X
 
 

Откъс от "Нощ", Камелия Кучър

273 0
photo of Откъс от "Нощ", Камелия Кучър
Снимка: Издателство "Хермес"
Може ли човек да започне нов живот, преди да е приключил стария? Скоро ще разбера. Молете се за мен, а аз ще продължавам да ви говоря с цигулката. Всеки ден. Всеки ден от новия ми живот. Докато приключи старият. 

***

Случвало ли ви се е да вървите към някого с усещането, че вървите към себе си? И с всяка крачка приближавате все повече онази част от вас – пренебрегната, загърбена и захвърлена, но единствената, която има смисъл. Където е съдържанието на пълната душа, изживяваща живота си точно там, където иска, точно с този, с когото трябва, точно така, както е предопределено?

Камелия Кучер: Детето в нас ни съпровожда до края

Камелия Кучер издава своя дебютен роман „Дом“ през 2018 г. след години пътуване по света. Живяла в Русия, Испания, Швейцари...

С това чувство тичам. По ветровитите улици. Към Ева. Към себе си.

Вятърът ме шиба през лицето, развява якето ми, промушва се под пуловера ми и кара косъмчетата ми да настръхнат. Хората се привеждат, криейки очите си с ръце от прашинките, които вятърът върти във въздуха. А аз съм се ухилил широко и в устата ми влизат същите тези прашинки, но не ми пречат. Не ме притеснява и лютенето в очите. Нищо не може да ме спре.

Не осъзнавах колко силно искам да стигна, докато не тръгнах. Не е ли това закономерността в живота? Да тръгнем, да поемем към себе си. Въпреки вятъра и прашинките, студа и дъжда. Въпреки страха, безумието, безлунната нощ, празния апартамент, невъзмутимите войници, мълчащата врата, засъхналите сълзи, черните униформи, татко, Алда, загубата и объркването от непонятното, от безсмисленото, от неизвестното, от грешките, предателствата, любовта. Любовта. Не осмисля ли единствено тя всичко това?

Тичам. Прашинките влитат през отворената ми уста и полепват по гърлото, но забързвам темпо. Блъскам се в няколко минувачи – те крещят нещо подир мен, размахвайки ръце. Едва не ме прегазва камион. Шофьорът ругае, разтреперен и пребледнял. Помитам разносвача на вестници, но не изчаквам да видя реакцията му.

Прелитам покрай половината град. Когато стигам ателието, сърцето ми бие до полуда, а стомахът ми се е свил от липсата на въздух. Обаче, макар и омаломощен, съм пълен с енергия. Ева е тук. Слава богу! Ева е тук.

Откъс от "Повелителката на конете"

Бу не беше от конете, които обикновено се срещаха в задните улички на Източен Лондон. Не беше нито набит товарен кон с рошави крака, ни...

Облякла е палтото си и навярно се кани да тръгва, но се бави, понеже разговаря с белия господин. Той е скръстил ръце, слушайки съсредоточено това, което тя му разказва. А тя дори жестикулира. Не помня да съм я виждал толкова... жива. Поне не и откакто тайно я следвах, когато вървеше редом с майка си към къщи – преди цял един живот.

Ева отмества очи от господина и ги извръща право в моята посока. Поглежда ме така уверено и целенасочено, сякаш е знаела, че на тротоара срещу ателието ще види точно мен, дишащ неравномерно, с глупава усмивка на устните. Помахвам й като нетърпелив роднина, чакащ на перона бавно приближаващия се влак, с който не си е идвала от години. А тя се усмихва плахо, помахвайки в отговор. Елегантно и далеч не толкова въодушевено като мен.

Възрастният господин проследява погледа й и спира очи върху моите, струва ми се, с усмивка, но не мога да кажа със сигурност заради брадата, покрила долната част на лицето му. Сетне кима към нея, разменят си още няколко реплики и тя излиза.

Стъпва на тротоара, а около нея се разлива музика. Арията на моето щастие. Като начало на филм. Прожекторът свети право в нея, а светът наоколо заглъхва и нежната мелодия следва стъпките й. Камерата приближава лицето й – Ева гледа към мен. Сетне камерата се завърта, за да покаже щастливия несретник, тичащ към нея с развяно от вятъра яке. Отново се блъска в няколко души, само че музиката заглушава възмущението им.

- Ева? – провиква се несретникът. Съвсем е въодушевен.

Кристофър Паолини: Най-доброто, което един писател може да направи, е да напише най-хубавата история, на която е способен

Кристофър Паолини извървява дълъг път от 2002 година, когато публикува сам дебютния си роман „Ерагон“. Едва осемнайсетгодиш...

Ева е скрила ръце в джобовете и подпряла брадичка върху яката на палтото си, чака да чуе това, което несретникът години наред не посмя да я попита.

- Искаш ли да вечеряш с мен?

Арията заглъхва, светът замира и на улицата вече не се мяркат минувачи, когато Ева кима срамежливо:

- Да.

Тръгваме. Рамо до рамо. Камерата остава назад, запечатвайки стъпките ни към далечината. Преди да се появят финалните надписи, хващам нейната ръка. И тя хваща моята.

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 1 потребители