"Замрази - забрави" - По момичешки

„И не се захласвай много по малката” – за първи път изтощен от усилията, които полагаше, й изпрати като послание той. Също за първи път, тя се противопостави на осенилата я мисъл, но само се усмихна, за да не се издаде.

Само петнадесет минути по-късно Селена вече пътуваше към дома на Браяна и Пит. На влизане прегърна детето си топло и знаеше, че може да остане така завинаги или поне петнадесет години, за да навакса пропуснатото. Момичето набързо й показа дрешките.

„За да не се чувстваш несигурна какво да отговориш на Х.” – и я покани да седнат на дивана.

- Момичето ми – прошепна Селена.

- Нямаме време за сантименти – зряло отговори момичето. – Както разбра снощи, аз започнах играта. Не се притеснявай, той има нужда от сериозен противник и му е интересно.

- Но той може да бъде опасен! – стреснато каза жената. – Наистина, още сутринта усетих как нахлу в съзнанието ми и благодарение на теб, ще се противопоставям на всяка мисъл, която не идва от сърцето ми. Въпреки това, нека не го подценяваме!

- Не, не го подценявам – погледна я в очите, сякаш в огледало и само разликата в цветовете на жената ги отличаваше една от друга. – Има нещо много важно, обаче! Той остава сам, а ние ставаме повече.

- В смисъл? – не я разбра Селена.

- В смисъл, че татко се прибира довечера и ще му разкажа всичко. Така най-после ще повярва на Бран. Сега разбираш ли ме? – Бри погледна останалата с втренчен, сякаш в нищото, поглед жена.

- Разбирам те, слънчице, но малко ме е страх. Като се замисля колко енергия и ценни хора загубих през изминалите години...

- Остави равносметките за времето, когато няма да имаш нищо друго за правене!

- Добре, права си, детето ми – усмихна се Селена. – Аз трябва да вървя сега. Преди да станем достатъчно силни, ще трябва да играя театър у дома. Боя се, че моята къща се превърна в енергиен вампир и е по-добре да се срещаме тук.

- Разбира се – прегърна я Браяна. – Да не говорим, че има вероятност моят дом да стане твой дом.

- Всяко нещо с времето си, Бри – неразбираемо и за нея самата, но усети, че тази мисъл й харесва. – Нека първо се отървем от Х. За мен, най-големият подарък си ти. Както и фактът, че не ме отблъсна.

- Обичам те, откакто се помня – сгуши се момичето, но веднага след това се отдръпна и отново погледна Селена в очите. – Слушай, при разговорите ми с робота Джо – моят личен психолог и съветник, - научих техника за защита на съзнанието. Изработена е през изминалия 23-ти век, когато енергийни вампири от скрита галактика нападнали Земята. Чела си, нали?

Селена кимна. Била е една от най-яростните атаки срещу живота на планетата. Постепенно, всички живи организми – от едноклетъчните до хората, - започнали да отслабват и да увяхват, губейки живота си много бавно и болезнено. Тогава група учени от различни точки на планетата изработили енергиен щит, поддържан от роботи клас А+++. Вампирите не могли да го пробият и продължили реенето си из вселената в търсене на други жертви. Земята бързо споделила опита си с приятелски галактики, а от тогава роботите-психоаналитици имат програмирана техниката за такъв щит. Макар и напреднало значително в морално отношение, човечеството не можеше да преодолее някои индивиди, умишлено съсипващи обкръжението си. Верни на принципа за креативност, роботите не унищожаваха такива личности, но помагаха на другите да се предпазят от тях.

- Предлагам ти да отделиш един час на Джо – каза Браяна.

- С удоволствие.

- Може и без удоволствие, но с повечко внимание – закачи я момичето, с което й напомни отново за безгрижните шеги с Бран.

Един час по-късно момичетата – както ги наричаше Х., - се прегърнаха и си уговориха среща за три дни по-късно. Селена се отправи към дома си далеч по-уверена от предишната вечер.

...

Останала сама у дома, Браяна включи роботите на режим „Презареждане” и измъкна от холната секция сборник разкази в книжно тяло. Никой от връстниците й не можеше да разбере това нейно пристрастие, но от уважение към родовата памет и за да запазят правото на лична свобода, не задаваха излишни въпроси. В отговор на същото, тя четеше такива книги само когато беше сама. Знаеше отношението на баща й, откакто улови мисълта му: „Прекрасна странна птица. Като майка си!” Откакто разбра кого има предвид, момичето му спестяваше тези асоциации.

Когато датчикът я информира за влизащия в гаража аеромобил на баща й, тя прибра книгата и включи роботите. След това побърза да посрещне своя родител. Когато го прегърна, прочете мислите му: „Слава Богу, че си сама момичето ми!”

- Уморен си, тате. Докато се изкъпеш, вечерята ще бъде сервирана.

3. Признания

Пит се отпусна спокойно в креслото след банята и вкусната вечеря. Усещаше се презареден с толкова енергия, че можеше да започне деня отначало. Дори не подозираше колко необходима ще му бъде тази енергия до момента, в който Браяна седна до него и хвана ръката му. Прочете в очите й, че разговорът няма да бъде от обичайните между тях.

- Знаеш ли, няма да те питам как мина денят ти, защото ми се иска да обсъдим доста по-голям период от миналото ни – каза момичето и се усмихна топло.

- А ти знаеш, че трудно бих отказал да изпълня твое желание – също с усмивка, но и усетил бавните, разяждащи сигурността му съмнения, отговори Пит.

- Няма да те карам да правиш ретроспекция на тези шестнадесет години – зачеване, замразяване, размразяване, имплантиране и раждане. Не веднъж съм го прочитала в мислите ти, тате – виждайки широко отворените му очи, тя го целуна по челото и продължи. – Не се напрягай. Само наследих способността от биологичния ми родител, чиито предупреждения е трябвало да послушаш. Но не те съдя. Та ти си дал шанс на „бобеното зърно” да порасне. Скоро може и някой Джак да се изкачи по него.

Последните думи на Бри освободиха Пит всякакви съмнения – спомни си как Селена беше нахокала съпругата му, използвайки точно това определение за ембриона, от който се бе освободила. Той самият напоследък се убеждаваше все по-често в способностите на детето, което отгледа като свое. Затова и се опитваше да страни от нея с дългите си пътувания. Обичаше я повече, отколкото можеше да понесе, за да й причини тези терзания. В този момент, обаче, осъзнал колко е закъснял, наведе засрамено глава и заговори:

- Бри, осъзнавам, че всичко, което направих е гаден, егоистичен акт. Виждах как майка ти се топи от любов по мен, но никога не ме натовари с чувствата си. Отслабена по този начин, тя поддаде на манипулацията на Х. и се самоуби. Знам, че не мога да го докажа, но това е камък, който ще нося на шията си до края на земното ми съществуване – твърде разстроен, той използваше шаблони, характерни за любимия му 20-ти век. – Аз самият страдам от любов по Селена с някакво мазохистично самодоволство.

- Спри – прекъсна го момичето с неизменната си лъчиста усмивка. – Не се обвинявай за нещо, което е най-безценния урок в живота ми. Разбрах какво е любов, точно благодарение на вас – да подхранвам чувствата си само с мисълта, че любимият човек съществува. Да не очаквам нищо, а да се радвам пълноценно на случайна среща, случаен допир, случаен поглед. Как мислиш, че понасям дългите ти пътувания, тате?

- Ти продължаваш да ме наричаш така? – учуди се Пит.

- А как иначе? – засмя се Бри. – И на Сел й казах, че вие с мама сте моите родители. Мога само да бъда благодарна за генетичния материал, с който тя и Бран са ме подсигурили, но родителят дава шанс на въпросния материал да се развие.

- Чакай-ча-кай! – скочи Пит и напипа пулса си, който заплашваше да го изстреля директно на Марс. – Селена знае?! Господи! Как ще я погледна в очите?

- Много по-лесно отколкото до сега, тате. Тя също не е безразлична към теб – хвана ръката му отново Браяна. – Съвсем друг е проблемът, който имаме. Ти сам каза, че той е убил майка ми. Той, същият, унищожи и биологичния ми баща. Пак той съсипа професор Пенлиев и той умря като нещастен, самосъжаляващ се старец. Умишлено блокирам мислите му, за да не разбра за безчинствата му от предишния живот, два века по-рано.

- Говориш за Х., нали? Всъщност, защо ли питам? Та той е абсолютното зло – разгорещи се Пит.

- Аз сега съм неговото предизвикателство. Преди да ми е внушил някаква мисъл, аз съм я прочела. Затова и преиграва с привързаност към мен.

- Но ти си дете! – родителският инстинкт бе напълно развит у Пит. – Не е справедливо ти да понесеш последствията от грешките на хората около теб!

- Тате – Бри не се предаваше, - така, както си мечтаеш за рицари и рокери, не си ли се замислял, че в различните епохи, борците за справедливост са били най-слабите, на пръв поглед, създания?

Пит замълча, осъзнал колко е права дъщеря му. Гордостта погъделичка себелюбието му – не бе живял напразно до този момент. Само да не ...

- Стига глупости – плесна го шеговито по врата дъщерята, разчела мислите му. – Как ще се влюбя в двестагодишен егоцентрик? М?!

- Ей, закачко! – засмя се бащата. – Хайде сега, по леглата! Сигурен съм, че още утре ще имаме перфектен план за действие.

- Слушам, шефе! – прегърна го тя.

...

Когато Селена се прибра в дома си, започна да упражнява научените техники. В началото й се струваха по детски смешни, но нямаше друг избор. Когато започна повтарянето им, усети прилив на самоувереност. Точно приключи упражненията и Х. се прибра. „Цял час по-рано – помисли си жена му и сама се учуди, че едва сега забелязва такива подробности. – За да ме провери. Изненада, скъпи!” Побърза да го прегърне, за да не предизвика съмненията му излишно. Самодоволен, той я отдалечи от себе си и се вгледа в очите й. Така му се стори или в тях видя онова пламъче, което толкова харесваше, докато беше в контейнера с гликол? Имаше живот в тези различни очи. Опита обичайната си техника, за да й внуши поредното си налудничаво желание, но мисълта му рикошира и той застана на четири крака – това, което се очакваше от нея, но неподготвен за съпротива, попадна в собствения си капан.

- Но скъпи, какво правиш? – засмя се Селена.

- Правя се на шут, за да заслужа поне малко от вниманието, което отделяш на Браяна – стреснат и разгневен, отговори той.

- Защо толкова те тревожи това хлапе, обич моя – глезено се притисна към него тя. – Неведнъж съм ти доказвала, че важният за мен си ти!

- Слушай, богиньо – в обръщението този път имаше явна ирония, - уморих се да срещам една и съща простотия, независимо от това, че са минали цели две столетия.

- Скъпи – едва потискаше вътрешното си тържество тя, - не се натоварвай толкова. Сигурна съм, че имаш нужда от почивка.

„Съблечи се и ми се отдай!” – опита още веднъж да овладее контрола Х. Осъзнала колко опасно би било да не се подчини и на това внушение, Селена се подчини на инстинкта. Х. я облада грубо, без емоция, а тя се остави на възбудата, за да не усеща болка, повтаряйки си, че може и да е последният път, когато е интимна с този вече съвсем чужд за нея човек.

- Права си – вече успокоен, каза той. – Имам нужда от почивка. Да си почина от всичко и всички. Утре отивам за една по работа на планетата С-200.

- Бързо се адаптираш, скъпи – усмихна се тя. – Аз ще те чакам. Имам толкова много за четене.

- Е, и да се видиш с Бри, нали? – инстинктивно, той усещаше, че жена му има нужда от това, но вече не се противопоставяше.

- Не е задължително – смело, овладяла техниките, отговори тя.

- Добре, сега да поспим! – за първи път, наистина изтощен, каза той.

Х. спеше дълбоко, докато Селена повтаряше упражненията, благодарна, че успя да запази баланса. Съзнанието й чертаеше светло бъдеще с Браяна и Пит. Знаеше, че ще може да се справи. На моменти сбръчкваше чело, давайки си ясна сметка, че можеше да очаква и неприятности. Х. не беше глупав. И все пак, съзнанието му бе обременено от своето време. Също така, за първи път си даде сметка, че не я страх.

„Дали наистина, ако бъдем единни, ще можем да преборим Х.? Или е по-добре да мислим в посока неговата промяна? Но как се променя личност, която е закостеняла и опита от своето себелюбие? Какво би направил той, ако е бил замразен по време на атаката на вампирите?”

Тези въпроси нахлуваха неподредени в съзнанието на Селена, но тя не търсеше отговори. Просто се остави на течението им. Уверена. По-силна.

Автор: Весислава Савова

Очаквайте продължение в неделя.