румата продължава да свири зад кадър. Но най-последният музикален звук не е негов, а на роба, който се опитва да му подражава. Може би това е началото на музиката в това място...

- Гениално е свирукането.

- Да, невъобразимо. Между другото, в доозвучаването на филма, над което след смъртта на Льоша на 21 февруари 2013 г. работехме със сина ни, се стараехме да направим всичко, което той би искал. На едно място трябваше във водата да падне камък. Но когато го направихме според инструкциите, плясъкът му заглуши важна реплика и се отказахме.

- А как бе избран пленителният Леонид Ярмолник?

- Както винаги, Льоша пробва страшно много актьори. По принцип той беше убеден, че ако даден актьор е добър в комични роли, то практически би трябвало да е добър и в драматични. Що се отнася до Ярмолник, той се представи най-добре на пробите. На една от тях на Льоша направо му спря дъхът. И нямаше повече въпроси.

- Гледах филма с колеги от филмовата индустрия. Всички се бяхме втренчили като в транс. Но въпреки това, на места се смяхме.

- Разбира се, има много смешни моменти. И изобщо филмът е за любовта. Румата 20 години е преживял на тази планета. Като човек той не може да изостави тези роби, да ги предаде. Остава с тях. Обича ги. Обича това момиче. Разбира защо тя иска дете от него – защото, след като той е син на Бог, то ще бъде внук и може да се качи на трона. Румата говори на робите, че би ги продал, но не го прави – те са неговото семейство. И остават с него.

- На финала, когато земните отлитат, робът му носи кожуха...

- Безпокои се Румата да не замръзне. Затова Льоша непрестанно повтаряше: „Снимаме филм за любовта“. В крайна сметка тя не избира нито времето, нито мястото. Значи, тази любов се развива през Х-ХІ век според земните изчисления. Тогава също са обичали, нали?

- Ако „Хрустальов, колата“ бе могъща полифонична гротеска, където Алексей Герман извади постсъветските фрустрации през вероломството на сталинизма, «Трудно е да бъдеш Бог» отива още по-надалеч в шоковия хиперреализъм и въвеждането на интегралния абсурд, артикулирайки настоящия хаос през живописен разказ за страховита фантастична епоха. Колосален е.

- Радвам се да го чуя. Иска ми се да ви кажа още нещо. Във филмите на Льоша има едни такива подхвърлени кинематографични фрази, които зрителят не е в състояние да възприеме. Но, доколкото във всичките отначало се построява линията на героя, а после върху нея се наслоява животът, то в „Хрустальов“ има фраза, на която никой никога не обръща внимание. За жената на генерала, чиято роля играе Нина Русланова, един персонаж казва: „Тя е артистка, играла е в нашия град“, защото всъщност тя е от „Моят приятел Иван Лапшин“ – и фамилията й е Адашова, и актрисата е същата. Става дума за неудачница – в „Лапшин“ падна от сцената, тук е генералша, но не и господарка на дома си – дори слугинята й крещи. Един и същи характер, а различни филми. Такива работи измисляше Льоша...

- Филмът мина през различни заглавия, докато се върне на оригиналното...

- Когато Льоша каза, че ще се казва „Хроника на Арканарското клане“, бях смазана. Филмът мина през още две заглавия: „Трудно е да бъдеш Бог“ и „Какво каза търговецът на тютюн от Тютюневата улица“ (ако си спомняте, има извънкадров персонаж, който се споменава често). И това заглавие ми харесваше. Но „Арканарското клане“ е чудовищно. Беше конкретно, скучно, неадекватно на филма. И тук страхотна работа свърши Леонид Ярмолник – непрестанно повтаряше колко е лошо и накрая победи. Това стана малко преди края, когато Льоша беше в болница; там той обяви, че филмът ще се казва „Трудно е да бъдеш Бог“. Така че това си е заглавие на Герман.

- Как ще разпространявате „Трудно е да бъдеш Бог“?

- С това се занимават две компании, тъй като аз нищо не разбирам, но затова пък Льоша-младши е напълно в час. Сега той снима своя нов филм „Под електрическите облаци“ като луд - по тъмно излиза и по тъмно се прибира. Но все пак, в Москва филмът излиза на 4 февруари, на 21 – в Санкт Петербург... Имаме много покани за чужди фестивали, но за мен най-важното е да бъде видян в Русия („Трудно е да бъдеш Бог” ще бъде сред събитията на 18. София филм фест през март – б. а.).

- Какво става с „Ленфильм” – една от големите болки на Алексей Герман?

- Това е много важен етап от нашия живот, защото когато се снимаше „Хрустальов“, той беше единственият филм в студията. Спомням си, че всичко беше в сняг и ние си проправяхме пъртини, в павилиона монтирахме собствени крушки и ако не ги вземехме със себе си, на другия ден нямаше да ги има. Пълно разорение. Когато Льоша снимаше „Трудно е да бъдеш Бог“, в студията нямаше нито една поръчка, искаха да я дадат на много едър бизнесмен, който нищо не разбираше от кино и „Ленфильм“ със славната си история щеше да загине... Тоест, щеше да стане като „Мосфильм“ – богата студия за предоставяне на услуги, която се развива технически, но не и естетически. Нима сега някой може да каже „филмите на „Мосфильм“ – не. Ние се борехме да не се случи това и с „Ленфильм“. Льоша го преживяваше болезнено. Чудехме се какво да предприемем и измислихме този Обществен съвет, който пое борбата за студията. Никой не очакваше, но ние победихме. Сега е възстановен художественият съвет, аз съм главен редактор на студията и ще правим наши филм, с логото с медния конник. Мечтаем за това и много се надяваме, че ще стане.

- Дано! В далечната зима на 1994 бях у вас в Санкт Петербург и проведох дълъг разговор с Алексей Герман. Той беснееше – от ситуацията в Русия, в киното, от болестта си, от трудностите с „Хрустальов, колата“... Вие как се чувствате в момента в Русия?

- По-добре, отколкото, ако бях в Киев. Там се случва най-страшното – семейства се делят на „аз съм с тези“, „аз – с онези“. В Русия разбираме, че е невъзможно изведнъж да се възстанови икономиката на тази грамадна страна – трябва време. Но е важно през това време изкуството да функционира. 

Разговаря Геновева Димитрова - Ротердам, 26. 01. 2014 г.