Откъс от "Нож" на Ю Несбьо, 12-ият случай на инспектор Хари Хуле

„Олег пъхна веслата в ключовете и започна да гребе. Хари го наблюдаваше. Сети се за времето, когато той гребеше, а дядо му седеше на пейката отпред, усмихваше се и от време на време го наставляваше. Да използва горната част на тялото си, да изпъва ръце, да гребе с корема, а не с бицепсите. Да не бърза, да не се напряга, да намери ритъма си, защото лодка, плъзгаща се равномерно по водата, се движи по-бързо, макар да е вложена по-малко енергия. Усетѝ със седалищните си мускули, че седиш точно по средата на пейката. Най-важен е балансът. Не гледай веслата, усетѝ ги. Дръж погледа си прикован в дирята на лодката: вече доказано случилото се ни казва накъде сме се запътили. Но мълчи по въпроса какво предстои – добавяше дядо му. То зависи от следващото загребване с веслата. Дядо му вадеше джобната си манерка и казваше, че когато се приберат на сушата, пътуването ще изглежда непрекъсната линия от точката на потегляне до точката на пристигане. Монолитен разказ със смисъл и посока. В паметта ни остава, че през цялото време на пътуването сме искали лодката да срещне брега точно на мястото, където се намираме сега. Но мястото на пристигането и първоначалното местоназначение са две различни неща. И не непременно едното е за предпочитане пред другото. Озоваваме се където се озоваваме и мисълта, че през цялото време сме пътували именно към тази точка, ни действа успокояващо. Подобно на грижовна майка крехката ни памет ни казва колко добре сме се справили; отделните ни загребвания с веслата са били чисти и са следвали първоначално набелязания маршрут. Мисълта, че в даден момент сме се отклонили от поетия курс, че не сме знаели къде се намираме и накъде отиваме, че животът ни е представлявал низ от хаотични, непохватни загребвания, е крайно неприятна, затова предпочитаме да пренапишем историята по наш вкус. Точно по тази причина успелите хора, помолени да разкажат за пътя към целта, често казват, че това е било заветната им мечта още от детството: да пожънат успехи в областта, в която са успели. Сигурно го твърдят най-искрено. Навярно просто са забравили всички други свои мечти – и несбъднатите, и постепенно отмрелите.

Пътуване към "Кралство Заувари" и към детството

„Кралство Заувари. Документ за щастието“ на любимия детски писател на поколения сърби – Любивое Ршумович – е но...

Прочети повече

Какво ли би било, ако можехме по-ясно да съзрем безсмисления хаос от случайности в живота; ако, вместо да съчиняваме автобиографии, записвахме житейските си прогнози: например, как си представяме нашия живот след еди-колко си години. А после да приберем тези пророчества и на по-късен етап да ги прочетем, за да си припомним за какво всъщност сме мечтали.

Горе-долу по това време дядо му отпиваше голяма глътка от манерката и поглеждаше малкия Хари. А Хари, на свой ред, се взираше в натежалите очи на стареца, толкова тежки, сякаш ще изтекат от главата му, сякаш, ако заплаче, сивите склери и ирисите ще се разтекат по бузите му. Тогава Хари не си даваше сметка, но сега осъзнаваше, че дядо му се е надявал внукът му да живее по-добре от него. Да избегне неговите грешки. А навярно – и един ден, когато момчето порасне, на свой ред да седи в лодка със син, дъщеря, внук и да ги гледа как гребат. Да ги напътства със съвети. Да вижда как някои от тях помагат, а други биват забравени и подминати без внимание. И да усети как нещо го задушава, как в гърлото му засяда буца от странна смесица между гордост и съчувствие. Гордост, защото детето е твое подобие. Съчувствие, защото го чака повече страдание, отколкото е преживяло до момента, и защото гребе с убеждението, че някой – самото то или поне дядото – знае накъде отива.“