Ако можеше да ме видиш сега

Спря да крачи наоколо, колкото да хвърли един поглед на отражението си в огледалото. Кафявите ѝ очи се разшириха ужасено. В много редки случаи допускаше да изглежда така неспретнато. Напълно извън контрол. Няколко кичура от кестенявата ѝ коса се бяха измъкнали от стегнатия кок и я караха да изглежда, сякаш е пъхнала пръсти в контакта. Под очите си имаше черни вадички от спиралата за мигли, а червилото ѝ беше избледняло и на устните ѝ беше останало само лилавото на цвят очертание от молива. Фондьотенът се беше задържал единствено върху по-сухите участъци от мургавата ѝ кожа. Нямаше и следа от обичайния ѝ безупречен вид. Това накара сърцето ѝ да заблъска още по-бясно, а паниката ѝ се засили.

Дишай, Елизабет, просто дишай, каза си тя. Прекара трепереща ръка през разрошената си коса в опит да укроти непокорните кичури. Избърса следите от спирала с навлажнен пръст, стисна устни, приглади сакото си и прочисти гърло. Просто беше допуснала временно занижаване на концентрацията, това беше всичко. Нямаше да се случи отново. Прехвърли телефона на лявото си ухо и забеляза, че формата на обицата ѝ се бешe очертала върху шията. Толкова силно беше притискала слушалката с рамо.

Най-накрая някой отговори и Елизабет обърна гръб на огледалото. Отново стана делова.

–Здравейте, полицейско управление на Байл на Грийе.

Елизабет потрепна, тъй като разпозна гласа.

– Здравей, Мари, обажда се Елизабет... отново. Сирша изчезна с колата... – Тя направи пауза. – Отново.

От другата страна на линията последва тиха въздишка.

– Преди колко време, Елизабет?

Елизабет седна на най-долното стъпало и се подготви за обичайната серия от въпроси. Затвори очи с цел да им даде кратък отдих, но облекчението от блокирането на всичко заобикалящо я накара да ги задържи затворени.

– Преди пет минути.
– Добре. Каза ли къде отива?
– На луната – отговори тя, без да се замисли.
– Моля? – учуди се Мари.
– Чу ме. Заяви, че отива на луната – отвърна категорично Елизабет. – Явно там хората ще я разбират по-добре.

– На луната – повтори Мари.

– Да – отговори Елизабет, която вече започваше да чувства раздразнение. – Може би е добра идея да започнете да я издирвате по магистралата. Предполагам, че ако си се запътил към луната, това е най-бързият начин, не мислиш ли? Макар че не съм напълно сигурна кое отклонение би трябвало да избере. Вероятно някое, намиращо се възможно най-северно. Нищо чудно да се е отправила на североизток към Дъблин или пък, кой знае, като нищо може да е на път за Корк. Може би там имат съставен план как да се измъкне от тази планета. Както и да е, аз бих проверила магистралата...

– Не се впрягай, Елизабет. Знаеш, че се налага да попитам.

– Знам. – Елизабет се опита да се успокои. Точно в този миг пропускаше важна среща. Важна за нея, важна за бизнеса ѝ на интериорен дизайнер. Детегледачката на Люк се явяваше просто заместничка на неговата постоянна бавачка Идит. Идит беше отпътувала няколко седмици по-рано на тримесечно околосветско пътешествие, с каквото беше заплашвала Елизабет през последните шест години, и остави нещата в ръцете на младата и несвикнала с номерата на Сирша детегледачка. Тя ѝ се обади на работното място, изпаднала в паника... отново. На Елизабет ѝ се наложи да зареже всичко... отново... и да се втурне към къщи... отново. Не би трябвало да е учудена, че това се случваше... отново. Изненадващ бе по-скоро фактът, че Идит, като се изключеше настоящото ѝ пътуване до Австралия, се явяваше на работа всеки ден. В продължение на шест години помагаше на Елизабет с Люк, шест години, изпълнени с драматизъм, но при все тая продължителна лоялност Елизабет очакваше телефонно обаждане или писмо с оставка буквално всеки ден. Да си бавачка на Люк беше длъжност, придружена с много усложнения. Но пък същото важеше и за ролята на негов осиновител.

– Елизабет, там ли си?

– Да. – Тя отвори рязко очи. Губеше концентрация. – Съжалявам, какво казваше?

– Попитах те с каква кола отпътува.

Елизабет завъртя очи и направи гримаса към телефона.

– Със същата, Мари. Със същата кола, с която избяга и миналата седмица, и седмицата преди това, и седмицата преди това – тросна се тя.

Мари запази хладнокръвие.
– Която е...
–Беемве – отсече Елизабет. – Същото проклето черно беемве 330 кабриолет. Четири колела, две врати, един волан, две странични огледала, фарове и...

– Стига врели-некипели – сряза я Мари. – В какво състояние беше?

– Съвсем лъскава. Тъкмо я бях измила – отговори Елизабет нахакано.

– Чудесно, а състоянието на Сирша? – Обичайното.
– Нетрезво?
– Точно така.

Елизабет се изправи и тръгна по коридора към кухнята. Нейният капан за слънчева светлина. Потракването на токовете ѝ в мраморния под отекваше шумно във високия таван на просторното помещение. Всички вещи бяха по местата си. Стаята беше топла заради слънчевите лъчи, проникващи през остъклената веранда. Уморените очи на Елизабет се присвиха заради ярката светлина. Безупречно чистата кухня блестеше, покритите с черен гранит плотове лъщяха, хромираните повърхности отразяваха ведрината на деня. Истински рай от неръждаема стомана и орехово дърво. Тя се запъти право към машината за еспресо. Нейният спасител. С неудържима потребност от инжекцията на живота в изтощеното си тяло, тя отвори един от кухненските шкафове и извади малка бежова чаша за кафе. Преди да го затвори, завъртя една от поставените вътре чаши, така че дръжката ѝ да сочи надясно, както всички останали. Дръпна чекмеджето с приборите и забеляза един нож в отделението за вилиците, сложи го на мястото му и извади лъжичка, а после хлопна чекмеджето.

С ъгълчето на окото си забеляза, че кърпата за ръце виси небрежно захвърлена на дръжката на фурната. Хвърли намачканата тъкан в килера с пералнята, извади чиста кърпа от спретната купчинка в шкафа, сгъна я идеално на две и я положи внимателно върху дръжката на фурната. Всичко си имаше своето място.

– Не съм променяла регистрационния си номер през последната седмица, така че, да, същият е – отговори с досада тя на поредния от купищата безполезни въпроси на Мари. Постави димящата чаша с кафе върху мраморна подложка, за да предпази стъкления плот на кухненската маса. Приглади панталоните си, отстрани някакво мъхче от сакото си, седна на остъклената веранда и огледа градината си и простиращите се до безкрайност отвъд границите ѝ зелени хълмове. Четирийсет нюанса на зелено, златисто и кафяво.

Вдъхна богатия аромат на димящото кафе и мигом почувства, че се съживява. Представи си как сестра ѝ се движи с бясна скорост по някой от тези хълмове с кабриото на Елизабет със свален гюрук – ръце, размахани нагоре, очите затворени, с развявана от вятъра червена като пламък коса и вярата, че е свободна. Сирша означаваше свобода на ирландски. Името беше избрано от майка им като последен отчаян опит да направи ненавистните ѝ задължения на майчинството по-малко подобни на наказание. Желала бе втората ѝ дъщеря да ѝ донесе свобода от оковите на брака, майчинството, отговорностите... действителността.

Майка им беше срещнала баща им на шестнайсетгодишна възраст. Пътувала през града с група поети, музиканти и мечтатели и се заприказвала с фермера Брандън Игън в една квартална кръчма. Дванайсет години по-възрастен от нея, той бил запленен от загадъчната ѝ необузданост и волен нрав. Тя била поласкана. И ето че се оженили. Едва навършила осемнайсет, родила първото им дете, Елизабет. Оказало се, че майка ѝ не можела да бъде укротена и намирала за все по-вбесяващ факта, че се налагало да остане в сгушеното между хълмовете спокойно градче, през което възнамерявала да мине само пътем. Плачещото бебе и безсънните нощи я тласкали все по-далече и по-далече в царството на фантазиите. Мечтите ѝ за лична свобода се примесили с реалния ѝ живот и тя започнала да изчезва с дни. Заела се да издирва нови места, други хора.

На дванайсетгодишна възраст Елизабет вече се грижеше сама за себе си и за мълчаливия си, унесен в свои мисли баща. Не питаше кога ще си бъде у дома майка ѝ, защото усещаше в сърцето си, че тя все някога ще се върне с поруменяло лице, блеснали очи и оставящи я без дъх безкрайни разкази за онова, което имаше да предложи светът. Щеше да долети в живота им, подобно на полъх от летен бриз, носеща вълнение и надежда. Въздухът в едноетажната им фермерска къща винаги се променяше с нейното завръщане, а стените се пропиваха от ентусиазма ѝ. Елизабет се настаняваше в края на леглото на майка си, заслушана в историите ѝ, замаяна от възторг. Тази атмосфера траеше едва няколко дни, тъй като на майка ѝ бързо дотягаше да разправя случки, вместо да среща нови преживявания.

Често им носеше сувенири като миди, камъчета и растения. Елизабет ясно си спомняше ваза с прясно откъснати тревни стръкове, поставена в средата на масата за хранене, като че беше пълна с най-екзотичните възможни цветя. Когато беше попитала за полето, от което са откъснати, майка ѝ намигна и вирна носле с обещание, че някой ден Елизабет ще разбере. Баща ѝ седеше смълчан на фотьойла си до камината и четеше вестник, но никога не обръщаше страницата. Той беше така изгубен в света на думите ѝ, колкото и самата тя.

Когато Елизабет беше на дванайсет, майка ѝ забременя отново и макар бебето да беше кръстено Сирша, то не ѝ предостави тъй жадуваната свобода, така че тя пое на нова експедиция. И не се върна. Баща ѝ Брандън не проявяваше интерес към новороденото, което му беше отнело съпругата, и затова просто я чакаше безмълвно на креслото си до камината. Четеше вестника си, но никога не обръщаше страницата. В продължение на години. Завинаги. Скоро Елизабет се отчая да таи надежди за завръщането на майка си и Сирша се превърна в нейна отговорност.

Сирша беше наследила келтските черти на баща си с червеникаворусата си коса и бялата кожа, докато Елизабет беше копие на майка си. Мургав тен, кестенява коса и почти черни очи, предаващи се от поколение на поколение заради испанския примес отпреди хиляди години. Елизабет заприличваше на майка си все повече и повече с всеки изминал ден и знаеше, че това причинява мъка на баща ѝ. Постепенно започна да се мрази заради този факт и наред с опитите си да провежда разговори с него, тя полагаше всички усилия да докаже на баща си и на себе си, че е коренно различна от майка си, че е способна на лоялност.

Когато Елизабет завърши гимназия на осемнайсет, беше изправена пред дилемата дали да остане, или да се премести в Корк, за да посещава университет. Решение, което бе изисквало целия ѝ кураж. Баща ѝ сметна желанието ѝ да продължи образованието си за бягство. Той приемаше всяко създадено от нея приятелство за бягство. Жадуваше за внимание и винаги настояваше да бъде единствената личност в живота на дъщерите си, като че това би ги спряло да се изнесат от дома му. Е, почти беше успял и със сигурност имаше принос към липсата на социален живот на Елизабет и ограничения ѝ кръг от приятели. Тя беше научена да се отдръпне, ако някой започнеше приятен разговор, защото в противен случай би предизвикала намусени подмятания и неодобрителни погледи заради това, че излишно щеше да прекара време далече от фермата. А и при всички случаи отглеждането на Сирша в комбинация с училището запълваше целия ѝ ден. Брандън я обвиняваше, че е същата като майка си, че се смята за нещо повече от него и прекалено възвишена за Байл на Грийе. Тя намираше малкото градче за клаустрофо- бично и имаше усещането, че мрачната фермерска къща е потопена в тъмнина. Като че времето беше спряло и дори стенният часовник в коридора очакваше завръщането на майка ѝ.

– А къде е Люк? – попита Мари в слушалката и бързо върна Елизабет към действителността.

Елизабет отвърна с горчива нотка в гласа:

– Наистина ли мислиш, че Сирша би го взела със себе си?

Мълчание.
Елизабет въздъхна.
– Тук е.
Сирша беше нещо повече от име, с което да бъде наричана сестрата на Елизабет. То ѝ даваше идентичност и стил на живот. Всичко, символизирано от името, беше в кръвта ѝ. Тя беше пламенна, независима, необуздана и свободна. Следваше стъпките на майката, която дори не можеше да си спомни, до такава степен, че Елизабет имаше чувството, че пред нея стоеше майка ѝ. Но тя постоянно ѝ убягваше от поглед. Сирша забременя на шестнайсет и никой не знаеше кой е бащата, дори самата Сирша. След раждането на бебето тя дори не си направи труда да го кръсти, но в крайна сметка започна да го нарича „лъки“ – късметлия. Поредната прищявка. Така че Елизабет му даде името Люк. И ето че още веднъж, този път на двайсет и осем, Елизабет пое отговорността за дете.

В очите на Сирша се мяркаше само лека сянка на разпознаване, когато погледнеше към Люк. Елизабет се стъписваше, като наблюдаваше как помежду им не съ- ществуват връзка и общуване. Тя самата никога не беше планирала да има деца. Нещо повече, обеща си никога да не създава деца. Беше отгледала себе си, а после и сестра си. Нямаше желание да отглежда когото и да било друг. Настъпил бе моментът да живее свой живот. На двайсет и осем годишна възраст след робски труд в училище и колежа тя постави началото на успешна кариера като интериорен дизайнер. С усърдната си работа стана единственият член на семейството, способен да предложи добър живот на Люк. Постигаше целите си, като си налагаше самоконтрол, спазваше безупречен ред, никога не допускаше да изгуби концентрация, винаги се придържаше към действителността, като вярваше единствено на факти, но не и в мечти и по-важното от всичко, раздаваше се изцяло и работеше упорито. Майка ѝ и сестра ѝ я бяха научили, че не стигаш доникъде, ако следваш вятърничави мечти и допускаш нереалистични надежди.

В момента беше на трийсет и четири години и живееше сама с Люк в къща, която обожаваше. Къща, купена от нея и изплащана единствено от нея. Къща, която тя превърна в свое райско кътче и място, където да се оттегли в безопасност. Сама, защото любовта представляваше едно от онези чувства, които не могат да бъдат контролирани. А тя трябваше да държи нещата под контрол. Беше обичала и я бяха обичали, а също така познаваше вкуса на мечтите и усещането да се рееш във въздуха. Ала беше наясно и какво изпитваш, когато се приземиш с трясък. Поемането на грижите за детето на сестра ѝ прогони любимия ѝ и оттам нататък тя остана сама. Това я научи повече да не губи контрол над чувствата си.

Входната врата се хлопна и тя чу топуркането на малки крачета по коридора.

– Люк! – извика и закри слушалката с ръка.

– Аха – отговори той невинно и се появи на вратата с русата си глава и сини очи.

– „Да“ не „аха“ – скастри го строго Елизабет. Гласът ѝ излъчваше авторитетност, която беше усъвършенствала с годините.

– Да – повтори той.
– Какво правиш?
Люк пристъпи по коридора и очите на Елизабет мигом се насочиха към петната от трева по коленете му.
– С Айвън ще поиграем по компютъра – обясни детето.

– На компютъра – поправи го тя, като продължаваше да слуша гласа на Мари, която организираше изпращането на полицейска кола. Люк стрелна с поглед леля си и се запъти към стаята за игри.

–Един момент – извика Елизабет в телефона, най-накрая осъзнала какво ѝ беше казал Люк.

Скочи от стола, блъсна се в крака на масата и разля еспресото върху стъкления ѝ плот. Изруга. Краката на изработения от черно ковано желязо стол издадоха стържещ звук върху мрамора. С телефон, притиснат към гърдите, тя се втурна по коридора към стаята за игра. Подаде глава през вратата и видя седналия на пода Люк, който беше приковал поглед в екрана на компютъра. Тази стая и спалнята му бяха единствените помещения в къщата, където тя допускаше играчки. Грижите за дете не успяха да я променят толкова, колкото би се очаквало. Възгледите ѝ не се бяха смекчили в никакъв случай. Случваше се да посещава домовете на приятели на Люк, за да го прибере или остави, където по подовете лежаха купища играчки, застрашаващи да препънат всеки, посмял да се из- пречи на пътя им. С неохота се съгласяваше да изпие чаша кафе с другите майки, седнала върху плюшени мечета и заобиколена от биберони, кутии с бебешко мляко и памперси. Но не и в нейния дом. Правилата бяха изяснени отлично на Идит още в началото на отношенията им между работодател и служител и тя ги спазваше. Докато растеше, Люк се научи да разбира правилата на леля си, въздържаше покорно исканията си и ограничаваше игрите си в помещението, отделено за неговите занимания.

– Люк, кой е Айвън? – попита Елизабет с шарещи из стаята очи. – Знаеш, че не можеш да водиш непознати у дома – добави тя разтревожено.

– Той е новият ми приятел – отговори момченцето, вперило зомбиран поглед в екрана, където някакъв борец здравеняк налагаше опонента си.

– Знаеш, че държа първо да се запознавам с приятелите ти и тогава да ги каниш у дома. Къде е той? – по- пита Елизабет, отвори широко вратата и влезе в стаята на Люк. Надяваше се да е по-читаво дете от предишната малка напаст. Хлапето беше решило да нарисува с маркер портрет на задружното си семейство върху стената ѝ, която, разбира се, впоследствие беше пребо- ядисана.

– Ето там. – Люк кимна с глава към прозореца, като продължаваше да не отмества поглед.

Елизабет отиде до прозореца и огледа градината пред къщата. Скръсти ръце.

– Крие ли се?

Люк натисна бутона за „пауза“ върху клавиатурата на компютъра си и най-накрая отклони очи от двамата борци на екрана. Смръщи лице объркано.

– Той е точно там! – рече и посочи меката табуретка в краката на Елизабет.

Елизабет разшири очи и се втренчи в краката си.
– Къде?
– Ето там – повтори детето.
Елизабет примигна към него. Вдигна ръце в жест на недоумение.
– До теб, на табуретката – повиши глас Люк напрегнато. Втренчи се в тапицираната с жълто рипсено кадифе табуретка, като че се опитваше да накара със силата на волята си приятелят му да се появи.

Елизабет проследи погледа му.

– Виждаш ли го? – Той бутна клавиатурата настрани и бързо се изправи.

Настъпи напрегната тишина и Елизабет почувства омразата на Люк към нея да се излъчва от цялото му тяло. Знаеше какво си мисли. „Защо не може да го види? Защо не може да бъде съпричастна поне този път? Защо никога не умее да се престори?“ Тя преглътна буцата, заседнала на гърлото ѝ, и се озърна из стаята, за да провери дали наистина не пропускаше да забележи въпросния приятел по някаква причина. Нищо.

Наведе се, за да се озове на едно ниво с него, а коленете ѝ изпукаха.

– В тази стая няма никого освен мен и теб – прошепна меко. Някак по-лесно се получаваше да го произнесеш тихо. Само дето не знаеше дали бе по-лесно за нея, или за Люк.

Лицето на Люк почервеня и гърдите му започнаха да се повдигат учестено. Застанал насред стаята, заобиколен от компютърни кабели и с отпуснати до тялото ръце, той изглеждаше безпомощен. Сърцето на Елизабет забумтя в гърдите ѝ и тя се помоли безмълвно: „Моля те, моля те, не бъди като майка си. Моля те, не бъди като майка си“. Твърде добре знаеше вече как светът на фантазиите има способността да те погълне.

Най-накрая Люк не се сдържа и взрян в пространството произнесе настоятелно:

– Айвън, кажи ѝ нещо!

Последва тишина, докато гледаше към нищото, и после се разнесе неудържимият му кикот. Хвърли поглед към Елизабет и усмивката му мигом помръкна заради липсата ѝ на реакция.

– Не го ли виждаш?
– Добре, добре!
Елизабет се постара да не изпада в паника. Изправи

се отново в цял ръст. Позиция, в която имаше контрол. Не можеше да го види, а съзнанието ѝ отказваше да допусне преструвки. Прищя ѝ се възможно най-бързо да напусне стаята. Повдигна крак, за да стъпи върху табу- ретката, но се спря и реши да я заобиколи. Добрала се до вратата, тя се озърна за последно, за да провери дали пък няма да забележи мистериозния Айвън. Нито следа от него.

Люк вдигна рамене, седна и продължи с играта си между двамата борци.

– Ще изпека пица, Люк.

Тишина. Какво друго можеше да каже? Именно в такива моменти осъзнаваше, че и всички инструкции за родители на света да изчете, полза нямаше. Сърцето диктуваше как да си добър родител, получаваше се инстинктивно, и не за първи път тя се тревожеше, че не дава на Люк каквото му е нужно.

– Ще бъде готова след двайсет минути – додаде сконфузено.

– Какво? – Люк отново натисна „пауза“ и обърна лице към прозореца.

– Казах, че ще бъде готова след...

– Не, не попитах теб – отговори Люк и отново беше погълнат от света на видео игрите. – Айвън също би искал да хапне. Каза, че пицата е любимата му храна.

– О. – Елизабет преглътна безпомощно.

– С маслини – продължи Люк.

– Но, Люк, ти мразиш маслини.

– Да, но Айвън ги обожава. Казва, че са му любими.

– О...

– Благодаря – обърна се Люк към леля си, после погледна към табуретката, направи жест с вдигнати палци, усмихна се и отново насочи вниманието си към екрана.

Ако можеше да ме видиш сега

C неповторимия си дар на разказвач тя внася изискано чувство за хумор и в своя трети роман - „Ако можеше да ме видиш сега“....

Прочети повече

Елизабет бавно отстъпи навън от стаята за игра. Осъзна, че все още държи телефона, притиснат към гърдите си.

– Мари, там ли си още? – Тя загриза един от ноктите си и се взря в затворената врата на стаята за игра.

– Помислих, че и ти си отпътувала за луната. За малко да изпратя кола до дома ти – изкиска се Мари.

Обърка последвалото мълчание от страна на Елизабет с признак на гняв и побърза да додаде извинително: – Както и да е, ти се оказа права. Сирша наистина беше тръгнала към луната, но за щастие решила да спре да презареди с гориво. По-точно казано, да презареди себе си с гориво. Колата ти е била открита насред главната улица с работещ двигател, а вратата на шофьора зеела широко отворена. Имаш късмет, че Пади я е видял, преди някой да отпраши с нея.

– Нека позная. Случило се е пред кръчмата.

– Точно така. – Мари помълча, после попита: – Щеповдигнеш ли обвинения?

Когато в рутинното брачно ежедневие внезапно нахлува неустоим мъжки поглед

„Първите утринни лъчи” е шестата творба на Фабио Воло, в която за първи път повествованието се води от жена. В строго прогр...

Прочети повече

Елизабет въздъхна.

– Не. Благодаря, Мари.

вас.– Няма защо. Ще уредя някой да ти докара колата у

– Ами Сирша? – Елизабет тръгна по коридора. – Къде е тя?

– Ще я задържим за кратко тук.

– Ще дойда да я прибера – отговори бързо Елизабет.

"Зовът на кукувицата" от Робърт Галбрейт, зад който стои вездесъщата Дж. К. Роулинг

„Зовът на кукувицата“ е увлекателен, майсторски написан съвременен криминален роман, в който Робърт Галбрейт демонстрира за...

Прочети повече

– Не – отсече Мари. – Нека ти се обадя по-късно във връзка с това. Тя има нужда да се успокои, преди да ходи където и да било.

Елизабет чу как Люк се смее и си говори сам в стаята за игра.

– Всъщност, Мари – добави тя с немощна усмивка, – докато още сме на телефона, помоли онзи, който ще докара колата ми, да доведе и психиатър. Явно Люк е започнал да си търси въображаеми приятели...

В стаята за игра Айвън направи гримаса на досада и се намести по-удобно на табуретката. Беше чул разговора ѝ по телефона. От самото начало, когато се беше захванал с тази работа, родителите винаги го определяха по този начин и това започваше да го притеснява. У него нямаше абсолютно нищо въображаемо.

Те просто не успяваха да го видят.

Откъс от книгата "Ако можеше да ме видиш сега" Сесилия Ахърн