Откъс от "Македоно-одрински свидетелства"

род. от с. Куманичево, Костурско

жив. във Варна

16.04.1943 г.

Животописна бележка: „От основаването на ВМОРО в гр. Солун бех посветен за член в квартала Вардар капия, където имах своя гостилница с шкембеджийница. Като такъв до атентата с Банка Отоман 1903 г., чрез заведението ми, бех тайната връзка на ЦК в Солун за сношение с ръководните лица и куриери от провинциалните градове и околните села, които идваха ежедневно в гр. Солун. За тази цел, при по-важни случаи, под предлог за закуска или обед идваха лично д-р Христо Татарчев, а впоследствие и Ив. Гарванов и др. По техно нареждане хранех през всеко време и настанявах на квартири временно пребиваващи или проходящи нелегални дейци и терористи под моя отговорност и грижи за тайното им пребиваване. Чрез заведението ми ставаше размената на тайната кореспонденция и разпращането на връзки с революционна литература за провинцията и снабдяването с взривни вещества, оръжие, ками, револвери и патрони и др., донасяни и отправяни, опаковани като колетни пакети със закупени домашни вещи от клиенти в гостилницата ми. По аферата с атентата на Банка Отоман сполучих да се укрия и станах нелегален и по канала на организацията се прибрах в родното ми село, където се зачислих в селската чета на Христо Ив. Бабаеленов. Неколко дни преди въстанието ми се възложи и отидох тайно в административния център Влахоклисура (мюдюрлук) с мисията да узная разположението на квартируващите войски, изпратени за постоянен гарнизон, и с местни лица да уредя в деня на въстанието една терористична акция, с която да се улесни и отвътре нападението и превземането на градчето. По предателство от куцовласи и гърци ме арестуваха и подложиха на изтезания, след което ме хвърлиха в местния затвор. Планът се осуети, но и без това при обявяване на въстанието през 1903 г. въстаническите чети от Кайлярския и Костурския революционни райони обсадиха Влахоклисура, нападнаха гарнизона и го превзеха. С влизането на четите разбиха затвора и ме освободиха. Присъединих се веднага към селската ни чета и като четник останах до края на въстанието. Като такъв взех участие в сраженията при превземането на гр. Невеска, в големото сражение на Върбица планина над с. Загоричени и Бобища, в това при Чанища, в борбата за освобождението на българите от турско иго. След въстанието се легализирах по общата амнистия. Понеже селото ни отчасти бе опожарено и ограбено, отидох пак в гр. Солун, но намерих гостилницата ми ограбена.

Никола Иванов Пантушев (63 г.)

род. в с. Баница, Серско

жив. в Неврокоп

09.03.1943 г.

Животописна бележка: „През 1903 г., въстанието, бех нелегален в четата на войводата Георги Радев. При обсадата на с. Баница сражавахме се с турската войска. В същото време падна убит в селото Гоце Делчев и другарите му. През 1905 г. бех в четата на войводата Таската, заместника на Г. Радев. Сражавахме се с турската войска 4 часа наред при местността Стъпката до с. Ореховец. През 1906 г. заедно с войводата Чаков извадихме костите на Гоце Делчев от старите гробища и в едно сандъче, направено от мене като клисар в храма „Св. Димитър“ в с. Баница, прикрих костите под Светия престол на същия храм с поръка и дадена клетва никому да не разкривам за това. В началото на 1918 г. Чаков се връща в селото, намери сандъчето с костите, които пренася в Ксанти и от там – в София. Последната случка за запазване костите на легендарния герой се описа във в. „Независима Македония“, бр. 18 от 08.08.1923 г.“

Нов сборник събира 500 непознати досега истории на български революционери

„Македоно-одрински свидетелства“ от Библиотека Струмски излиза в ограничен тираж от само 100 бройки Излезе от печат първия...

Прочети повече

Зоица Александрова Иванова (60 г.)

род. в Радовиш

жив. в Радовиш

26.02.1943 г.

Животописна бележка: „Родена съм в гр. Рaдовиш от родители православни българи – баща Иван Кукутанов и майка Анастасия от гр. Рaдовиш. Родена съм през месец май 1882 г. Свърших българско училище в Скопие през 1901 г., в женското девическо училище, 4-ти клас, и след това бех назначена като екзархийска учителка в с. Инево, Радовишко, а после в с. Дедино, Радовишко, и като такава прекарах 2 пълни години. Като българска учителка в споменататите села бех член на Македонската организация, която работеше за освобождението на Македония от турското робство и присъединението към свободна България. В течение на това време приготовляваше се Илинденското въстание и аз активно участвувах в подготовката, като пазех архивата на организацията, правех знамена, помагах на четниците. Беше организирана чета под команда на войводата Коста Мазнейков. Преди избухването на въстанието целата наша подготовка беше открита от турските власти благодарение на един, който беше хванат и мъчен от турците. Той откри организацията и подготовката, и тогава, видейки се в опасност, избегах от селото Дедино и стъпих в редовете на четата на Мазнейков и с пушка в ръка се борех заедно с другите четници против турците пълни три месеца. Когато избухна въстанието, борехме се в планината Смърдешник, Радовишка околия. След борбата и загиването на нашия войвода заедно с останалите четници избегах в България в гр. Дупница, а по-късно в гр. Кюстендил. Като такава от турските съдилища бех осъдена на смърт, но по-късно амнистирана и така се отново върнах в родния си край Радовиш, дето продължих учителската си дейност като учителка в струмишките и беровските села, разбира се, като екзархийска учителка. За време на сръбското робство бавех се с домакинство при все това, че сърбите молеха да бъда техна учителка, но аз им отказах. Сега се препитавам от издръжката на моя син Герасим.“