Димитър Живков за "Живак": Болката и радостта на северозападния човек не може да остане смълчана

Вече близо 10 години играеш моноспектакъла си "Живак", кой беше Димитър Живков в началото и кой е днес?

Ще ми се да мисля, че днешният Димитър все така мечтае за сцената и магичните мигове по време на спектакъла. В същото време е малко по-мъдър, по-улегнал и по-добре си дава сметка защо е на сцена и какво му коства. Ако пък по някакъв фантастичен начин днешният и тогавашният Димитър се срещнат, първият би посъветвал младата си версия да е още по-работлива, по-нахална, по-смела и безстрашна.

Смяташ ли, че посланията на представлението са актуални и днес?

Убеден съм, че към днешна дата проблемът за идентичността и задаването на въпросите: "Кой съм аз? Откъде идвам и къде искам да отида?" са все така актуални, особено в условията на пандемия и социална изолация, когато, без да имаме избор, останахме със собствените си демони и усещането за нормалност силно се изкриви.

Врачанският манталитет и изказ будят смях, какво всъщност се крие зад този хумор, което понякога остава скрито?

Често пъти повече болка. Болка от тежкия живот, болка от несбъднатите мечти и невъзможността да бъдем щастливи. Болката, а и радостта на северозападния човек не може да остане притихнала или смълчана. Затова и крайностите в изразяването на емоции изглежда забавно - защото винаги е ярко и изненадващо.

Кои са най-важните неща, които искаш да предадеш на публиката с представлението си?

Чувството за обич към ЧОВЕКА. Този, който виждаме в огледалото всеки ден, но и към всички онези, които са част от живота ни. Защото всеки ден ни се доказва колко кратък е той.

Тази година за пореден път ще гледаме "Живак" на фестивала "София Моно" (на 2 юли). Каква е емоцията да го играеш на открито и след месеци без театрални постановки?

Да участваме на фестивала "София Моно" винаги е вълнуващо и радостно, защото комбинацията от театър на открито, страхотната атмосфера на парка на Военната академия и срещата с толкова много хора е неповторима. Получава се страхотна смесица във възприятията и на двете страни - откритото пространство и театралната условност; промяната на естествената светлина и сценичното осветление - всички сме особено приповдигнати. За екипа на "Живак" е огромна радост и привилегия, че за поредна година играем на "София Моно".

Как пандемията промени театъра и трудно ли е да се занимаваш с изкуство в днешно време?

Пандемията ни доказа колко сме крехки, в някои моменти ненужни, но и засили необходимостта на истински обичащите изкуството да го търсят и пазят още повече. За мен, в тази ситуация на глобална пандемия, моменти на социална дистанция и изолация, театърът още повече доби смисъл на спасение, отдушник, терапевт. Имах възможност да играя до последно, преди големите локдауни и да заиграя отрано след тях. Видях как хората постепенно се върнаха в залите, как някои не издържаха без театралните срещи и колко сме важни едни за други.

Битката за всеки зрител се ожесточи, защото се наложи и да го убеждаваме, че театърът не е опасно място. Че там се спазват правилата, за разлика от градския транспорт или големите хранителни вериги.

Стана още по-ценно събитие, защото всичко е все по-непредвидимо. Но и точно това е факторът, който заплашва всеки бъдещ проект, особено в частния сектор.

Имаш ли нов проект, по който работиш?

Да, освен да продължим да играем "Живак" със същия успех, подготвям спектакъл, но като режисьор. Проектът е на казанлъшкия театър "Любомир Кабакчиев", работното заглавие е "Четири жени без 4G", с автор Петър Влайков. Участват страхотни млади актриси от театъра в Казанлък и готвим премиерата за есента.