X
 
 
Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!

Джак Ричър отново е тук: Откъс от "Стражът", Лий Чайлд

927
Джак Ричър отново е тук: Откъс от "Стражът", Лий Чайлд
Снимка: Издателство "Обсидиан"
1

 

Беше понеделник сутрин. Ръсти Ръдърфорд излезе от апартамента си точно една седмица след уволнението. Първите няколко дни след като шефовете му го изритаха на улицата, той прекара у дома, зад спуснати щори. Хранеше се със замразени пици и очакваше с нетърпение телефонът да звънне. Значителни професионални слабости, гласяха мотивите, изложени в уведомлението. Сериозна липса на ръководни умения. Елементарни и фундаментални грешки. Не можеше да повярва на очите си. Какво изопачаване на истината! Каква несправедливост! Шефовете се опитваха да го обвинят за всички проблеми, сполетели неотдавна града. Това беше... беше грешка. Чисто и просто. Което означаваше, че ще я осъзнаят и поправят. И то скоро.

Часовете се нижеха един след друг. Телефонът на Ръсти Ръдърфорд продължаваше да мълчи. В електронната му поща не пристигаха никакви съобщения освен спам.

Той издържа още един ден, после грабна стария си лаптоп и го включи. Ръсти не притежаваше пистолет или нож. Не знаеше как да се спусне по въже от хеликоптер или да скочи с парашут от самолет. Но знаеше, че някой трябва да си плати. Може би враговете му в реалния живот щяха да се измъкнат безнаказано, но не и злодеите от онази компютърна игра, която един приятел програмист му бе изпратил. Досега все бе отлагал това занимание. Насилието в играта му се бе сторило прекалено. Излишно дори. Но вече не смяташе така. Дните, в които Ръсти бе склонен да проявява милост, бяха останали в миналото. Освен ако...

Телефонът продължаваше да мълчи.

Двайсет и четири часа по-късно Ръсти Ръдърфорд бе отбелязал нов рекорд в играта и бе навлязъл в начална фаза на дехидратация. Нищо друго не се бе променило. Той затвори компютъра и се излегна на канапето. Прекара там почти целия ден, като от време на време вземаше някой филм от купчината дискове, които не помнеше кога е купувал, гледаше го и се молеше безмълвно вселената да го върне на работа. Кълнеше се, че всичко ще бъде различно. Той ще бъде различен. По-разбран. По-търпелив. По-дипломатичен. Ще купува понички за всички в офиса. Два пъти в месеца. Три пъти дори, ако това ще оправи нещата.

Телефонът продължаваше да мълчи.

Ръсти пиеше рядко, но какво друго му оставаше? На екрана на телевизора се появиха финалните надписи на поредния филм. Ръсти Ръдърфорд нямаше сили да изгледа още един диск, затова стана и отиде в кухнята. Взе неотворената бутилка „Джим Бийм“, която преди време бе прибрал в дъното на шкафа. Върна се в хола, включи грамофона и пусна стара, издраскана плоча на Елмор Джеймс.

Така заспа, с лице на килима, след... Ръсти не бе сигурен след колко време. Усети само – и то след като се събуди, – че главата му е пълна с камъни, които не само се въртят като в трошачка, но и напират да пръснат черепа му и да излязат навън. Имаше чувството, че болката никога няма да спре. Но махмурлукът отмина и Ръсти Ръдърфорд попадна в плен на ново чувство. Изпълни го дух на непокорство и бунтарство. Той бе напълно невинен в края на краищата. Не носеше вина за нито едно от онези ужасни неща, които се бяха случили. В това не можеше да има никакво съмнение. Та нали той ги бе предвидил? Бе предупреждавал шефа си. И то неведнъж. Както насаме, така и в присъствието на други хора. И шефът не му бе обърнал внимание. Затова, след като прекара цели седем дни в дома си, Ръсти Ръдърфорд реши, че е време да се покаже пред света. Да разкаже своята версия за случилото се. На всеки, който прояви желание да го изслуша.

Нов роман на Лий Чайлд и Андрю Чайлд

Джак Ричър пристига в задрямало неизвестно градче близо до Нашвил, щата Тенеси. Той иска само да изпие чаша кафе и да продължи необезпо...

Ръсти взе душ и прерови гардероба за дрехи. Памучен панталон и спортна блуза с яка. Строги цветове и дискретни надписи, за да покаже, че е настроен делово. Взе обувките, които бе запратил в срещуположния край на хола. Грабна ключовете и слънчевите очила, които бе оставил върху библиотеката до вратата. Излезе в коридора. Спусна се с асансьора. Сам. Прекоси фоайето. Бутна тежката въртяща се врата и излезе навън. Спря за миг на тротоара. Утринното слънце напичаше, беше горещо като в пещ. По челото и под мишниците му мигом се образуваха капчици пот. Ръсти изпадна в паника. Потят се само гузните хора. Беше го прочел някъде и последното, което искаше, бе да създаде впечатление, че е виновен. Ръсти се огледа, убеден, че погледите на всички минувачи вече са насочени към него. Събра сили и направи първата крачка. Постепенно ускори ход. Имаше чувството, че всички гледат към него, все едно се разхожда по улицата чисто гол. Истината бе, че повечето минувачи изобщо не му обръщаха внимание. Само един или двама хвърлиха поглед към него.

В момента, в който Ръсти Ръдърфорд излизаше от апартамента си, Джак Ричър влизаше в един бар. Намираше се в Нашвил, Тенеси, на стотина километра североизточно от задрямалото провинциално градче, в което живееше Ръсти. Ричър търсеше решение на един проблем. Изцяло практически проблем. Въпрос на физика. И донякъде на биология. А именно, как да окачи някого на тавана, без да нанесе сериозни щети. Най-вече на тавана. Изобщо не му пукаше за онзи тип.

Таванът принадлежеше на бара. А барът принадлежеше на въпросния тип. Ричър бе стъпил за пръв път в заведението предишния ден. В събота. Или почти в неделя, тъй като бе пристигнал в града малко преди полунощ. Пътуването му до Нашвил не бе преминало гладко. Първият автобус, на който се бе качил, се запали. Пристигна друг, който да поеме пътниците, но само след трийсетина километра се заклещи под един нисък надлез, след като шофьорът обърка пътя. Тялото на Ричър бе толкова схванато от продължителното пътуване, че когато слезе на автогарата на „Грейхаунд“, той направи няколко крачки встрани, стигна до салона за пушачи и в продължение на няколко минути раздвижва скованите си мускули и стави. А после остана там сам, полускрит в сенките, докато пътниците сновяха напред-назад, разговаряха по телефоните, чакаха багажа си и постепенно се разотиваха.

Ричър не помръдна. Не бързаше за никъде. Бе пристигнал по-късно от очакваното, но това не бе проблем. Нямаше уговорена среща с час. Никой не го чакаше, никой нямаше да се притесни или ядоса от закъснението му. Ричър трябваше да открие къде да пренощува. И да вечеря. А също и бар, където да послуша хубава музика. Би трябвало да реши и трите въпроса с лекота. Или пък да промени реда им. А може би да ги съчетае. В някои хотели, особено в тези, които Ричър предпочиташе, служителите на рецепцията работеха до късно. И се радваха на клиенти, които плащат в брой. А Ричър винаги плащаше в брой.

Първо музиката, реши Ричър. Той знаеше, че Нашвил е пълен със заведения с жива музика, но имаше конкретни изисквания. Някой по-старичък бар. Пропит с история. Където да свирят блусове на Блайнд Блейк. Може би дори на Хаулин Улф. Определено не търсеше някой нов, лъскав клуб. Единственият въпрос бе как да открие това, което му трябваше. Автогарата още светеше, изпълнена с хора, които работеха там, чакаха някого или просто не искаха да прекарат нощта на улицата. Някои от тях несъмнено бяха местни. Може би дори всичките. Ако Ричър ги помолеше, със сигурност щяха да го упътят. Той обаче не го направи. Предпочиташе да се ориентира по инстинкт. Ричър отлично познаваше градовете. Долавяше пулса им, както опитен моряк предугажда посоката на връхлитащите вълни. Инстинктът му подсказа да тръгне на север, затова той прекоси широкото триъгълно кръстовище и се озова на празен парцел, застлан с чакъл. Тежкият мирис на дизел и цигари остана зад гърба му, а сянката му върху тротоара се удължи. Ричър навлезе в лабиринт от тесни успоредни улички, застроени с почти еднотипни тухлени сгради, потъмнели от сажди. Кварталът имаше индустриален вид, но сградите бяха изоставени и занемарени. Ричър нямаше представа какво производство бе имало в Нашвил преди години, но каквото и да бе то, цеховете и складовете несъмнено бяха разположени именно тук. Икономическата ситуация очевидно се бе променила. Сега от фабриките бяха останали само сградите. Едва ли ще оцелеят още дълго, помисли си Ричър. Ще се появят богати инвеститори и или ще ги преустроят в нещо друго, или ще ги изравнят със земята.

Actualno.com

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение ще бъде предназначено за неуморния екип на Actualno.com.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com