Когато Петко Войвода е част от живота ти

08.02.2022 15:52 17282

Снимка: Actualno.com/Веселина Божилова

"Патриотизмът е сложно понятие. Всеки го разбира по различен начин. Аз как го разбирам? Като себе си. Това съм аз. Всеки народ е създаден от човеци, които живеят в него. Всеки от тях има съдба. Семейство, род, корени."

Казва го Георги Проданов, пловдивчанин. Преди години, когато Гражданска защита беше отделна, видима и много важна институция, той беше неин началник. Участвал е в редица спасителни операции, в които и животът, и здравето на участниците са под риск всеки един момент. Мъж на честта, мъж с подчертан интерес към историята. Но има една фигура, която е присъствала в живота му още тогава, когато не е имал и най-малка представа за кого става дума. Петко Войвода.

"За него се говореше в дома на прадядо ми по бащина линия, откак се помня. Няма, няма, пък някой каже "Ееех, Петко вАйвода сега да беше!"

"ВАйвода и толкоз! Така си го знаех. Та този стар родопски род, Шабанският, си пазеше спомена за вайводата, а аз си го приемах като нещо от духовете на дядовата къща. Без въпроси и без някакъв подчертан интерес. Дете.

За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!

Когато си купихме жигулито, прадядо ми Васил помоли татко да го заведе до Бяла черква. На години беше, краката го боляха открай време и не можеше да ходи много, което беше най-голямата му мъка. Прочутият стар вълчар, легендарният стрелец, отдавна не можеше да ходи на лов. Стоеше на чардака, слушаше гончетата и ми казваше къде гонят, какво гонят и къде са гечитите. Друг път ще ви кажа какво е гечит. Та, качихме се татко, дядо и аз на жигулата и поехме към Бяла черква. То е на юг от Пловдив във високата част на Чернатица. Минахме Гълъбово и след Цар Калоян, дядо Васил се обади:

- Наско, знайш ли дядо, къде й Стайкова ливада?

- Знам ми - баща ми.

- Запри там да са поразкараме.

- Хубаво, дядо!

Седя аз и слушам, не питам, защото ще видя. Стайкова ливада е на три-четири километра и нещо над Цар Калоян, вдясно. И чешма има. Спряхме и слязохме. Дядо се разстъпи в ливадата, наведе се, взе роса и си намокри лицето и врата. Грейна сякаш този огромен рус синеок българин. Походи малко, поогледа се, подритна една хвойна и се засмя с характерния си гърлен беззвучен смях:

- Гочо - вика ми - не излена заяк от тая фойна...

- Дядо бе, що спряхме тук? - питам го

- Тука англичаните и башибозукът са утрепали на Петко вайвода братчето. Зат'ва спряхме. Дядо ти Христос с него бил, та... Зат'ва й Стайкова ливада, на негово име.

За възрастта ми, това ми беше достатъчно. Бях на девет. А споменатият дядо Христос е прапрадядо ми, бащата на дядо Васил.

През 1981-ва излезе филмът и България опустяваше, когато излъчват сериите. Е, как да ги възприема нещата, натрупани в детското ми съзнание, донадени към оня страхотен образ, изигран от Васил Михайлов? Приех този човек като много важна част от историята на рода! Тук е моментът да подчертая, че никой, никога и по никакъв повод, не се е изживявал като едва ли не поборник, активен борец против нещо си или войвода пък, не дай боже! Те бяха мъже, здраво стъпили с яките си крачища на земята, което ги държеше далече от суетния полет на въображението и някакво измислено тщеславие.

Дойде време, позарових се в историята, научих някои неща. И преклонението ми към Петко Кирков от Доган Хисар растеше. Та и до сега. Имам ли път, ходя му на паметниците. В Чепеларе и Широка лъка например, в Ивайловград.

В Есими, бившето Доган Хисар, паметникът има интересна история. Местен човек, Продромос Анастиадис, очевидно по-просветен от обикновения грък, решил, че, макар и отдавна гръцко, Есими трябва да се гордее с такъв син. И намерил скулптор, поръчал му един хубав бюст, написал на пиедестала на гръцки и български капитан Петко войвода, и го сложил на мегдана в селото. Намерили се, то не че е трудно де, местни елински патреоте, па вдигнали скандал от общоселски мащаб! Къв е тоя вулгарски паметник на свещената земя на Мегало Елада и други подобни. Скандалът се засилил, човекът, създал паметника, предпочел да го прибере в двора си, вместо да го намери някоя сутрин поломен. И го прибрал! И го сложил до широката ажурна входна врата, и седи си невъзмутим капетанос Петкос войводас в Есими и пълни сърцата български, надядам се, и на по-интелигентните гърци".

Същият този Прогромос създал в къщата си музей на българските революционери, разказва Георги Проданов. Левски, Ботев... Паметници на Петко Войвода има в Асеновград, Чепеларе, Широка лъка, Крумовград, Ивайловград и Рим.

"Отначало не можех да намеря паметника на Петко Войвода на Джаниколо в Рим. От двете страни са наредени бюстовете на най-заслужилите пред Италия сподвижници на Гарибалди. Вървя и тръпна, сърцето ми тупа. Вглеждам се във всяко лице. Не е той. Не е той. Не е той. И този не е! Стигаме до статуята Гарибалди на коня! Реве ми се! Това е най- личното място, от него се вижда в ниското целият Вечен град! Какъв смисъл има да търся повече нашият войвода? Кой да го постави тук? Криво ми е като на бито куче. Не говоря с жена си. Не ми се говори с никой, за нищо и въобще... Тръгвам към една панорамна тераса, ще се облегна на перилата, ще се кокоря в опротивелия ми внезапно Рим и ще пуша.

Спирам! С гръб към мен, малко обърнат полунадясно, е Той! Познах го по овала на скулата, по формата на ухото, по къдрицата изпод четническата шапка! Той е! Тръгвам през моравата право към него, тръгват и сълзите ми. Семейство немци, стоящи точно да капитана, ме поглеждат съчувствено и деликатно се изнасят. Решиха хората, че отивам на паметника на някой много близък... Не бяха далеч от истината! Така го чувствам в душата си капитан Петко от Доган Хисар.

А паметникът му е на най-хубавото място на гарибалдийската алея! Седи нашият страхотен войвода, а целият Рим е пред погледа му долу в ниското! Здравей, войводо, аз съм. На Шабанския Христос праправнука! Поклон!"

"Народите се състоят от човеци, а човеците имат своите истории", казва Георги Проданов. И понякога тези истории се срещат по необикновен начин.

Малко историческо отклонение. След подписването на Сан Стефанския мирен договор, границите на Княжество България са установени. Сюлемайн паша отстъпва към Цариград след разгрома в Пловдив. Хидает паша не иска да приеме загубата на територии и организира бунт, за да саботира договора. Зад турското име Хидает паша стои англичанинът Станислас Сенклер, който вече си е купил чифлик край Бургас. И не иска да го загуби. Той защитава английските интереси в европейска Турция, както и своите лични. Обявява се за главнокомандваш на бунтовниците и атакува освободените от руските войски части на Източните Родопи. Тогава срещу него се изправя Петко Войвода. Той сформира дружина с около 400 души, а Сенглер е организирал 4 000 бунтовници- турски войници, башибозук, татари и част от местното мюсюлманско население. На 13 април 1878 започва сражение в планината Китка, Димотишко. Българите побеждават, а Синклер напуска с бягство бойното поле. Заминава за Смолянско с идеята да подготви настъпление срещу Пловдив. На 12 май метежниците влизат в Чепеларе и продължават на север, а на 20 май претърпяват пълно поражение от руските войски при Хвойна. Сенклер остава жив. Решаващата битка между него и Петко Войвода става при Демирлер, където бунтовниците са окончателно разгромени.

Минават години, десетилетия, повече от век. Поколенията навъртат своите истории. А миналото наднича от необикновени места. В края на 90-те един ден телефонът на Георги Проданов, вече шеф на Втори отряд- Гражданска защита, звъни. В Пловдив ще дойде на обмяна на опит шефът на Гражданска защита на Есекс майор Сенклер.

"- Кой майор!? - питам.

- Сенклер.

- Сигурен ли си - викам - че точно така се казва?

Те отдавна познават някои странности на проклетия ми характер и бързат да приключат разговора. За мой потрес, хал хабер си нямат за история с такова име! Хубаво, ама мен ме човърка, та за друго не мисля. Сенклер, Сенклер, Сенклер...

Пристигат.

Два часа си говорим глупости и уж обменяме опит. Чушки обменяме. Онова е едно стегнато, суховато, с рядка, прилежно загладена настрани русолява косица, сивосини остри, присвити и, де да знам - може и да си въобразявам, ехидно гледащи очици. Към метър и седемдесет и пет. Малко над рамото ми е. И не повече от шейсет и пет кила. Мокър. С титанични усилия потискам някаква дълбока ненавист, която никога, опазил ме господ, не съм изпитвал към гост.

Сядаме на импровизиран официален обяд. Поддържам небрежен протоколен разговор, изпълнен с добре заучени скучни клишета с дълбоко професионално съдържание...

И настъпва Мигът! Мигът на истината! Явно решил, че е приет като безкрайно чакан гостенин, онова ми казва:

- Майоре, сър?

Поглеждам него и преводачката.

- Един известен човек от моите предци е имал дейност в планините над нас. Знаете ли за него?

- Кажете ми името му, сър - усмихвам се - може и да съм чувал.

- Същото като моето! - явно се гордее.