Откъс от "Ние сме техният рай"

Отново тук

Няма по-тежка загуба от загубата на дете. Аз имам три дъщери, които са най-ценното нещо за мен на този свят, и знам, че най-големият страх на всеки родител е да не би да надживее децата си. Не минава и ден, в който да не благодаря на Бог за своите деца. Познавам родители, чиито деца са починали, но въпреки това благодарят на Бог за всеки ден, в който са били заедно с тях.

Надявам се читателите ми да намерят известна утеха и някакво вдъхновение в историите, събрани в настоящата глава. Връзката между родител и дете никога не може да бъде прекъсната – дори и от смъртта. Децата ни са част от нас не само физически, но и в духовен план. Като родители ние се грижим за малките безпомощни създания и бдим над техния живот; те порастват под крилото на нашата обич и с помощта на насоките, които им даваме. Смятам, че тъкмо поради това, когато загубим дете, ние биваме обхванати от чувство за вина – много по-дълбоко, отколкото при всяка друга загуба. Ала любовта е невидима, така че тя никога не си взема сбогом, а просто казва: „До следващата ни среща.“

Помолих една жена, с която работех, да ми разкаже някои подробности за своята починала дъщеря и за самата загуба на детето.

Споделям също как това въздейства и върху самата мен.

Майчина обич

Странното е, че „срещнах“ за пръв Алисън Дюбоа през пролетта на 2005 г. Всъщност първо чух приятният ѝ, сладък глас с лек западняшки акцент, който идваше до мен през 2000 мили телефонни линии, свързващи Ню Йорк с далечна Аризона, където беше Алисън. Тогава въобще и не подозирах, че това е само първият от множеството разговори, които щяхме да проведем с нея!

Като погледна назад във времето, виждам, че събитията, довели до тази среща, приличат на перфектната хореография на някой професионален танцов ансамбъл. През септември 2002 г. Дъщеря ми Кандис загина при автомобилна катастрофа, докато се возеше в колата на брат си. Тя почина едва на петнадесет. След катастрофата нашият син беше в кома в продължение на няколко дни. Започнахме да получаваме знаци за присъствието на дъщеря ни от деня на нейното погребение – първо чрез някои близки приятели, а после и лично. За мен беше ясно, че тя е някъде наоколо и това ми даваше силата да ставам всяка сутрин от леглото си и да продължавам да живея. Ала моят съпруг не можеше да приеме идеята за съществуването на друг свят отвъд физическата реалност.

Мъката му бе неутешима, а съмненията – дотолкова непоклатими, че дори ме караха понякога да се разколебавам в моите собствени убеждения.

Междувременно лампите в нашия дом взеха да премигват и да угасват, но когато тръгнехме за сменяме крушките им, те светваха отново, без да сме ги докоснали. От терморегулатора в спалнята ни се носеха странни електронни звуци. На техника, когото моят съпруг помоли да прегледа електросистемата в нашия дом, определено се отвори много работа.

Бяхме прочели вече доста книги за това как да се справим с мъката си, но и двамата смятахме, че те не помагат особено. Започнахме да четем религиозни книги, в които търсехме обяснение защо такова прекрасно, умно, жизнено и талантливо дете може да бъде взето от този свят и отнесено в отвъдното. Къде беше справедливостта? Нали ни бяха учили, че Бог обича всички ни? Когато загубиш дете е безкрайно трудно да разбереш защо то е трябвало да си отиде. Да търсиш отговора от Бог като че ли е единственото смислено нещо в такъв момент.

Тогава, докато един ден чакахме да разговаряме с екипа от рехабилитатори, който се грижеше за нашия син Джон, седнахме да изпием по чаша кафе в една близка кафе-книжарница. И там, само на няколко крачки от нашата маса, бе изложена книга, съдържаща разкази на медиуми, които бяха изследвани в някаква университетска лаборатория. Разбира се, купихме книгата – заедно с няколко други. Искахме да научим нещо за спиритуализма и да се опитаме да погледнем отвъд материалната действителност.

Едва няколко дни по-късно получих най-невероятния знак от отвъдното... само че той не дойде от дъщеря ми. Бях тръгнала да прибера Джон от сеанс по физиотерапия, когато внезапно трябваше да спра колата, тъй като бях връхлетяна от болезнената необходимост да науча възрастта на малко момиче, починало няколко дни след като е било смазано от вратата на физкултурния салон в едно близко начално училище през 1991 г. Нямах никаква представа откъде дойде всичко това – просто почувствах непреодолима нужда да узная възрастта на детето. След като се поуспокоих, отново подкарах колата и отидох да взема сина ми. Вкъщи ни посрещна съпругът ми Том, който току-що бе установил къде ще е сбирката на „Състрадателните приятели“ (група за подпомагане на всеки, претърпял загуба на близък човек), така че трябваше да изгълтаме набързо вечерята си, за да можем да отидем навреме.

(Имаше изискване към новите членове като нас да идват по-рано, за да могат да поговорят с останалите, преди да започне самата среща.) По пътя към сбирката споделих с Том какво странно нещо преживях по-рано през деня.

По онова време съпругът ми вече беше прочел книгата за тестовете, на които бяха подложени медиумите и бе решил да се свърже с упоменатия в нея университет. Целта ни беше да поискаме провеждането на професионални сеанси с всеки един от медиумите, взели участие в описаните експерименти. Ако успеехме да намерим научно обяснение за „посещението“ на онова малко момиченце, вероятно щяхме да открием и начин да се свържем с нашата дъщеря.

През февруари 2003 г. получихме отговор от един учен от споменатия университет. През март същата година разговаряхме по телефона с първия медиум – Лори Камбъл. По-късно, през август, летяхме до Аризона, за да се срещнем с Лори и да участваме в един експеримент. Всичко това беше дълбоко облекчаващо за мен, но Том, здраво стъпил с двата си крака във физическия свят, искаше още и още доказателства!

Накрая ми се обадиха от лабораторията на университета и ми казаха, че сме поканени да се включим в един по-мащабен експеримент, който щял да започне съвсем скоро. Нямаше нужда да ме канят втори път – вече бях готова да хвана самолета, когато координаторът ми обясни, че експериментът ще се проведе по телефона!

Няколко седмици по-късно в уречения ден аз седях у нас и чаках обаждане от учения, с когото контактувахме. Бях подробно инструктирана какво трябва да правя. Само мисълта, че може да успея отново да се свържа с дъщеря си повдигаше духа ми и ме караше да се чувствам така, както никога не се бях чувствала от смъртта ѝ насам.

Телефонът най-сетне звънна и ученият още веднъж ми обясни, че не бива да казвам нито дума; после той рече, че всеки момент ще ме свържат с медиума. Ще ме свържат? Да, това беше една от частите на експеримента. След около половин час от лабораторията щяха да ми се обадят отново. Останах на слушалката и чух как ученият набира някакъв друг номер, за да осъществи конферентна връзка. От другата страна един приятен мек глас с лек западняшки акцент каза:

– Ало.

Ученият рече:

– Алисън, готова ли си? Когато ви свържа, започни с част 1А.

След това вече всички бяхме свързани. Част 1А беше тази, в която медиумът трябваше да даде своята информация за починалия на учения. Аз седях и чаках да ми се случи нещо специално – да изпитам някакво особено чувство, да видя знак, някой някак си да ми докаже научно, че този отвъден свят съществува и че има живот след смъртта... или поне че дъщеря ми е някъде близо и чака възможност да говори с мен.

Когато след половин час телефонът отново звънна, бях изпълнена с очаквания. Алисън ми бе представена. На свой ред и аз ѝ бях представена като „участничката в експеримента“, а на мен ощеведнъж бе напомнено, че трябва да мълча. Починалата бе представена като „дъщерята на участничката“.

Изписах деветнадесет страници с бележки, докато Алисън говореше за дъщеря ми така, сякаш Кандис стоеше право пред нея.

Най-вероятно точно така и си е било! Алисън спомена, че в отвъдното Кандис е с някаква котка. Тя описа някои обстоятелства около смъртта ѝ, после описа баща ми и как той е починал, а след това пак се върна към Кандис и разказа какви видове спорт е харесвала,колко срамежливо се е държала, преди да се сближи с нови хора, как винаги е седяла в кухнята и ме е наблюдавала, докато приготвям шоколадов пудинг, колко е обичала да ходи на кино. Накрая Алисън предаде послание от дъщеря ми: „Сега аз мога да се грижа за теб така, както ти се грижеше за мен.“

Посланията идваха бързи и задъхани. Едно от тях ми помогна особено много в преодоляването на най-разпространеното сред загубилите близък човек чувство – чувството за вина.

– „Ана и краля“ – произнесе Алисън. – Тя казва: „Мама тогава ме гледаше.“

Прехапах език, за да потисна желанието си да заговоря.

Като майка на три деца аз буквално не слизах от колата – непрекъснато превозвах някого до бейзболния стадион и школата по карате или взимах другиго от някой рожден ден или училищно тържество. Тъй като децата участваха във все повече и повече инициативи, двамата с Том трябваше да разделим възможностите за присъствие на събитията с тяхно участие, защото в повечето случаи просто не можехме да отидем и двамата. Том винаги се стараеше да присъства на изявите на дъщеря ни. Двамата с нея имаха много специална връзка помежду си. Ала тъкмо на представлението на „Ана и краля“ в началното училище отидох аз, а не съпругът ми. След смъртта на Кандис бях обхваната от чувство за вина, че съм пропуснала толкова много нейни спортни състезания и други изяви. Алисън обаче подчерта, че дъщеря ми изрично е споменала пиесата, в която тя бе толкова развълнувана да участва, а аз – толкова горда, че съм там, за да видя участието ѝ.

Като че ли вече трябваше да затварям телефона. Бях дълбоко благодарна, макар и да ми се искаше сеансът да продължи вечно.

Такива връзки, без значение колко чести могат да бъдат и колко са важни, никога не са достатъчни, когато си загубил дете.

Алисън каза още, че Кандис говори и за брат си: „Липсва ми... пък и все още ми се иска да се закачам с него и да го дразня!“ Дъщеря ми съобщила, че вече не ѝ се налага да яде пресните зеленчуци, които аз настоявах да се консумират при всяко ядене, а също и че знае за новото кученце, което току-що си бе взел нашият братовчед. Информацията продължаваше да тече. Едната ми половина искаше да я спре, за да мога да кажа на Алисън колко важно и достоверно и всяко парченце от тази информация, но другата желаеше да седи мълчаливо и да слуша посланията на Кандис цяла вечност.

Вече бяхме така от двете страни на телефонната линия почти два часа. Изпълнихме части 1B, 2B и 2C от експеримента с почивки от по петнадесетина минути между всеки две. Всяка част беше различна от другите. В първата аз всъщност не взех участие. После бях включена, но трябваше само да слушам и нямах право да говоря, докато в същото време ученият задаваше редица въпроси на медиума. Процесът беше много добре планиран и перфектно структуриран – все пак това бе научен експеримент! Накрая стигнахме до част 3, която лабораторният инструктор ми описа по следния начин:

– Вие и медиумът ще се включите в професионален сеанс, в който вече няма да е нужно да мълчите – може да проведете съвсем свободен диалог.

Ура! Ще мога да говоря! Не изпитвах интерес към т.нар. традиционен сеанс, свързан с всичките онези тълкувания и интерпретации. Просто исках да споделя с тази невероятна жена повече за това, които тя вече ми бе казала, да ѝ дам допълнителни подробности – защото от всичко, което чух, бе повече от ясно, че Кандис се е свързала с нас.

Вече бях представена и официално на Алисън Дюбоа. Не очаквах обаче, че и Кандис продължава да е „на линия“. И така, докато се опитвах да разкажа нещо повече на Алисън за „Ана и краля“, дъщеря ми се забавляваше с това да нарича брат си „дървена глава“. А когато споменах, че до нас се е заселило ново семейство, чието току-що прохождащо дете носи странното име Коул (странното бе, че и Алисън спомена името му по време на предишния сеанс!), Кандис най-неочаквано, но абсолютно уверено заяви, че Коул знаел, че тя е наоколо!

След това чух Алисън да хлипа на другия край:

– Тя ви обича. Казва, че сте „страхотна майка“. И казва още: „Татко се наранява не само психически, но и физически, като държи всичко в себе си.“

А после – като че ли за да убеди всички ни, че това е тя – Кандис започна да се шегува по своя малко заядлив начин. По казаното от нея Алисън описа свекърва ми, съсредоточавайки се върху нещата, за които дъщеря ми винаги се заяждаше с баба си – ниска жена с платинено руса коса и изрисувани вежди. Потвърдих казаното от Алисън и това като че ли накара Кандис да добави:

– Бабчето! Тя също ви изпраща много поздрави и казва, че ви обича!

След това Алисън описа една снимка, за която бе споменала и по-рано по време на същия експеримент:

– Нейна снимка, на която е с нейна приятелка или сестра... с някакво друго момиче; двете са се прегърнали и се усмихват срещу обектива.

Преди да продължи, аз исках да кажа на Алисън, че току-що ми е описала снимката на бюрото в моя офис, която гледам всеки ден.

Тъкмо изрекох това и Алисън рече:

– Честит Свети Валентин! Тя казва да ти пожелая „Честит Свети Валентин“.

За момент се обърках – та февруари беше отдавна минал! В следващия момент си спомних, че от лабораторията отговориха на многобройните имейли и писма, които моят съпруг им беше изпратил, точно на деня на Свети Валентин.

Беше 16:30, когато си благодарихме и си взехме довиждане.

Моето емоционално състояние вече бе съвсем различно. И това стана не само защото Алисън притежаваше способността да се свързва с починали хора. Главната причина за моето ново състояние бе фактът, че Алисън се срещна с Кандис. Тя я видя. Говори с нея – и моето малко момиче ѝ отвръщаше, като ѝ разказваше неща, които само тя и аз знаехме. Кандис ни изпрати послания, изпълнени с обич към нас и показващи ни, че тя е добре, че е щастлива, че е точно там, където иска да бъде. Тя ни обеща, че ще се грижи за нас, че ще бъде често с нас, че дори ще седи заедно с нас на масата, когато се храним. Нямах търпение да покажа записките си на Том.

Дори събуждането ми на следващата сутрин беше различно.

Да, аз проверих! Раната в сърцето ми не бе зараснала, но вече не кървеше. Облякох се и отидох в моя офис. Снимката си беше там.

Кандис и сестра ѝ – нейната най-добра приятелка, с която споделяше съкровените си чувства и размисли – и двете издокарани в хубави дрешки, прегърнати и усмихнати срещу обектива... точно както Алисън (или самата Кандис?) ги бе описала.

Внимателно извадих снимката от рамката ѝ и я сканирах, за да мога да я изпратя по електронната поща в лабораторията и така да потвърдя данните от експеримента. „Ето, това е науката“ – мислех си аз. От това се нуждаеше моят съпруг – както и учените от лабораторията, за да докажат автентичността на получените данни.

Обърнах снимката – на гърба ѝ пишеше: „Танц в деня на Свети Валентин.“

Сега, когато се върна към онзи момент, аз като че ли осъзнавам, че именно той промени изцяло моето земно пътуване. Скоро след това Том за пръв път бе „посетен“ от Кандис (той усети нейното присъствие, а после я видя и насън). На същия ден и сестра ѝ беше „посетена“. Всички много бързо научихме, че не можем да споделяме тези неща с когото и да е – първо трябваше да се убедим, че говорим с хора, които вярват и знаят.

Не след дълго разбрахме, че не сме единствените, които имат такива „посещения“ – както и че много други хора се притесняват да споделят за подобни преживявания. Трудно е да разказваш на другите, че срещаш в съня си починалите или че усещаш присъствието им около теб, а дори и че ги виждаш със собствените си очи. Не ти се иска да говориш за такива неща с невярващи, да се сблъскваш с техните предубеждения или задръжки по отношение на всичко, свързано с живота след смъртта, и да усещаш как реакциите им се опитват да те отдалечат от нещо много специално, което самият ти си изпитал и знаеш, че е истина.

През целия си живот никога не съм се страхувала от промените. Наясно съм, че западният начин на мислене отрича съществуването на една могъща сила – сила, на чиито изяви много хора са били свидетели и която може да излекува по един чудесен начин мъката на опечалените. Знам също, че този начин на мислене трябва да се промени.

Намирането на Кандис

„През 2003 г. бях поканена да участвам в тест за изследване способностите на медиумите, организиран от един университет. Член на научния екип ми се обади по телефона и ме запозна с редица въпроси, свързани със самия тест. Бях помолена не само да отговоря на въпросите, но и да представя информацията, която ще получа от починалите. Трябваше да се проведат два различни сеанса за двама различни човека, които никога не бях срещала и всеки от тях бе загубил близък.

По време на първия тест непрекъснато виждах едно малко момиче, което играеше волейбол. През цялото време момичето говореше за „Ана и краля“, като това явно беше заглавие на пиеса.

Казах на учените, че тя или е участвала в нея, или това е любимата ѝ пиеса. „Участничката“ от другата страна на телефонната линия не биваше да говори по време на първата фаза от теста, но трябваше да натисне определен бутон на телефона, ако преценеше, че подаваната от мен информация е вярна и че идва от починалата, с която иска да се свърже. Тя го направи. След края на първата фаза „участничката“, заедно с ученият, вече можеше да коментира гласно информацията, която аз продължавах да подавам. Починалата говореше за китайски ресторант, който явно беше важен по някакъв начин за нея. Сподели също, че преди да почине е изпитвала силни болки в главата. Каза още, че и волейболът е бил важен за нея. Това са типични примери за информация, която може да се получи по време на сеанс.

След няколко месеца (лабораторията бе малко бавна в анализирането на резултатите) тестът беше оценен по точки от родителите на починалата и аз имах възможността да видя точността на информацията, която бях подала по време на теста. Това оценяване е много важно, защото „участничката“ оценява поотделно всяка част от информацията, а частите са доста на брой. Всяка от тях се оценява по шестобалната система, като едно означава, че казаното от мен няма нищо общо с починалата, а шест – че то е неповторимо специфично за нея. След това стотиците части се оценяват общо – пак по същата система – и крайната оценка трябва да покаже нивото на достоверност, което е постигнал медиумът по време на теста. Оказа се, че починалата е била удивителна, красива тийнейджърка, загинала при автомобилна катастрофа. Била е състезателка във волейболния отбор на училището си. Участвала е и в училищното представление на пиесата „Ана и краля“. Ударила е лошо главата си в момента на катастрофата и е изпитвала силни болки от раните. Самата катастрофа е станала след като момичето е вечеряло в китайски ресторант с родителите си. Това бяха всички важни подробности, които Кандис сподели с мен. Тук не включвам останалите детайли, който тя сподели по време на сеанса, защото те бяха твърде много, но вярвам, че добивате достатъчно ясна представа за случилото се през онзи ден.

Не мога да ви опиша колко се радвах, че успях да открия покойната и че съумях да предам информацията, която тя искаше да сподели – да не говорим за щастието, което изпитвах, когато усещах дълбоката обич между майката и дъщерята! Беше много емоционален сеанс, особено предвид факта, че и аз имам дъщери и това ме караше още повече да съчувствам на родителите на починалото момиче. Понякога хората ми казват, че не биха могли да правят това, което аз правя, защото влагат твърде много съчувствие и усещат прекалено голяма мъка и болка. За мен е важно, че те разбират и уважават моята гледна точка. Смятам, че съм един от най-щастливите хора на света. Макар и работата ми да е много емоционална, от множеството сеанси с най-различни хора съм се научила да се абстрахирам от собствените си чувства, за да не преча на другите да споделят техните. Когато нещата станат наистина тежки, повечето медиуми търсят други хора – често други медиуми, – които да ни изслушат и да ни разтоварят от тези чувства. Аз съм благословена с привилегията да облекчавам болката на хората и да ги свързвам с техните починали близки. Медиумите не желаят да бъдат мъченици, а виждаме и множество добри неща по време на нашите сеанси. Чувстваме любовта между клиента и починалия. Ставаме свидетели на специални спомени, които покойните са запазили. Майки, които са преминали в отвъдното, ми споделят картни, които минават през главата ми като кадри от филм, заснет със семейната камера. Те ми показват как децата им духат свещичките на торти на рождените си дни. Починали момчета и момичета казват на живите си родители колко са благодарни, че са именно техни деца. Бащи танцуват в спомените си със своите още малки синове и дъщери, като понякога малчуганът е стъпил върху обувките на татко си и се носи заедно с него в някакъв смешен, тромав валс. Виждаме много обич, виждаме и много болка, но – което е най-важното – разбираме, че мъртвите не са си отишли.

Вероятно не сте забравили, че споменах два теста с двама различни човека. С втория „участник“ спрях петнадесетина минути след началото на теста и казах на учения, че не мога да го завърша, тъй като се оказа, че познавам покойния от един друг сеанс отпреди две години. Само по себе си бе доста удивително, че съм в състояние да идентифицирам починал, с когото съм общувала при предишен сеанс. За първия сеанс, в който се свързах с Кандис, ми беше дадена оценка шест, но когато същите данни бяха предоставени на мъжа от втория сеанс, който бе загубил сина си, той ги оцени с едно – и това бе чудесно, защото то още веднъж доказа, че нищо от казаното при първия сеанс не говори каквото и да било на втория „участник“, докато за първия е стопроцентова истина! Някой скептик би могъл да спори, че в най-добрия случай медиумът долавя някаква разхвърляна, откъслечна информация, но цитираният пример показва, че специфичните данни, получени от един починал, въобще не отговарят за друг.

Майката на Кандис ме потърси и аз съм щастлива, че успях да открия дъщеря ѝ и да я свържа с нея. Понякога обаче покойният е този, който първи влиза в контакт, намира ме и ме насочва към живите си роднини, с които желае да общува.