Прикритата игра на президента Ердоган

След 13 години неоспорвано управление изборният неуспех на 7 юни 2015 година, който преживя партията на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, постепенно повлече страната в мрачна спирала от събития, които мнозина се надяваха да са останали в миналото. По-притеснителното обаче е, че стратегията за натягане на напрежението, която прилага ислямо-консервативният лидер, за да си върне абсолютното мнозинство, се оказва катастрофална. Умножаването на атентатите, които окървавяват Турция през последните седмици, събуждат най-страшните опасения.

Генезис на разочарованието

Всичко започна през юни след напрегнатите парламентарни избори. Освен че бе лишена от абсолютното си мнозинство, Партията на справедливостта и развитието (AKP) трябваше да преглътне и влизането на прокюрдската Народнодемократична партия (HDP) в парламента. Ердоган обаче предприе мерки, за да саботира този сценарий. Тъй като прагът за влизане в парламента е 10%, никой не вярваше, че прокюрдските депутати ще успеят. С 13% подкрепа обаче HDP изпрати свои представители в парламента. За кюрдите това е голям триумф. Успехът се дължи до голяма степен на политиката на отвореност на движението към Кюрдската левица, либералите, Зелените, радетелите за светска държава и на други малцинства, настроени срещу силната президентска система, която Ердоган обеща да създаде в случай на абсолютна победа. Маневрите на HDP трябва да са били ловки, тъй като след като Ердоган обяви официално, че ще преговаря по кюрдския въпрос, част от умерените турски кюрди започнаха да гласуват редовно за неговата партия. Това обаче продължи до юни 2015 година.

Изборите дадоха на кюрдите шанс за първото масово влизане в парламента. От края на Първата световна война, падането на Османската империя и раждането на турската република това голямо малцинство (около 20% от населението) никога не е имало представители в парламента. Пробивът бе обида, приета изключително зле от този, чиито съперници наричат „новия султан”. Свикнал да управлява еднолично, заклетият враг на самоопределянето, което кюрдите толкова желаят, не възнамеряваше просто да стои и да гледа.

Искрата

Тогава дойде 20 юли и бомбен атентат, за който бе обвинена „Ислямска държава”, удари кюрдската общност в Суруч. Равносметката бе тежка – 32 загинали при атаката. Много бързо турското правителство обяви намерението си да отговори по военен път на агресията. Международната общност бе облекчена да види, че най-накрая Турция се заема с джихадистите. В това обаче Кюрдската работническа партия (PKK) – движение, което бе създадено през 1978 година от Йоджалан, вижда лицемерие. Радикалните кюрди смятат, че всъщност Турция подкрепя „Ислямска държава” в борбата й срещу кюрдите в Ирак и Сирия. Така че и тя има кръв по ръцете. Затова като отмъщение членовете на PKK веднага убиха двама турски полицаи на границата със Сирия.

Случаят бе добре дошъл за Ердоган и той наруши и без това крехкото примирие, което PKK и Анкара спазваха през последните години. С надеждата да обедини отново националистическия електорат зад себе си турският президент реши да поднови войната с тези, които застрашават „единството на страната”. Така, заплахата отново има лице – на първо място членовете на PKK, но също джихадистите от „Ислямска държава” и терористите от Революционния фронт за освобождение на народа. Въздушните удари и другите ответни мерки бяха подновени както в най-мрачните години от борбата между PKK и турската държава – 90-те години на 20 век.

Лоши сметки

Резултатът обаче не бе очакваният. За няколко седмици страната затъна, националната валута се срина и се разнесе лютивият мирис на гражданската война. Атентатите се множат, а с тях и жертвите. И двата лагера стягат оръжията си и лесно прекрачват червената линия. Докато международната общност се надяваше Турция да поеме най-накрая ролята си в унищожаването на „Ислямска държава” и в разрешаването на сирийския конфликт, AKP предпочете да съсредоточи силите си в състезанието за абсолютната власт. Това състезание включва
безпощадна война срещу PKK, но и срещу сирийския му аналог PYD, чието влияние в Северна Сирия дразни турските власти, които се противопоставят на идеята за кюрдска автономия в която и да е страна.

Цел „сивите вълци”?

Въпреки всички тези усилия нищо не се е променило. Партията на Ердоган не напредва в социологическите проучвания и остава с подкрепа от около 40% както и през юни. HDP пък се развива противно на очакванията на режима. Последната надежда на Ердоган е да успее да привлече електората на ултранационалистите от Партията на националното действие (MHP). Но и в това отношение не всичко върви по план. Ако някои от „сивите вълци” не се колебаят да изразяват омразата си към кюрдите по време на погребенията на убитите полицаи и военни, все повече от тях смятат, че тези „мъченици” не са паднали за „отечеството”, а заради прикритата игра, която играе този, който се счита за Модерен султан, дори с риск да повлече страната си в безпрецедентен конфликт.

RTBF