Валери е сред най-талантливите, разпознаваеми и обичани актьори от започналите кариерата си в последните 30 години. Изиграл е редица успешни и символни роли в театъра и киното като Бръчков в „Хъшове“, Хауи в „Заешка дупка“, Нино в „Ничия земя“, Рамадан Дервишов в „Караконджул“, Иван в „Откраднати очи“. С много богата филмография, свързван може би най-често с „Кецове“ и „Шекспир като улично куче“, на които е също сценарист и режисьор (на първия – режисьор заедно с Иван Владимиров). Сега обаче Валери Йорданов влиза в ролята на импровизиращ отговори, в които се срещат великани и караконджули, приятелства и конфликти, тронове и асансьори, манатарки и заглушители, пък и още:
Получил си немалко награди и важни номинации – и като актьор, и като режисьор и сценарист, дори и номинация за дебют за книгата ти „Гризачи“. Получил ли комплимент, по-ценен от всички тези отличия?
Два са комплиментите, който са ми за цял живот. Единият – навремето, като играхме „Ничия земя“ в Народния театър. С Йоско Шамли, светла му памет, и с Филип Аврамов, и с Дуньо (б.а. – Йордан Петков), светла му памет, и още два млади актьори (б.а. - Зафир Раджаб и Лили Сучева). На премиерата дойде да гледа приятел на Данис Танович, на сценариста и режисьора на филма, който взе Оскар тогава за чуждоезичен филм – негов приятел, който е участвал в тая война, дойде и изгледа цялото представление. След това се качи горе при нас в ресторанта, пред нас се обади на Данис Танович и му каза „Върло су добри момци!“. Това за мен е най-големият комплимент! Защото човек, който е бил там и е тичал между куршумите, гледайки представлението на камерна сцена от метър и нещо, явно всичко, което усетил, е било натурно, вярно, живо! Беше страхотно представление, но, за съжаление, го махнаха на пълни салони – защото героите в един окоп псуваха ООН и Европейския съюз. Другият много хубав комплимент е от една колежка, една дама, която е изгледала „Караконджул“ осемдесет и няколко пъти от около 120-130, колкото представления направихме. И всеки път ми казваше нещо различно, изречение от текста, което ѝ е подействало, много ѝ харесва текста. Подготвях авторски спектакъл на 24 юни в „Театро“, но, не знам защо директорът на Народен театър „Иван Вазов“, с когото водя няколко съдебни дела – той от името на театъра, аз от свое лично име – директорът е променил програмата и е сложил „Караконджул“ в Народния театър, за да не се състои авторският ни спектакъл в „Театро“ на 24 юни. Според мен човек, който се занимава и наистина го вълнува театърът, никога няма да прецака чужда премиера, няма да свали премиерата на друг театър, ей така, защото е решил. Но така де, живот и здраве – наесен ще е.
Дано да стигнете до някакво разбирателство по този казус.
До разбирателство няма как да стигнем, аз продължавам да искам оставката на директора или неговото уволнение.
Фото: личен архив
„Караконджул“ е изключително значима за теб творба, свързан си с този моноспектакъл, ако не се лъжа, повече от 20 години. Кои са твоите лични караконджули, онези, които не ти дават мир и спокойствие?
Аз страдам, ако мога така да го кажа, в кавички, от непримиримост към неправдата. Най-страшно ми става, когато видя някой да малтретира друг, назависимо дали физически или от служебната си позиция... това ме поболява. И в случая, войната, която водя, е по този повод – защото много ценни специалисти, професионалисти, по 25-30 години работели в Народния театър бяха принудени да напуснат от един човек, който за мен няма нищо с театъра, по-скоро със строителни войски или нещо такова. Това много ме боли. А имам и добри караконджули, които, за моя тъга, не са между живите – мои дядовци, на баща ми най-добрият приятел и мой приятел, с който съм учил. И когато съм в много трудна ситуация, си казвам какво биха направили те. Това ми дава сили да продължавам. Трябва да помним такива хора, за да живеем по-добре и по-смислено. За съжаление, българинът много бързо забравя и затова постоянно имаме проблеми и в политиката, и в икономиката, и дори в работата, която извършваме ежедневно, защото забравяме. Забравяме какво не ни е харесвало, какво сме искали да направим, за какво сме мечтали...
Като малък изкарваш ваканциите в село Горник. Коя беше любимата ти игра, любимото занимание тогава?
Много обичах да играя, когато съм с приятели, на стражари и апаши, имаше много разнообразни места, на които да се скриеш. И другото, което много обичах – имаше един огромен кестен над къщата, не беше наш, беше общ, та много обичах да се качвам на обяд, когато роднините си легнат да спят в жегата, да си седя горе, да си наблюдавам, да си пия лимонадка, да си дълбая чертички. Много обичах! Имах си трон – така виках на един огромен, извит клон, полулегнал – това беше моят трон, обожавах да стоя там, на сянка.
Казвал си, че „няма по-голям враг на актьора, независимо дали е добър или не, от амбицията“. Кое е онова, което твои колеги може би компенсират с амбиция?
Ако амбицията е да ме забележат, да ме оценят високо, да взема награда – това пречи. Ако ти излизаш с тази идея на сцената, не ми е интересно да гледам. Но ако ти излизаш абсолютно просмукан от героя си; ако използваш днешния си ден, състояние, за да разбереш той как се чувства; с неговия текст минеш пред неговите драми и смешни моменти – тогава ми е любопитно.
Фото: личен архив
А кой е следващият най-голям враг на актьора след самоцелната амбиция?
Да се налага да играе текст, който не харесва. Това е голям бич. Понякога се случва, понякога това бреме се налага да се извършва, защото тебе те разпределят, не се разпределяш сам. Тогава трябва да намериш какво ти е любопитно, да се опиташ да си го направиш интересно, защото ако нямаш любопитство в това, което правиш, настъпва пълен крах. Ако просто излизаш да си кажеш текст и да си тръгнеш, да си вземеш в края на месеца заплатата... Тъжното в случая е, че не избираме ние какво да играем. Опитвам се да го променям от време на време. Казах за премиерата, която един човек попречи да се състои на 24 юни. Да правиш нов спектакъл, авторски, е много интересно. Тогава ти ставаш дете. Защото и представлението е дете. И трябва да влезеш целия в това нещо.
Доколкото знам, не всеки актьор иска да се захване с моноспектакъл, изглежда доста изтощително.
Не, така изглежда отстрани. Когато нещо ми харесва, мога, както беше с Бръчков в „Хъшове“, мога да играя по две представения, едно след друго. Всички викат – ама това е много тежко. Не, не е тежко. Живееш вътре. И всеки път е като за пръв път, както казва Апостол Карамитев, светла му памет.
Кажи нещо повече за случая с двете представления на „Хъшове“ едно след друго?
Точно преди да го свалят, „Хъшове“ сме го играли два пъти едно след друго, на пълни салони, пълни догоре. И го свалиха на пълни салони – същият директор, Васил Василев. То беше три часа и нещо като продължителност. Едното представление започна в 15 ч., другото – в 19 ч. Имахме към 40 минути между двете, колкото малко да се пооправиш и да се настроиш пак за началото, защото героите минават през много неща. Сашо (б.а. – Александър Морфов) беше направил страхотно представление. Те и другите неговите представления бяха страхотни. Всичко това беше свалено на пълни салони. За съжаление, предполагам, политически се причините.
Фото: личен архив
Има ли нещо от характера ти, което трудно се възприема или разбира дори от най-близките ти?
Един близък приятел ми каза скоро, че нямам чувство за самосъхранение, и това много ми пречи. В смисъл такъв, че ако двамата с теб сме гладни и аз имам една хапка, ще гледам да ти я дам на теб. А това понякога е много вредно, човек трябва да научи да се обича и себе си.
Какъв тип хора най-много ти липсва в ежедневието?
Истински. Без амбицията, за която казахме. Откровени, чисти, да няма суета, да няма съображения. Познавам някои такива, близки сме много, но те не се събират на пръстите и на едната ръка.
А кой е човекът, който искаш най-много да вярва в теб?
Децата ми. Двете ми момичета, които са вече големи, както и малкият ми син, като порасне. Много бих искал! Тогава ще знам, че съм бил прав, че съм постигнал нещо.
Често актьори казват, че се надяват децата им да не последват техния пример и да се ориентират към друга професия, заради несигурността и други трудности на актьорството. Ти на какво се надяваш за твоите Йордан, Яна и Йована, освен да са здрави, разбира се?
Надявам се да работят нещо, което обичат. Защото няма нищо по-ценно от това хобито ти да се превърне в професия. Не на всяка цена. Но тогава се правят най-хубавите неща. Каквото те си решат, не бих им давал съвети, не бих ги насочвал. Йована сега иска да кандидатства Кино и телевизионна режисура. Трудно е, но на нея много ѝ харесва. Дани е мъничък още, той пее, много танцува, много е артистичен. Предполагам, че и той ще стане, както се казва, циркаджия, като мене. Много е важно да им хареса това, което правят. Няма нищо по-ужасно според мен от това да работиш нещо, което не харесваш – случвало ми се е един-два пъти. Работил съм всякакви неща. Обичах да работя по строежи. Бил съм охрана, бил съм барман. Но ако трябва да попълвам документи, да следя цифри и да съм по цял ден седнал, да няма движение, да няма въздух, да няма с кого да си кажа една шега, това би ме смазало. Правил съм, но за кратко.
С дъщеря си Йована (през 2019 г.)
Фото: личен архив
Само допреди 20-30 години на театралната сцена и пред камерата крачеха актьори великани. След като страшно много от тях си отидоха, сякаш не се появиха техните заместници, като че ли няма такива имена в професията ви с толкова огромна масова тежест и почит. Какви може да са причините и дали са само в самите работещи в театъра и киното, или са и в публиката, и във времето?
Сякаш целият свят тръгна в такава посока – всеки се стреми да прилича на другите, страхуват се да имат индивидуалност. Не говоря само за артистите, така е при всички хора. Но аз познавам много готини, големи актьори в момента, няма да изреждам имена, но те бягат от комерса. Дори да им трябват пари, няма да се появят в реклама. Разликата е и в това, че навремето изкуството се е приемало и като идеология, и като нещо полезно. А сега някак си се възприема само като забавление. И също така, все по-малко и по-малко хората уважават другите около тях. Всеки гледа на какво може да се присмее, какво може да не одобри, да изкритикува, без да си дава сметка, че и той би могъл да попадне в такава ситуация. Това е тъжно, но е така и говори може би и за някаква липса на човещина. Но аз познавам големи артисти!
Ако имаш силата да върнеш някого от въпросните български актьори великани за една последна роля – и да си партнира заедно с теб – кого сред тях би избрал да възкресиш за малко?
Много е трудно да кажа един, защото аз много силно ги обичам всички... Много бих искал да играя с Иван Налбантов, нашия father, както му викахме. Много бих искал да изиграя нещо със Стефан Данаилов в силните му години, когато за пръв път го гледах в „Лоренцачо“ в Народния театър. Илия Добрев, професорът. Асен Кисимов, разбира се. Много са. И наистина са великани!
Най-безумното предложение, което си отказвал като актьор?
Много са. Но ще кажа, че ми изпратиха един сценарий за филм, в който да участвам. И аз чета на първа страница, че главният герой отива на лов за глигани с пневматичната си пушка и си взима и заглушителя... И аз в този момент спрях да чета и се обадих на режисьора и му отказах... На лов за глигани с пневматична пушка и със заглушител – веднага ти става ясно, че човекът не знае какво снима.
Във филма "Воевода"
Фото: MQ Pictures Ltd
Да, странен лов би бил... Има ли нещо, което, ако имаше как, би изтрил от професионалния си път?
Не, грешките ни учат. Както казва Дейвид Линч, най-добре човек може да се учи, като гледа лошо кино, да види как не трябва да се прави. Имам неща, които не харесвам – свои изпълнения и работи, но те по някакъв начин дават корекция за следващите неща.
Какви неочаквани подаръци си получавал от зрители в театъра?
Предимно книги. Една от тях, много хубава, „Кодексът на война“, даже сега е пред мен. Хубав нож съм получавал, аз съм ценител на хладното оръжие и колекционирам.... Аа, зъб от монголски вълк! За носене на врата. И вкъщи ми е една прекрасна картина на „Хъшове“, подарък от автора ѝ – Антоанета-Мария Стоянова.
С кого би ти било приятно, дори ако заседнете сами в асансьор за няколко часа?
Аз съм попадал в такава ситуация преди много години и беше много весело – с Филип Аврамов... и две рускини. Заседнахме в асансьор на Московския фестивал. И беше такъв смях, докато дойдат да ни отключат след час и нещо. Защото ние с Фицата постоянно майтапи си правим, те не можеха да повярват, после искаха с нас да тръгват за България. А едното момиче имаше и клаустрофобия и ние със смешки, с майтапи, общо взето помагахме да не припадне, тя беше почнала да се изпотява, да ѝ става зле. Друг, с когото не сме се срещнали никога лично, но много бих искал да заседнем в един асансьор – Ал Пачино!
С Филип Аврамов във филма "Раци"
Качваш се в такси, след малко шофьорът прави коментар тип „Българският театър не струва“. Твоята реакция?
Ами, няма да ми стане приятно. Ако съм във весело настроение, ще му кажа: да, вярно е и ще почна и аз да критикувам, за да видя докъде ще се стигне. А ако съм в тегаво настроение, ще го попитам какво е гледал. И ако е гледал ценни неща, но твърди, че не струва, значи театърът не е неговото изкуство. Всяко едно изкуство си има почитатели. И човек има право да не харесва някое изкуство.
Имаш подчертано отношение към готвенето и се случва във фейсбук профила си да споделяш интересни, различни свои си рецепти. Кой е най-неочаквано вкусният ти експеримент?
Всеки път се получава различно. И много зависи от компанията. Обикновено най-хубаво е, като е някъде в планина и са леко изморени хората. Или на див плаж. Жестоки неща са се получавали! Примерно, току-що набрани манатарки с глиганско месо, което нося в буркани, когато ходех на палатки – става прелестно, брилянтно!
С какво ядене и пиене да те почерпи някой, който иска да ти покаже уважение и да ти се хареса бързо?
Обикновено аз готвя. Това по темата, че предлагам винаги за другите. Даже някой път, като наготвя хубаво, другите ядат, а аз с очи съм се наял и после се усещам, че съм много гладен, като си тръгнат гостите и че всъщност нищо не съм ял. Не съм чревоугодник, не е това моето.
Ако беше благородник, какъв девиз щеше да е изписан на герба ти?
„Свободата, Санчо, е на върха на бойното копие“
Какво щеше да правиш с това време, ако не ни беше давал интервю?
Щях да си сготвя тиквички. Дояло ми се и съм си купил тиквички и копър. И така щях да предизвикам хубавото време.
