Еничар

18.08.2013 14:31 46542

I глава Арапово

Обърна се точно навреме, за да види как потерята се спуска по стръмния бряг. Те бяха силни и тежки мъже и очевидно бяха решени на всичко. Повечето от тях скочиха от високия скат, без да се замислят и забавят нито за миг. При падането във водата се вдигнаха високи пръски, които достигнаха до върховете на околните дръвчета. Той ги гледаше като омагьосан. Гледката на тичащите и скачащи във водата мъже беше неописуема. Тя беше толкова впечатляваща, че за миг го накара да се вцепени. Виждаше мъжете, усилието, изписано на лицата им, пръските и голите оръжия, които държаха в ръцете си. Всички те желаеха неговата смърт. Ханджарите (ханджар – дълъг нож, полусабя) и ножовете го притесняваха, но най-много го плашеше изражението на лицата им. Там бяха изписани устрем, омраза и най-вече желание да го убият.

Страхът накара цялото му тяло да потръпне и въпреки че беше мокър, настръхна целия. Знаеше, че страхът е лош съветник. Цял живот го бяха учили да не се притеснява, да не се поддава на паника и да не взема решения под влияние на страха. Въпреки това сега, когато гледаше тичащите мъже, усети как страхът го превзема.

За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!

Бойната му подготовка все пак даде своя резултат и само след миг успя да възвърне самообладанието си. Бързо взе решение да действа. Погледна напред, а после и надолу. Беше застанал на ръба на висок водопад. Единственият път за него беше надолу. Потерята приближаваше. Всеки миг забавяне утежняваше положението му. Отново погледна към пропастта, която се разкриваше под нозете му. Водопадът беше толкова висок, че водата, още във въздуха, се пръскаше на ситни капчици и образуваше бяла мъгла, която забулваше всичко. Така и не можеше да прецени накъде да скочи. Притесняваше се от зъбери, на които можеше да се наниже или от плитчини и камъни.

Избор нямаше, отзад потерята вече приближаваше, отпред беше пропастта. Пред него беше страхът, отзад приближаваше смъртта, а той стоеше между тях. Колебанието трая само миг, той можеше да преодолее страха, но срещу смъртта нищо не можеше да направи. Сети се, че наричат този водопад „Дяволското пръскало”. Защо ли?

Пое дълбоко въздух и скочи. Докато падаше, почувства натиск в корема, все едно някой изтегляше дъха от гърдите му. Малко преди удара извика силно, но грохотът на падащата вода беше толкова силен, че не успя да чуе собствения си вик. Последва удар. Краката му силно се свиха. Ударът беше толкова силен, че за миг помисли, че умира и се е разбил в плитчината. Знаеше, че ако падне на плитко или се удари в камък, ще се пребие, а в по-добрия случай ще счупи краката или главата си. Въобще не мислеше, че може да се удави. В миг осъзна, че потъва, а водата беше ледена. Тя беше толкова студена, че напълно сковаваше движенията му. Мокрите шаячни дрехи и елекът изведнъж натежаха. Чувстваше се като в прегръдката на огромен великан, който желае да го удави и го влачи към дъното. Трябваше да мисли! Не беше мъртъв, трябваше да продължи да се бори за живота си! От ледената вода първо страшно много го заболя главата. Като че ли някой го пробождаше с остър шиш в тила. Преди скока беше поел въздух, но от падането и от силата на удара във водата беше издишал и сега потъваше без никакъв въздух в дробовете си. Нямаше никакво време за размисъл. Погледна нагоре. Потъваше бавно под тежестта на дрехите си. Явно водопадът беше издълбал дълбока яма и сега той се беше устремил към дъното й. Гледката, която се разкри през очите му, беше страшна. Отвсякъде го обграждаше мракът на бездната, само някъде далеч видя пречупващите се във водната повърхност лъчи на слънцето. Те се движеха игриво и танцуваха по вълничките, образувани от падащата вода. Светлината оставаше все по-далеч от него, а мракът и ужасът го обгръщаха отвсякъде. Престана да гледа нагоре и насочи поглед в мрака около себе си. В този момент почувства нечие могъщо присъствие. Стори му се, че там в дълбините се спотайва огромно чудовище. Не! Не беше само едно. Навсякъде около себе си чувстваше скрито движение. Някакви огромни хидри обитаваха тази бездна. Той чувстваше погледите им върху себе си. Те го дебнеха. Почувства, че съвсем скоро ще бъде разкъсан от острите зъби на чудовищата или ще бъде задушен в смъртоносната хватка на змиевидните им слузести тела. За миг няколко мисли минаха през главата му: „Нима така ще умра? Нима тялото ми ще стане храна на рибите и няма да бъда погребан в гроб, като истински християнин?” Вниманието му беше привлечено от движенията на подводните чудовища. Не! Той нямаше да допусне да умре по този начин! Страхът го превзе, имаше чувството, че само ако види дебнещите го чудовища, ще умре. Беше сигурен в това. Сега му се стори, че бездната е туловището на огромен кит, а той самият беше като Йона. (Йон – библейски пророк, погълнат от кит)

Умираше! Беше сигурен, че ще умре!

След миг лъч светлина разсече съзнанието му. Това явно беше последният проблясък на мисълта му. За един кратък миг осъзна в каква ситуацията беше изпаднал. Трябваше да действа и то веднага. От бързината на действията му зависеше дали ще живее или не.

В следващия момент започна да действа инстинктивно. Тялото му действаше само, а той като че ли го наблюдаваше отстрани. Рязко смъкна от плещите си тежкия, напоен с вода елек. Чевръсто разпаса дългия си червен вълнен пояс. Накрая, освободил се от цялата тази тежест, която като котва го теглеше към дъното, започна конвулсивно да загребва с ръцете си нагоре, с мощния мах на борещ се за живота си човек. Инстинктивно осъзнаваше, че дали ще живее зависи от това последно усилие. Последният път загреба толкова силно, че изскочи чак до кръста като тапа над водата.

Дробовете му конвулсивно се изпълниха с въздух. „Жив съм! Жив!” – тази мисъл като светкавица освети помрачения му доскоро разсъдък. Дълбокото вдишване накара дробовете му да колабират. Въпреки че беше почти припаднал, успя да се задържи над водата. След малко започна да се ориентира и бавно заплува към стесняващото се корито на водопада. Още от дете той знаеше, че плуването във водопад е много по-трудно от плуване в каквато и да е друга вода, но сега го изпита на живо. Докосването на босите му ходила до облите, хлъзгави, зеленясали камъни му се стори успокояващо. Все пак побърза да излезе, защото все още помнеше чудовищата и хидрите, които беше усетил там долу, в мрачните недра на бездната.

Едва когато излезе от водата, почувства тялото си тежко и разбра, че е уморен до смърт. Едва намери сили да се просне върху камъните. Лежеше, а дишането му беше плитко и учестено. Беше толкова уморен, че забрави за всичко останало. Сега вече знаеше защо селяните от околните села наричат това зловещо място „Дяволското пръскало”.

Стресна го силен гърмеж. Нещо удари в камъка до него. В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята. Спомни си, че беше скочил във водопада, защото го преследваха. Явно преследвачите му имаха пищови и пушки и щяха да ги използват срещу него. Осъзна, че така, проснат на камъните, представлява идеална мишена за тях. Още миг ако останеше така, щеше да стане жертва на куршум. Не знаеше как го виждат отгоре. Само преди малко той не беше успял да види нищо от разбиващата се на ситни капчици вода. Може би стреляха напосоки или той беше излязъл извън „облака”. Дори не се опита да види откъде идват изстрелите. Подскочи и побягна. Сега можеше да го спаси само бързината. Тичането по облите, мокри и хлъзгави камъни не беше никак лесно. Бързаше, но в същото време внимаваше да не се подхлъзне. Въпреки че бяха обли, камъните набиваха табаните му. Искрено съжали, че при изплуването цървулите се бяха изхлузили от краката му. Чувстваше се като че ли бяга по поле осеяно с тръни.

Следващият изстрел го накара да се приведе и още по-бързо да побегне. Огледа се за храсти, в които да се шмугне, а и да облекчи наранените си боси крака, но видя, че се намира в капан. Отвсякъде беше обграден от високи отвесни скали, а той беше „като на тепсия”. Едва сега разбра в каква ситуация бе попаднал. Започна да бяга още по-бързо, приведен криволичеше наляво-надясно. Трябваше по най-бързия начин да излезе от обсега на преследвачите си.

Може би бързата реакция му помогна да се спаси от следващите изстрели, които изсвистяха покрай него. Те удряха камъните и водата, като вдигаха струйки и облачета прах. Докато бягаше, осъзна, че потерята може да се движи по скалите над него и да стреля, а той беше като мишка затворена в капан.

Трябваше да бяга по-бързо. Толкова бързо, че да изпревари свистящите около него куршуми. От тичането краката му се разраняваха все повече и повече. Всяка следваща крачка беше по-мъчителна от предишната. Това беше надпревара със смъртта. Трябваше да тича! Може би тичаше към своята гибел. Осъзна, че там, където скатовете се спускат към реката, е мястото, където преследвачите му също ще се спуснат и могат да го пресрещнат. Там щяха да се пресекат пътищата им. Трябваше да търси друг изход, защото беше закъснял. Не можеше да определи колко време се бе забавил със скока си във водата. Беше загубил представа за времето. Имаше чувството, че бе стоял под водата цяла вечност, но знаеше, че едва ли е така, иначе отдавна щеше да е заловен. Може би преследвачите го бяха изпреварили и вече се бяха спуснали в коритото на реката, пресрещайки го, а сега той тичаше право към тях. Не беше сигурен, че зад гърба му също няма врагове. Може би все някой от тях беше последвал примера му и бе събрал кураж да скочи във водопада. Съвсем скоро отхвърли тази мисъл. „Едва ли има други толкова луди като мен!” – помисли си той, докато тичаше. Тялото му беше младо и леко, но краката му бяха в окаяно състояние. От известно време вече не си правеше усилие да се привежда, беше се изправил и тичаше без да криволичи. Вече не чуваше изстрели зад гърба си и това донякъде го успокои. Мисълта, че може би ги е изпреварил, го радваше искрено, а фактът, че вече не стреляха по него можеше да значи само това. „Нима наистина имам шанс да се спася?” – питаше се той.

Даде си сметка, че тичаше по права линия, а потерята е принудена да заобикаля препятствия и да се бори с буйната растителност горе. Въпреки това не си позволи да се отпусне, продължи да бяга и дори удвои усилията си. Мисълта за спасение вля нови сили в изнуреното му тяло и го накара да забрави за разкървавените си ходила. Последното усилие го изтощи много, защото скоро почувства силна умора. Дрехите му все още бяха мокри и му тежаха ужасно, особено дебелите, вълнени, шаячни потури. Те така бяха натежали, че имаше усещането като че ли някой се е вкопчил в краката му и го спъваше с всяка крачка. Спомни си как се нарича реката, по която тича, и доколкото можеше, вътрешно се усмихна на абсурда. Реката, която така обилно го беше измокрила, се наричаше Сушица.

Изведнъж стана това, което не биваше да се случва. Стъпвайки на един голям камък, кракът му се подхлъзна и той, с цялата си тежест, падна така, че се удари лошо в стърчащите над водата камъни. Това, че тичаше бързо, спомогна за лошото му падане. Ударът, пръските и студената вода го накараха да остане легнал и дълго да не може да разбере какво му се беше случило. Опита се да се изправи. Лявата ръка го болеше ужасно, както и ребрата, които бяха поели част от удара. Опита се да се изправи и да продължи да тича, но разбра, че не може. Левият глезен, който в началото го болеше съвсем малко, започваше да боли все повече и повече. Скоро тази болка надделя над останалите. Тя беше пулсираща и усилваща се, а освен това чувстваше как глезенът му се подува. Опита се да ходи, но дори и това не успя да направи.

Мисълта, че е обречен, се завърна в съзнанието му с нова сила. Тя изпари надеждите му за предимство и за скорошно спасение. Ужасът беше толкова голям, че помрачи съзнанието му. Без да усети как, беше започнал да пълзи на колене. Явно мисълта, че само движението ще го спаси, се беше пропила дълбоко в тялото му. Без сам да осъзнава, продължаваше да пълзи към един храст, пораснал точно в подножието на отвесната скала на единия скат. Клонките му бяха толкова слаби и беше с толкова малко останали ошмулени листа, че дори не можеше да скрие тялото си зад него. Допълзя под храста. Осъзна, че тук не може да намери спасение, но не можеше да направи нищо повече. Въпреки че това само щеше да удължи агонията на преследването, инстинктът за оцеляване го накара да се опита да се прикрие колкото се може по-добре зад проскубания храст. След това започна да проверява пораженията си. Ходилата му представляваха кървава, пихтиеста маса. По тях не беше останала никаква кожа. Все пак те не бяха главният му проблем. Глезенът вече се беше подул ужасно и му се струваше, че продължава да се надува, а болката ставаше все по-силна и нетърпима.

Дали наистина знаем всичко за еничарите?

Eдин от тежките моменти за българите по време на османското владичество е бил така нареченият „кръвен данък“ – младит...

Прочети повече

Свали ризата си, откъсна двата й ръкава, а после пак я облече. От ръкавите направи стегната превръзка на глезена си, за да му попречи да се подува. Никога досега не го беше правил, но беше виждал как превързват краката на болни животни. С остатъците от ръкавите си направи превръзка на ходилата. След това опипа глезена и ходилото си. Положението не беше толкова страшно. Ако не го преследваха, можеше да се добере до някое село и там да се възстанови от раните. Надеждата отново бавно започна да се промъква в него. От доста време не чуваше преследвачите си. Скоро щеше да мръкне. В мрака имаше много по-голям шанс да се спаси, а и преследвачите му едва ли щяха да го преследват в тъмното.

Досега се беше спотайвал съвсем неподвижно в храста, но сега се раздвижи. Опитваше се, докато все още е светло, да си избере някоя по-здрава пръчка, която да използва като тояга за подпиране. За съжаление клоните на храста бяха толкова тънички, че не успя да избере нищо. Докато се оглеждаше все по-настойчиво, изведнъж ги видя. Цялата потеря се задаваше отдолу по реката. Те вървяха бавно, взирайки се напред. Всички държаха оръжията извадени и готови за битка. Ярките цветове на дрехите им, червените широки пояси и силясите, (силях – широк кожен боен колан, в който се затъквали оръжията и се държали мунициите. Той се е носел върху вълнения, червен пояс.) шарените тюрбани и чалмите контрастираха на тишината, с която се движеха. Гледката накара кръвта му да се смрази. Това беше краят! Храстът не му осигуряваше никаква защита! Трябваше да направи нещо! Но какво? Беше попаднал в капан. Бог беше отнел всичките му възможности за спасение. Явно трябваше да приеме това, което му е писано и предстоеше.

Въпреки тези мисли, някакъв вътрешен инстинкт го накара да се свие и да се дръпне още по-навътре в храстчето, докато гърбът му не опря в скалата. Опита се да бъде тих и незабележим, макар че това едва ли щеше да му помогне.

Продължаваше да гледа потерята. Тя приближаваше все повече и повече. Още малко и щяха да го забележат. Сигурно щяха да вдигнат пушкалата и да го „оставят на място”, само миг го делеше от смъртта. Паниката и ужасът се смениха със спокойствие. Поне беше сигурен, че ще умре веднага. Явно мъките му и това да се чувства като преследвано животно съвсем скоро щяха да свършат. Може би смъртта не беше толкова лоша и страшна, колкото му се струваше досега. Изправен пред смъртта той осъзна, че човек не се страхува от нея, защото тя е безпаметна и там няма болка, а го е страх от живота или по-скоро от загубата на живот. И когато си живял добре, има защо да съжаляваш и да те е страх да не го загубиш, но когато си живял като скот, за какво да съжаляваш? Смъртта беше спасение за него. В този момент страхът съвсем се изпари.

Гледаше приближаващите се единствено с любопитство. Хайката беше доста по-голяма, отколкото му се беше сторило. Явно дори да беше здрав трудно щеше да им се изплъзне. Тази мисъл още повече го успокои. Придоби кристална яснота на съзнанието.

Тя се казваше Татяна

Виктор Суворов (1947) е автор на бестселърите "Аквариумът", „Освободителят“, „Ледоразбивачът“, „Денят М&l...

Прочети повече

Докато наблюдаваше цветната тълпа, която неизбежно приближаваше и носеше гибелта му, почувства лек, хладен повей, който дойде откъм тила му. Отначало това не му направи впечатление. Не можеше да си позволи миг преди смъртта си да мисли за някакви си подробности. След малко обаче освен лекия ветрец, който чувстваше, усети и мирис на влага, плесен и застоял въздух. Това означаваше само едно – зад него имаше пещера. Внимателно се обърна и опипа скалата. Зад гърба му имаше тесен отвор с кръгла форма. Може би някога буйните потоци го бяха прокопали в цепнатината. Стените на отвора бяха заоблени и влажни. Сега, когато се обърна с лице към дупката, ясно усети мириса на влага и застояла вода. Нямаше време! Трябваше да действа бързо! Бог отново му беше предоставил възможност за спасение. Чудеше се само как да влезе вътре. Ако влезеше с главата напред, това означаваше да даде гръб на своите преследвачи и да остане беззащитен. Дупката беше толкова мрачна, че очите не биха му помогнали да се ориентира. С главата напред можеше да разчита единствено на опипване с ръцете си. Да влезе с краката напред му се стори по-приемливо и той се напъха в тясната дупка именно по този начин. Навлезе малко навътре. Отначало му се стори, че се задушава. Отново почувства болката в крака.

След като се мушна още малко навътре, реши да се прикрие и така да изчака потерята да го отмине. Осъзна, че ще трябва да изчака дълго време, може би до късно посред нощ и дори можеше да се наложи да чака до другия ден, ако преследвачите му поставеха постове. Наблюдаваше изхода на дупката и с радост забеляза как навън мракът се сгъстяваше все повече и повече. Беше сигурен, че в потерята има добри следотърсачи, които щяха да го проследят и рано или късно да стигнат до бърлогата му. Докато се чудеше дали да продължи навътре, или да изчака, дочу силни викове, нещо около отвора се размърда и там се появи нечия глава. Бяха го открили по-бързо отколкото бе очаквал. Трябваше да бърза! Мисълта се появи като светкавица в главата му. Осъзна, че един единствен изстрел в дупката ще е достатъчен да го убие. Нямаше с какво и как да се прикрие.

Запълзя бързо назад. Някъде трябваше да има завой или поне някакво разширение, или камък, зад който да се прикрие.

Бързо! Бързо! Бързо!...

Само това си повтаряше, нямаше друга мисъл в главата му. Престана да чувства каквато и да е болка. Напълно осъзнаваше, че от бързината и от това да не спира зависи живота му. Скоро забеляза на входа на дупката горящата главня на факла. Явно преследвачите му искаха да осветят дупката и да го видят. Очакваше всеки момент да прокънти изстрел. Може би сега, или сега… Драпаше все по-бързо с ръце и крака. Ноктите и върховете на пръстите му се израниха, но той не спираше.