Алексей Герман: Бесен съм!

- Алексей Юриевич, интересува ме вашата гледна точка за състоянието на руското кино.

- Не аз съм човекът, който може да говори сега за кино, тъй като съм бесен. Не възприемам това, което се случва в момента. Искам да формулирам състоянието на нещата не както го правехме досега - все обвинявахме нещо вън от нас. Например властта. Да, властта е виновна. И мошениците са виновни. Но на мен ми се струва, че основната вина си е в самите кинематографисти. Всичко това ние си го надробихме. Демократизацията на обществото ни, колкото и мудно да се осъществява, все пак е резултат и от нашата работа. И ако днес се сърдим, най-добре е да се сърдим на самите себе си. Дете на мои близки преди време трябваше да пише съчинение на тема: “Какво бихте казали, ако срещнете живия чичко Ленин?”. Другите писали, че ще го разцелуват, ще му благодарят за щастливото детство и т.н., а то написало, че ще се изненада. И получило двойка. Дядото, известен писател, тръгнал да се разправя с учителката. Обяснил й, че целият свят знае кога е умрял Ленин и че е естествено детето да се изненада. Та и аз като това дете не преставам да се изненадвам от всичко, което днес се случва в руското кино. На първо място се изненадах от факта, че свободата не ни е нужна. За мнозина от колегите ми в момента тя е сведена до печелене на шепа долари и пътувания в чужбина предимно по малките европейски кинофестивали... Нито една европейска страна не може да допусне нашето безобразие - да позволи киното й да се прави без адрес. И никой да не гледа филмите й. Доколкото ми е известно, положението с разпространението на руския филм е катастрофално - на хиляда билета му се пада един. Да не говорим, че кината се полупразни.

- Онзи ден гледах “Дюба-дюба”. В салона бяхме седем-осем души.

- И на Тарковски публиката беше толкова, особено в чужбина. Спомням си навремето в Югославия, когато тук изобщо не го показваха, имаше по няколко души на прожекция. Но това е част от естествен кинопроцес - избираш кого и кога да гледаш... Тогава съветското кино всъщност беше рекламна фирма на партията и държавата. Нищо повече. В тази рекламна фирма работеха гениални художници: Айзенщайн, Пудовкин, Дзига Вертов, Козинцев... Те бяха изключителни майстори - дори и Пирев. И в същото време бяха рекламните агенти на държавната политика, независимо дали на власт е Сталин, Хрушчов или Брежнев. Това много точно е формулирано от Берия пред Довженко: “Снимай каквото искаш, но винаги намирай място я за чукче, я за сърпче и ние ще ти даваме възможност да работиш”. Киното ни ръсеше сърпчета и чукчета, а на майсторите им позволяваха и глезотии. Защо толкова много съветските властници обичаха Чехов? Ами защото той непрекъснато повтаря: “След нас ще дойдат велики хора”, а те под тези велики хора разбираха болшевиките. Погледнете лагерниците - и Солженицин, и героите му - всички кълнат Чехов. Ей така, седят си и го кълнат за мечтите, за сънищата - ето докъде ни докараха.

- Слава Богу, сега интересът към Чехов се възвръща.

- Да, слава Богу. Само че сега държавата не се интересува от кино, то не й е нужно. Целият този гигантски механизъм за промиване на мозъци, прониквал и в последната паланка, вече е излишен. И на обществото киното не е нужно. Държавата се отказва от него - значи тя не се нуждае от реклама. Но да не забравяме, че американското общество държи много на своето кино, което е достатъчно политизирано.

- Открай време са интересни взаимоотношенията между руското и американското кино като естетическа рефлексия на обществените процеси. Всеизвестно е как Сталин тайно и лакомо е поглъщал американските развлекателни филми на 30-те, а като резултат в съветското кино са се опитвали да им подражават. Сега също се наблюдава своеобразно “американизиране” на руското кино, при това далеч по-неумело и вторично, отколкото преди. А междувременно Холивуд е твърде повлиян от соцреализма, нещо повече - непрекъснато го усъвършенства...

- Може и така да се каже, но според мен Спилбърг е оказал огромно влияние за възпитанието на поколения американци. При това положително, бих казал. А нашите държавници се отказаха от кинематографистите. Първите, оглавили Съюза на кинематографистите след Петия конгрес, бяха рицари: Андрей Смирнов, Елем Климов...Те не разбираха нито от търговия, нито от финанси, нито от мошеници, още по-малко от борба с мошеници. И рушаха старото, и ковяха новото, без изобщо да подозират какво правят. Добре. Партията, държавата и мошениците, които се бяха наместили във властта, ги оставиха да правят каквото поискат. Временно. За да се стигне до днешното състояние. Киното, което вече не е нужно, е моето любимо кино. Нали разбирате, напълно съзнавам, че “Броненосецът "Потьомкин” е пълна лъжа - всичко там е измислено, но Айзенщайн го е измислил гениално! Или Дзига Вертов. Така го е измислил, че веднъж по телевизията наш учен, историк, ни убеждаваше, че през 30-те хората били други, имали прекрасен апетит... Ето това е то киноизмислицата. Дзига Вертов е създал тези възторжени хора. Познавам оператор, който по време на войната возел непрекъснато по два немски трупа в камиона си. Ако било зима, возел ги дълго, ако било лято - сменял ги всеки ден. Трябвали му за случай, ако се наложело да снима победа над немци, а такива наблизо нямало. Човекът е жив. Така че това е епоха, съчинена от кинематографисти, понякога изключително талантливи. Такива вече няма, разбирате ли къде е болката! Колкото и парадоксално да е, Сталин е създал инкубатор за кинозвезди: Крючков, Ладинина, Орлова, Андреев, Бернес, Олейников... Капиталистите правят звездите си с много пари, нашите ги правеше партията. И те наистина бяха еталони. Сега разрушихме този инкубатор, пари да влагаме не умеем... Затова и актьорите ни са тлъсти и трудноподвижни. А големите ги няма! Наскоро гледах по телевизията “Цялото кралско войнство” - Евстигнеев, Казаков, Дуров... Това поколение остаря. На негово място дойдоха не повече от трима. Няма на кого да се опреш. Остана един Олег Янковски - просто няма и няма актьори.

- Ето, Александър Абдулов се снима непрекъснато...

- Да. Много го обичам, но няма да работя с него. Той толкова се снима, че здраво място не му е останало. А иначе е прелестен, творчески човек.

- Мисля си, че актьорската всеядност е резултат и на стереотипи в режисьорско мислене.

- Просто у нас в момента липсва каквато и да било взискателност към актьора. Да не говорим, че рязко спадна качеството на хората, които влизат в театралните институти. Изкуството не носи пари, парите са у новите непмани... Ето защо, за разлика от французите или американците, никой не изисква от руските актьори. В Холивуд събират хора от цял свят. У нас такова нещо няма.

- А какво има всъщност?

- Тайнствени неща. Инвазията на американското кино жестоко удари руснаците. Те просто рухнаха от това, което екранът им предложи. Познавам полярник, който доскоро даваше всичките си пари, за да гледа холивудски филми на видео. Апатичен човек, живял сред мечки и руски филми, и изведнъж - целият този блясък. Какво да прави?

- Наистина, какво да прави зрителят?

- Той е зависим от държавната политика. Колкото и да не й е нужно, държавата е длъжна да поддържа разумна политика към националното кино. Глупости са това, че нас не ни гледат, защото сме били скъпи. Ето, Юрий Мамин засне “Прозорец в Париж” с френски продуцент - хората го гледат, защото е намерил ход. И тъй като аз самият работя с този французин, знам, че от филма на Мамин той е спечелил. От друга страна, за 3-4 хиляди долара може да се купи американски филм, а руският струва около 600 милиона рубли. Моят филм ще струва много повече. Но такава огромна държава като Русия не може да остане без национално кино. Тук просто се случиха разни неща. На първо място е видеоразпространението, което се прави чрез кражби - никой не купува, всеки краде. Закони за видоепиратите няма и е трудно да се приемат, защото именно те въртят огромните пари на мафиотските структури. Вземете този Тапи-Заде, който пръв се захвана с частното киноразпространение - опитах да се боря с него, ала напразно. В неговия екип работят бившият ни министър на културата Ермаш, дъщерята на следващия ни министър и т.н. Те можеха да си позволят да хванат самолета и да отскочат до Америка, откъдето да домъкнат тонове от тези американски боклуци. Как ще воюваш с тях?

- А киностудиите не реагираха ли?

- Реагираха. “Ленфилм” тихомълком е купувал американски филми, самоунищожавайки се. Същевременно абсолютно обърканите съветски кинематографисти са напълно полудели да правят филми за елитарните европейски фестивалчета, от които никой не се интересува, и абсолютно забравиха собствения си зрител. Аз имам репутация на елитарен режисьор, но винаги съм имал предвид някаква аудитория, към която да се обърна. Може да са харесвали филмите ми, може и да не са, но аз съм гледал зрителите си в очите. Ето, Сокуров например. Той има своя гледна точка, прави кино за себе си: “Аз искам да бъда единственият зрител на своето кино. Ако от мен зависеше, на никого не бих го показвал”. Сокуров има право, след като влага свои пари или е намерил човек да финансира проектите му. Още повече, че той наистина е талантлив в областта на експерименталното кино... Но Сокуров има огромно количество епигони, които са и бездарни, и неуморни. Те са едната част от режисьорите, които ненавиждат зрителя. И какво става? Тези режисьори непрекъснато лъжат онези с парите, че всичко ще бъде наред, ще има фестивали, ще има награди... Никой обаче не ги гледа - нито на Запад, нито у нас.

- Подражателите на Сокуров не са единствено виновните за отсъствието на интерес към руските филми...

- Другите са халтураджиите.

- Те не са от вчера.

- Но са прекалено много. И всичките се устремиха към територията на американците. “Ще правим всичко, което онези правят, и ще ни гледат”. На тази територия обаче по-добре от самите американци няма как да го направиш. Невъзможно е. Спомням си как Йосиф Хейфиц умуваше: “Трябва да вземем актриса, която да прилича на Демидова, и да я накараме да играе не по-зле от Демидова”. Отвърнах му: “Ами вземете тогава Демидова!”. Та до нищо няма да ни докарат тези жалки подражателства на американското кино. Има и трета, съвсем малка групичка хора, които се мъчат нещо да кажат. Те са много зле. Много.

- За това, че вие снимате, тук много се говори.

- Да, мащабен филм. Започнах го в много тежка атмосфера. Все пак минавам за уважаван режисьор, а когато поканих колега за асистент, той ме попита: “Колко зелено ще ми дадеш?”. Актрисата пък каза: “Донесете ми милион, иначе няма да снимам”. И де да бяха само те... Целият този ужас от изнудване, лъжи, нежелание за работа, празнословие продължи година и половина, след което влязох в болница. Не издържах. Операторът идва при мен: “Алексей Юриевич, аз работя с вас заради едната благотворителност. С видеоклипове мога да изкарам шест пъти повече”.

- Явно сте си сменили оператора, не вярвам Федосов да е изрекъл тези думи.

- Разбира се. Федосов почина преди две-три години. Много хора около мен си отидоха, но Федосов страшно ми липсва... И ето, стигна се дотам, че кинаджиите сами започнаха да режат клона, върху който седят. В “Ленфилм” започнаха да снимат всякакви мерзости, стига да намерят продуцент, да му вземат парите, да ги откраднат, да ги пропият - това е нашето кино по принцип. Не говоря за няколкото все още живи хора - Рязанов, може би Серьожка Соловьов... Но ето, Елем Климов не работи и никой не го е еня, че човекът, който му открадна мечтата на живота му – “Майсторът и Маргарита”, не е никакъв режисьор... Всички се снимат при него, а Климов - кучета го яли... Какво прави Смирнов? Никой не се интересува. Аз влязох в болница... Когато започвах, всички ме обичаха. Постепенно ме намразиха, станах диктатор просто защото исках да снимам филм, а не да прахосвам пари. Започнаха скандали, обявиха ме дори за луд, какво ли не писаха... Всичко беше организирано от студията.

- А сега какво става с филма?

- Докато четиридесет и пет дни лежах в болницата, реших, че е спрян; парите свършиха, доларът продължи да скача... Но вчера ми се обадиха по телефона, че продължаваме. Всъщност французите, с които снимаме, дали още пари.

- Чух, че е за съдбата на евреите...

- Какви евреи? Разбира се, има и евреи, както в целия свят, но става дума за друго. Главният герой е руски генерал, действието се развива през 1953-та.

- Кой играе ролята на генерала?

- Юрий Цурило, провинциален актьор от Новгород. А вчера не на шега се изплаших, че няма да успея да докарам филма до края. Невъзможно е да се работи. В студията плетат интриги, непрестанно дочуваш отнякъде: «Майстори не са ни нужни, сами ще се оправим». И всичко стига до пълна гнусота. И с Мелников се захванаха. Съществува например режисьорът Сергеев, снима най-долнокачествени детективи. Симпатичен младеж, нито добър, нито лош, но не и режисьор. Само че той вече е началник, все заседава някъде. А през това време моят филм остава без пари. И тъй като директорът го няма, спират филма. После, разбира се, отново го пуснаха, тъй като този новоизлюпен началник е обикновен глупак.

- Добре, но кой го е избрал на този пост?

- Как кой - некадърниците си избират некадърници. На кого е необходим Мелников, Маслеников, Аранович, аз...? Ние само им пречим. Тази банда от нищо не се интересува - нито снимат, нито могат да го правят. Това, което се снима, е със западни пари, а западният продуцент не пуска аванта. Затова те непрекъснато нещо обсъждат, критикуват - абсолютно болшевишки порядки. Разправата им с мен не успя, тъй като големите вестници ми дадоха думата за отговор, но ако е някой друг? Ще го смажат като нищо. През цялото време пият, преживят черен хайвер... Преди никога не е имало такива пищни запои, приеми, премиери, фестивали. А киното го няма. “Дойде нашето време” - само това повтарят. Държат се като завоеватели. А какво са завоювали? Нищо. Воюват с мен. Добре, ще спра филма. И какво от това? Няма да се воюва, но няма и да се снима, което е по-страшното.

- Твърде дълго мълчахте след “Иван Лапшин”...

- Откровено да ви кажа, ако завърша този филм и успея да помогна на трима мои студенти да си завършат късометражките, с топ не могат да ме накарат да снимам кино. Филми повече няма да правя. Киното ми се струва абсолютно безперспективна работа. Аз съм театрален режисьор. Колкото до дългото ми мълчание след “Иван Лапшин”... Нека направим кратка равносметка. Заснех първия си филми - иззеха го. Заснех втория (“Проверка по пътищата” – бел. а.) – забраниха го, а мен уволниха. Няма нужда да разказвам как ме заплашваха с прокурор, как мама беше като побъркана от страх да не ме изпратят в Сибир... Заснех третия по Симонов, дадоха ми възможност да се поправя (“Двадесет дни без война” – бел. а.). И цяла година, при наличието на такъв авторитет като Симонов, ме правеха на кайма... След като заснех “Моят приятел Иван Лапшин”, ме уволниха завинаги. Три години изкарах на село. После ме върнаха, дадоха ми две държавни награди, връчиха ми звание “заслужил артист”... Всичко за мен се преобърна, след като изведнъж се оказах знаменит. Разведох се с жена си, после се събрахме, местех се ту тук, ту там. Живеех на село, пишех сценарии под чуждо име... После се захванах с непосилен проект – “Палата №6” на Чехов, но изведнъж си казах: “Защо ми е “Палата №6” за царското време, като си я имаме същата, Григоренко е бил там, но на мен това не ми е интересно”... После се върнах към забранения навремето сценарий по братя Стругацки “Трудно е да бъдеш бог”. Писахме, писахме и дори пари получихме, а после си казах, че не ми трябват тези графове, барони... Все пак Стругацки са интересни с езоповския си език, а ако трябва да се говори направо, това ще бъдат Ленин, Сталин, Берия, Ежов... Това занимание вече ми е съвършено безинтересно. И така, през всичкото това време се чудех какво да правя. И сега нямаше да снимам. Но започнаха да ме уговорят западни продуценти - първо италиански, после американски (някакви безумни хора, които ми предлагаха страшно много пари, а аз изобщо не разбирах какво искат от мен, тъй като такова нещо просто не може да се снима), после започнах да пиша за американците, а те пък не приеха сценария и аз го забравих. По-късно този замисъл потегли към Франция, благодарение на Павел Лунгин, и се появиха продуценти - един, втори, трети. Отначало ми беше неудобно, но постепенно все повече се навивах - ще поживея във Франция, ще пиша сценарий, после ще замина във Финландия, няма да им хареса, не, хареса им, няма да дадат пари, не, дадоха, ще поискам четири пъти повече и те ще се откажат, поисках, и това дадоха... Така потънах, че нямаше измъкване. Започнах да снимам. Може и лошо да снимам, не знам - на едни им харесва, на други - не. Но да снимаш в тази разглобена страна, където дори и зимата не е зима - миналата година изобщо нямаше сняг, а сега заваля, след като влязох в болница и парите бяха похарчени - това е кошмар. Дори не ми се говори. Бавно и мъчително ме убиваха. А когато се разболях, започнаха да се вайкат, че декорите трябва да се свалят, а това струва пари... Французите обаче харесаха заснетите епизоди, казаха, че това е филм за Кан и тук се хвърлиха да ми помагат...

- Всъщност докъде сте стигнали с този многострадален филм?

- Заснел съм точно половината, а парите са похарчени. Как да обясня на французите, че билетите за влак скочиха двадесет пъти, хотелите - сто пъти и актьорите, които пътуват за снимки, излизат колосално скъпо. Бензинът поскъпна, а с него и шофьорите...

- У нас проблемите са същите.

- Сигурно, но имате надежда, защото все пак сте малка страна.

- Ако това изобщо може да се нарече надежда. Вие тук поне имате потенциална публика...

- Нямаме.

- Така мислите в момента, но съм уверена, че след две-три години руската публика ще ви гледа.

- Вие също имате симпатична интелигенция. Спомням си, когато за пръв път отидох на Запад, се запознах с млада българска критичка. Не знам защо, но през цялото време тя си мислеше, че се стремя към тялото й. Всяка вечер повтаряше: “Не, не, никога”, а аз отговарях: “Добре”. Стигна се дотам, че накрая, като се видехме, аз казвах: “Не”, а тя: “Някой ден...”. Беше по-скоро умно, отколкото хубаво момиче. Добре си изкарахме.

- Май днес сте доста отчаян.

- Когато избраха Жириновски, всички се завайкаха. Но това си беше нормално след онези идиотски неща, които направиха нашите от “Изборът на Русия”. Както си лежах в железничарската болница, гледам рекламен клип на “Изборът на Русия” - огромен санбернар, край него момченце с кадифени панталонки сред прекрасни мебели, което казва: “Не ни взеха да гласуваме за Демократическата партия”. Това предизвика страхотна ненавист у гладните, немити хора, които нищо от това не могат да си позволят. С кого общува тази реклама? С хилядата богаташи? Всяка от тези реклами беше като шамар за железничарите. И ето, в такъв контекст брътвежите на Жириновски минаваха. Нашите демократи са абсолютно откъснати от реалното състояние на нещата. Сред този раздразнен, унижен народ всяка искра на национализъм ще пламне като суха трева. И както нищо не разбраха демократите ни, така и продължават да не разбират. А в Русия опасността е абсолютно реална, абсолютно реална... Ако мъжът, с когото живеете, ви е писнал, изпратете го в Русия да снима кино. Аз лично смятам да се занимавам с куклен театър.

*Разговор на Геновева Димитрова с Алексей Герман, с любезното съдействие на в. „Култура”