Гледах го за първи път преди около 4 години – в минисериала „Порталът“ - и още с първите му минути вече беше от любимите ми млади български актьори. Александър Кънев присъства отчетиво и въздейства силно с ролите си: във филма „Не затваряй очи“, сериала „Тревожност“, постановки като „Антихрист, гл: VIII, X, XI“, „Опашката“, „Картоиграчи“, „Петрови в грипа и около него“. От разговора с него се усеща, че е от онези, по-искрени и автентични артисти, които се интересуват най-вече от същината на работата си, а не от суетата около нея. Но преценете и вие за себе си:
Сигурно се е случвало, докато си на сцената, да те ядосва, разсейва, дразни дадена реакция на зрители, говорене по телефона, невъзпитано шумолене. Как успяваш да продължиш, да се владееш, имаш ли си трик за това?
Единственият „трик“, който знам, е да останеш концентриран. Другият вариант е, ако драматургията и жанрът го позволяват, да се заиграеш с това. С представления като „Аспарух“ и „Петрови в грипа и около него“, в които публиката е буквално на 50 см от теб и има директно общуване със зрителите, съм имал много такива случки.
Докато играете постановката, ти потъваш ли изцяло в нея и игнорираш публиката; или оставаш отворен за „пулса“, реакциите на публиката? Вероятно има значение и дали играеш моноспектакъл – „Аспарух“ например – когато нямаш помощта от партньорите на сцената и публиката е тази, която ти „помага“ да усетиш как се получава?
Когато отидох на щат в Плевен и ни затвориха заради ковид, Ованес (б.а. – Ованес Торосян) предложи на директора да не затваряме театъра, а да играем моноспектаклите ни, понеже има най-малък риск, а и театърът ще продължи да играе. В представлението имаше един момент, в който героят ми е доста гневен и в един момент започвам да ровя в дамските чанти на зрителките. Ованес ми беше казал, каквото възможно най-срамно намирам в чантите им, да го използвам и да налагам страшно унижение и ирония към жертвата ми. В Плевен има училище по изкуство и на учениците им бяха дали задача да взимат интервюта на актьорите от театъра. И с мен се свърза едно момиче, което беше гледало „Аспарух“. Седнах аз и започнах най-отговорно и честно да отговарям на въпросите ѝ. След като ѝ пратих отговорите, тя ми върна следното съобщение: „И накрая, желая да Ви споделя защо избрах Вас за това интервю. Много отдавна бях гледала спектакъла Ви „Аспарух“ и имах, за мен сравнително травматична, ситуация с Вас. В част от импровизацията Вие избрахте мен и ми ровихте в раницата и ми извадихте превръзката, и, така, малко се пошегувахте. Надали помните, де, но аз просто реших да Ви направя интервю, за да видя – съжалявам, че ще го кажа – дали сте такъв задник и в живота. Но съм приятно изненадана, че не сте и много Ви благодаря за това интервю!“.
В спектакъла "Гардеробът" на Драматично-куклен театър "Иван Радоев", Плевен
Фото: ДКТ "Иван Радоев"
Много е трудна тая работа с моноспектаклите. Когато Ованес (б.а. – Ованес Торосян е автор и режисьор на „Аспарух“) ми предложи да направим „Аспарух“, му казах - „Къде ще правя аз моноспектакъл, току-що завършил?“ и всякакви такива въпроси. Той само ми каза - „Виж, колкото повече го отлагаш, толкова по-трудно ще се наканиш“. Трудно е да разкажеш една история за час и 15 минути и да не изпуснеш нишката със зрителя. Прекъсне ли се, няма връщане. Другото интересно в тази форма е, че някои зрители се притесняват да те гледат в очите от такава малка дистанция. Ти започваш да си мислиш, че на този човек му е страшно скучно това, което правиш. А може и наистина да му е. Има други, които, като ги погледнеш, веднага отместват поглед, но в момента, в който не ги гледаш, веднага си връщат погледа върху теб. Хубав опит са този тип представления. После, като играеш в представление с т.нар. „четвърта стена“, ти е много по-лесно, даже леко скучно. Радвам се, че във все повече представления има такова общуване актьор-зрител. Така е много по-трудно някой да си извади бонбонче.
С коя силна емоция в твоя живот би сравнил бурните аплодисменти на публиката в салона и това да видиш на лицата им въздействието от онова, което сте пресъздали допреди малко?
Не се занимавам много-много с емоцията на поклон. Доскоро не гледах публиката в очите на финала. Това малко ми прилича на това да играеш баскетбол и като вкараш от центъра, веднага да погледнеш дали някой те е видял. Но напоследък почнах да поглеждам и е много интересно. Поумряла ми е вече романтичната представа за професията. Имам предвид, че все повече гледам на нея като на работа. В началните стъпки ни се хвърлят реплики като „Актьорите са глаголите на човечеството“, „Тази професия не се работи – тя се живее“, „Театърът е огледало“ и всякакви такива. Функцията на театъра според мен вече е сведена просто да седи като опозиция. Това въобще не е малко, но все пак... Има една реклама на някаква мобилна игра, в която един крал е в някакво подземие и една змия се опитва да го достигне. Играещият трябва да размества там някакви цветни работи, за да може на краля да му се освобождава повече пространство, за да остане недостижим за змията. Някакво такова е положението с театъра. В този смисъл, все повече намирам смисъл в театъра за деца и в образователния театър.
Кое може да те отегчи или изтощи в театъра?
То отегчението си е изтощително. Отегчават ме представления, които нямат никаква смелост, никакво въображение. Когато режисьорът просто е поставил текста и няма нищо извън това. Тогава си казвам: „То по-добре да я бях прочел тая пиеса“.
А как си почиваш след тежък снимачен ден?
В повечето случаи е много приятно да изпиеш една бира след снимачен ден. Обичам и тишината.
В минисериала "Порталът"
Фото: БНТ
Играеш ли все още шах в интернет? А офлайн с кого обичаш да изиграеш някоя партия?
Шах играя всеки ден. Често си почивам с него. С поета и драматург Васил Балев играем почти всеки уикенд шах. Стана ни нещо като традиция. Общо взето сме на едно ниво и стават много интересни партии.
В минисериала „Порталът“ правиш силно впечатление с твоя герой. Какво би си „взел“, би си пренесъл от 1979 г. в сегашно време – материално или нематериално?
Аз съм леко ретроманиак. Карам кола, произведена 1992-а година. Много ми харесват старовремските неща. Харесва ми и че хората тогава са били много по-чисти, по-наивни, повече човеци. Бих скачал навсякъде във времето. Бих ходил на всякакви значими за човешкия род събития. Не съм сигурен обаче, че бих си позволявал да влияя на събития.
Театралният сезон приключи. Казвал си, че си планински човек, не толкова човек на морето. Това лято къде и как ще почиваш?
По ирония на съдбата това лято няма да почивам, но ще съм през цялото време на планина. Ще снимаме сериал за прехода Ком-Емине и ще играя една доста далечна от мен роля.
Фото: личен архив
Ако някой за първи път в живота си е решил да посети театрална постановка, коя би му препоръчал?
Моноспектакълът „Неведение“ на Албена Ставрева в Народния театър.
Във филма „Не затваряй очи“ играеш отец Павел. В какъв период от живота си най-много си имал нужда от вяра?
Имаше един период от живота ми, в който нямаше къде да живея и ходих да спя при приятели. Така се беше случило и – слава богу – не беше дълъг период. Но имам една интересна случка от тогава. Около 6 часа сутринта е и – както имам една реплика в „Аспарух“ - „Бях си събрал всичко най-лично в една чанта и не знам накъде“. Бях отишъл до кварталната баничарница и седя на пейка, и чакам да дойдат да ме вземат за снимки на „Порталът“. Няма никакви хора по улиците, ръфам я тая баница и се чудя къде ще спя довечера. И в някакъв момент на 50 метра от мен се появява един човек с две кучета и една найлонова торба. Поглежда ме, аз го поглеждам и се отдалечава. След десетина секунди решавам пак да погледна и виждам, че човекът се е спрял и ме гледа. Попита ме: „Искаш ли ябълка, приятел?“. Отговорих му - „Да“. Той се върна, двете му кучета започнаха много да ми се радват и да скачат, а той извади една ябълка, подаде ми я и каза: „Заповядай, тези са от Господ. Тази сутрин съм ги набрал“. Благодарих му и си тръгна.
Кой е човекът, който искаш най-много да вярва в теб?
Семейството и приятелите ми.
В сериала "Тревожност"
Казвал си, че „в киното (актьорите) имаме много по-малко „власт“ в произведението“, отколкото в театъра. В такъв случай – когато избираш дали да участваш в кастинг, или да приемеш покана за роля в киното, кое е водещото за теб?
За мен е много важен екипът, с който работя. Отказвал съм работа, защото не съм имал допирни точки с колеги. Сценарият е най-важен. Никой не е длъжен да ме харесва, както и аз не съм длъжен да харесвам някого. Но работата си е работа.
С кой режисьор или колега актьор, още не си, но много би се радвал да работиш?
С Теди Москов и Маргарита Младенова. Много искам да се срещна и с Асен Аврамов. Мисля, че е изключителен композитор и много интелигентен човек.
Най-безумното предложение, което са ти предлагали като актьор и си отказвал?
Не се сещам за безумни предложения. Можеш много добре да се ориентираш какъв актьор си по това какви предложения за работа пристигат при теб. Както и от липсата на предложения. Преди една година ме бяха поканили на кастинг за един сериал, който скоро ще започне да се излъчва. Бях в някаква много голяма дупка, беше лято и въобще не ми беше до актьорлък, но с триста зора си научих текста и отидох на кастинга. Направих там, каквото направих и накрая им казах: „Вижте, знам кого трябва да вземете за тази роля“. Те се ококориха и ме попитаха: „Ама, как така? Ти не искаш ли да я изиграеш? Много е странно да предлагаш твой колега.“. Показах им снимки на въпросния колега и след няколко кастинга го взеха да снима.
В спектакъла „Петрови в грипа и около него“ на Народен театър "Иван Вазов"
Фото: Стефан Н. Щерев
Гледал ли си турски сериали, ей така да им дадеш шанс, или за да видиш защо са толкова гледани масово?
Аз имам няколко турски сериала в живота си. Мисля, че и повечето хора имат.
Смяташ ли, че имаш какво да научиш и от неособено стойностно кино или го избягваш, за да не ти повлияе лошо?
Всяка седмица поне по 2-3 пъти си пускам тъпи филми. Ходя при колеги и приятели и ги питам кой е най-тъпият филм. Важно е да се гледат тъпи филми, защото така работя върху самочувствието си, което е много важно за един актьор. При мен много работи това. Гледам тъпия филм и на третата минута си казвам „Ах, колко съм добъъър! Ах, как ги смазвам всичките!“. След това заспивам с облагородено самочувствие и сънувам величествени неща.
Чистиш ли у вас, простираш ли, занимаваш ли се с друга досадна домашна работа? Или битовизмите мачкат духа на човека на изкуството?
Имам няколко човека, които се грижат за двореца ми. Малко не съм доволен от градинаря, но не го уволнявам, защото е добър човек. От време на време му казвам „Днес си почивай!“ и отивам сам да си подрежа храстите. В този смисъл успявам да поддържам баланса между битовизъм и духовно.
Сравнявали са те с младия Джак Никълсън. Ти кой световноизвестен актьор би посочил като един вид свой духовен брат – кого чувстваш близък, подобен на себе си?
С Брад Пит се чувствам много близък. Даже, като се чуем по телефона, често се шегуваме, че са го кръстили Брад, щото сме като братя. Той много се смее. Бяха го поканили да участва в българския сериал „Братя“ и ме пита дали да приеме. Казах му: „Споко, Брад“.
В спектакъла „Антихрист. Глави VIII, X, XI“ на Народен театър "Иван Вазов"
Фото: Стефан Здравески
Качваш се в такси, след малко шофьорът прави коментар тип „Българските филми не струват“. Твоята реакция?
Това ми се е случвало много пъти. Винаги ги питам защо мислят така. Обикновено отговарят: скучни са, рецитират, не им се разбира и т.н. Казвал съм го много пъти – имаме много добри оператори, актьори, вече и режисьори имаме, но нямаме сценаристи. Не знам защо е толкова сложно да се направи работеща специалност по драматургия. Наистина не разбирам.
Какво щеше да правиш с това време, ако не ни беше давал интервю?
Трябва да си уча текста, защото след два дни почваме снимки, а седя тука на една пейка и си смуча от пръстите да измислям много умни и интересни неща.
