X
 
 

Китодар Тодоров: Успехът за мен е да се чувстваш уютно в себе си

4648 1
photo of Китодар Тодоров: Успехът за мен е да се чувстваш уютно в себе си
Снимка: личен архив
Кито го харесваме ужасно много още от онзи скеч за майните и каренцето, а с всеки епизод на „Петък точно в пет“ го уважаваме все повече – и него, и екипа му. Освен че може да ни разсмее с минимално усилие, специално в „Петък...“ намираме всичко за много умно направено и поднесено. Та решихме да поговорим с него не само в стил „хахо-хихи“, а и да ни разкаже какво е научил от децата си, какво го натъжава, кое е най-голямото страдание на хората в днешно време. Но не пропуснахме и „хахо-хихи“-то, разбира се.

Казвал си, че те е страх от публика и не ти е приятно да играеш в театъра? Защо така? 

Не знам. Сценичната треска е много силна. Ние направихме два опита да направим на живо „Петък точно в пет“. То беше много щадящо – с много видеа, но първия път, преди да изляза на сцена, ми беше много лошо, много. Излязох, публиката беше дошла специално за това и беше супер готина. Но първата част абсолютно не бях на себе си. След това чааак към края вече се поотпуснах. Вторият път, когато го направихме, бях се отпуснал повече.

Тъпо ли ти е, че фен страницата с името ти и меметата за много кратко време събра поне три пъти повече фенове от тази на „Петък точно в пет“? 

Не, не ми е. Това е много ясен начин как се печелят последователи – с постоянство и с много често постване. Според мен, като има проблем, трябва да се търси решение, а не да се караш с хората. Това момче, което прави страницата, е много готино, между другото.

Как определяш успеха за себе си? 

Да се чувстваш уютно в себе си. Няма друг успех.

Добре, но нали си актьор – не искаш ли в Холивуд, тлъсти хонорари, известност? 

Това са някакви плюсове. Но ако това е водещото, може да изгубиш чувството какво правиш.

Доколко сценариите, монолозите в „Петък точно в пет“ са написани от теб, доколко от други в екипа ви и как предпочиташ да са? 

В общи линии идеята идва или от Лъчезар Аврамов, с който започнахме тази страничка, или от мен, често и от други хора от екипа – операторът има една негова идея, Силвестър Силвестров, който ни помага с техника и такива неща, има негови 2-3, ползвали сме готови текстове на Станислав Стратиев, на Даниил Хармс сме ползвали един текст, тоест на който каквото му хрумне. Най-хубаво се получава, когато на някой от нас двамата с Лъчо му хрумне нещо и седнем заедно – така се допълваме. Аз съм по-многословен, той обира нещата, пък аз съм много логичен, за мен логиката е много важна, много се допълваме. Но който и да е вариант, в един момент аз си редактирам текста, така че да ми е удобен на мен.

Може ли да се научим да бъдем забавни, ако не сме? 

Мой личен спомен е, че аз нарочно се обърнах към хумора, някъде към 8-и-9-и клас. С идеята да бъда част от класа ми. Защото се чувствах аутсайдер. Не че това ме направи готиния пич, но класът ми обърна внимание, тогава си създадох много приятелства. През хумора. Осъзнах, че мога да развеселявам и започнах да го правя. И лека-полека това се поразви.

Теб кой човек най-много те разсмива? 

Напоследък май не се разсмивам много често, което е много тъжно... Камен Донев ме е разсмивал с негови неща. Иначе с Лъчезар (Аврамов) имаме общ хумор и често си се смеем на вицове, на някоя история. С Милко Лазаров (режисьорът на „Ага“ и „Отчуждение“) също сме се смели много на всякакви глупости.

Ако махнем от теб скечовете, комедията, хумора – какво остава, кой си ти всъщност? 

Хуморът, цигарите, алкохолът, агресията и всички страсти заместват вниманието, което търсим. Може би ще остане един тъжен човек. Това е много тъпо, затова по-добре не ми махайте хумора (смее се). 

Няма! Наистина ли са те кръстили Китодар по комбинацията от първите букви на трите имена на дядо ти КИрил ТОДоров АРнаудов? 

Да.

Интересен подход. Добре, че дядо ти не се е казвал Полин Серданов Костов, например. Имало ли е моменти, в които си се срамувал от името си Китодар, в училище може би са ти се подигравали за по-особеното име?

Не, никога. Едно от хубавите неща в моето семейство е, че никога не е имало агресия към другите, като етнос или нещо такова. Щото в моя клас имаше например Каприел, което си е арменско име – и не ми е правило впечатление. Никога не е имало агресия към моето име, нито от мен към друго име.

Търсил ли си други хора в страната и по света с името Китодар?

Търсил съм. Защото някой ми каза, че има. В Русе примерно, доколкото си спомням. Има и едно стихотворение, забравих на кой беше – „... много мисли тоя срок и не учи, не прочита Кито новия урок“ (става дума за стихотворението "Има време" на Асен Босев, бел.ред). И в един именник пише, че Китодар било славянско име и идвало от китен дар, нещо такова – интересно е като идея. А може някой да се е изненадал от това име, казал си е – има такова име, най-вероятно произлиза от такова нещо – възможно е и това.

Би ли дал награда на някого, ако си кръсти бебето Китодар?

Не (смее се). Има човек, който си беше кръстил кучето Китодар. Или котката, не си спомням... Не, не е мой приятел... Да, да, не е обидно. Супер е.

На жена ти вече досадно ли ѝ е от твоите смешки, казва ли ти „Престани вече с тия шегички, не си забавен, дразниш ме!“?

Не, ние с нея си говорим по друг начин, много рядко се закачаме, по по-различен начин си общуваме, не се шегувам с нея толкова. Тя и почти не е гледала моите неща. Шегувам се безкрайно много с децата ми и те нямат проблем с това.

А децата ти на какво те научиха?

Много съм научил от децата! (става по-емоционален) Много ме впечатляват две неща в децата докъм 4-5-годишна възраст. Първо – чистотата им, отдаването на волята на родителите. Ние трябва да отдадем волята си на Бога – това е заложено в православието и сам Христос го казва. Ние може да желаем да имаме огромни къщи и не знам си какво си, но ако това не е угодно на нашето спасение? Ако е за нашето спасение, по-добре да е по волята на Бога. Мен не ми се ще сега да умра в името на Бога, но ако това е за моето спасение и Бог смята, че ще се справя с това, по-добре така да се случи. Децата са отдали волята си на родителите си, докато са мънички. А имат свободна воля. Тоест това е точният модел, както ние трябва да бъдем към Бог. Това, когато го изясним за себе си, животът става по-ясен, по-лесен за живеене. А отношението на родител към дете трябва да е изцяло изградено на любов. Да не се възползваш от това, че то ти е отдало волята си. Родителят трябва да подхожда към децата си изцяло с любов и с нищо друго – нито с амбиция, нито с каквото и да било. И с приемане на личността им, защото децата са личности. Много е важно, когато осъзнаем, че сме постъпили грешно, да им се извиним. Аз се извинявам на децата си. И това, което ме интересува, е те да бъдат милостиви към хората, да бъдат състрадателни, да обичат хората – тия неща за мен са по-важни от образованието. И второто нещо – удоволствието от живеенето. Щастието от това, че живееш. Синът ми да е бил на 9-10, дъщеря ми на 2-3 – и той, понеже е влязъл в играта на света за печелене, за състезание – неща, които ненавиждам – и трябва да ритне топката и тя да иде между касата на вратата и това е гол. А дъщеря ми просто ритна топката и каза „Гооол!“ и се израдва на самия акт, че нещо се случва. И това много ме впечатли и така трябва да бъде. Много е важно да има удовлетворение от играта, а не дали си пръв, десети, двайсти, защото това ти носи страдание, някакъв унес по тая победа, което е толкова тъпо, че няма накъде. А при малките деца го има нежеланието да участват в тая игра.

Ако те хване дяволът и ти каже „Взимам ти чувството за хумор, какво искаш в замяна?“, ти какво ще му поискаш?

Така ще разбера дали е дяволът – защото аз ще си пожелая спасение на душата. А той не може да ми го даде. Бих заменил всичко за това да съм сигурен, че ще бъда спасен.

Какви други таланти имаш?

Не знам. Може Господ да ми е дал много неща, но аз съм много мързелив.

Поне примерно да правиш някаква чудна мусака?

В готвенето не съм толкова добър. Правя добър таратор примерно. (мисли) Бих се похвалил с таратора си. И с хумуса – съвсем по арабската си рецепта... Това, което смятам, че ми е дадено от раждането, е усмивката. Доколкото знам от малък съм се усмихвал. Това ми е талант – да се усмихвам, както и да се чувствам, да не занимавам другите с моите проблеми.

Това с постоянното усмихване може и като лудост да изглежда.

Това мен не ме притеснява. Помня, че като дете съчувствах много на хората, сега не съм такъв, за съжаление. Станах циничен. Но като дете си спомням, че това много ме е водило. Чувствам го малко като загубено, за съжаление. И сега го правя, но го правя, защото смятам, че е готино, а не защото го чувствам така и това е голям проблем – идва от мозъка, а не от сърцето. Първоначално си премислям – дали да помогна или не, би било хубаво, сега имам ли работа, нямам ли работа – това е много гадно и е отвратително.

И как си го обясняваш този цинизъм?

Смятам, че изобщо всички грехове са следствие на страх и на слабост, убеден съм в това. И смятам, че тоя цинизъм също е следствие на страх и на слабост.

Станахме ли хората вече толкова цинични към всичко хубаво, че всеки опит за някаква позитивна промяна е обречен, защото се започват едни подигравки и омаловажаване и дотам?

Често правим някакви хубави неща, но понякога не ги правим от сърце. Ако човек прави нещо, което е хубаво – от сърце – него не го притеснява някой да не му се подиграва, то си проправя път, колкото трябва.

Последно от какво не можа да заспиш?

Дори и в много тежки моменти аз имам много здрав сън. И си спя добре. Което е хубаво. Всъщност от тревога не съм незаспивал. Последното, заради което си спомням, че не заспах, беше от надежда за едно нещо. (не иска да сподели за какво точно)

А какво те е тревожило силно?

Аз хич не обичам човек да няма изход. Да оставиш човек в безизходица за мен е много нечестно. Човек трябва да има избор, трябва да може да излезе достоен в избора си, какъвто и да е той. Това може да ме разстрои. Понякога не разбирам защо някой човек прави дадено нещо. Аз се смятам за много логичен човек, включително в работата си – освен емоцията, второто важно нещо е логиката. И аз винаги търся логиката и ако нещо не ми е логично, не го правя. Понякога не откривам логика в някакво действие и това тотално ме събаря. Кара ме да се чувствам много нестабилен и да мисля, че светът е много нестабилен. Както примерно и агресията – породена ей така от нищото. Веднъж един човек каза, че ненавижда гърците. Защото, каза, те, всички гърци, са зли. И един мой приятел го попита „Добре, а децата гърци?“. Той каза „И те!“. Ето, тук аз не намирам логика. Просто няма как да има логика в това нещо. И няма изход. И това мен ме обърква и ме кара да се чувствам зле наистина.

Кога и за какво последно се излъга сам?

Аз смятам, че ненавиждам лъжата и се улавям, че от време на време се лъжа в това си твърдение. Защото от време на време послъгвам други хора, което означава, че лъжа и себе си, че ненавиждам лъжата. И то послъгвам често на дребно, което е много странно. Примерно баща ми – че съм се събудил преди три часа, когато е редно човек да става, а аз току-що ставам. Да лъжа някого, че съм готин пич. А то да не е вярно. Тоест понякога лъжа някого с идеята да не си развали образа за мен.

Кое според теб е най-голямото лицемерие на човечеството?

Откривам лицемерие в добрите каузи. Такова поне чувство имам, може да не съм прав и се надявам да не съм прав. Особено тези, които стават много вайръл. Струва ми се, че човек трябва да внимава малко, защото често се случва пътят към ада да е осеян с добри намерения, това не е случайна поговорка. Ако се подхожда към добрите каузи без любов към Бога и към човека, това не е добра кауза, така смятам аз. Искрена любов. Ако искаме да изчистим улиците, а подходим с омраза към хората – колко сме цапащи и зле, тая кауза няма смисъл много-много. И като цяло каузата за спасяването на света – от какво се плашим – че, какво, ще унищожим природата? Това са глупости. Ще унищожим себе си. Това е страх за нас. Основният страх тук е ние да не си отидем и ние да не виждаме красотите на природата и така нататък. Всичко е свързано с егото в крайна сметка.

Като каза спасяването на света – какво мислиш за Грета Тунберг?

Не съм много запознат, но сякаш и тя е на принципа на омразата, също не е готино. Няма смисъл от това. Има ли проблем, дайте да го решим някак си разумно, без да влагаме „ти си виновен, ти не си виновен“.

Кое е най-голямото страдание на хората в днешно време?

От липса на внимание. И го компенсираме със заместители – кино, цигари, компютърни игри, лунапарк, барове, работа, всякакви весели неща, каквото ти хрумне. То не може да бъде заменено, а ние измисляме все повече забавления, все по-цинични и крайни и безсмислени, а всъщност ставаме все по-самотни и по-зле. И това е някакво зловещо пропадане.

Бъди ни малко лайфкоуч за финал – каква мъдрост за живота ще ни кажеш?

Наскоро прочетох... на някой монах или свещеник, не знам на кой е мисълта, но е много готина. Идеята беше – по-добре да си Христов „гамен“, тоест да си непослушният Христов син, отколкото да си послушното дете на дявола. Каквото и да правим, ако сме с Бога, имаме възможност за опрощаване. Но каквото и да правим и ако сме с дявола – трудна работа.

 

Интервю на Милен Антиохов

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 1 потребители
  • Анонимен 1 Анонимен преди 2 седмици Профил на трол?
    Оф, Китодаре...всичко беше добре, докато не започна да дрънкаш за православие и Исус... Направо затри всичко с 5 думи. Сега всеки път, когато (ако) изгледам някакъв скеч, в ума ми ще се върти мисълта, че и ти си от ботовете... Язък, както се казва...