Пролетта на емигрантите: Глава 8. Зловещата тайна на Марта

1282
Пролетта на емигрантите: Глава 8. Зловещата тайна на Марта
Снимка: Пролетта на емигрантите

"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".

Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.

А ето и днешният нов откъс: 

 

Същата вечер Марта имаше репетиция. Представителният хор на учителите подготвяше празничен концерт, на който се очакваше да присъства елитът на Женева.

Тя обичаше да пее от малка, завърши музикална гимназия и мечтата й беше да запише в творческата си биография „Саломе” от Щраус и „Валкирия” от Вагнер, преподавателите й определяха гласа й като ярък и въздействащ драматичен сопран, наричаха я новата Елена Образцова. Всички бяха сигурни, че влизането в консерваторията й е вързано в кърпа и бяха изумени, когато това не се случи нито първата, нито втората година, не само защото кандидатката имаше силна конкуренция в своята категория, но най-вече поради факта, че й липсваха необходимите връзки. Тогава тя завърши музикознание и педагогика, което по-късно й помогна лесно да си намери работа в престижния женевски университет. Пеенето остана голямата й слабост, не прескачаше нито една репетиция на хора, където несъмнено се открояваше и я приемаха като звезда. Тази вечер тя за първи път пропусна, просто се обади и помоли диригента да я извини, като обясни това с важни семейни ангажименти.

Прибра се в къщи в късния следобед. Тъй като Виктория не я очакваше толкова рано, както обикновено беше заключила и оставила ключа от вътрешната страна на вратата. Марта натисна звънеца, изчака и повтори, като задържа по-дълго. Не последва реакция. Доближи ухо до вратата и се заслуша. Дъщеря й не обичаше да гледа телевизия, приемаше това за лош вкус, радио слушаше само в колата, а в къщи обичаше да надува мощната си уредба. Така беше и сега. Силно потропа. След малко децибелите утихнаха, вратата се отвори, Виктория се шмугна обратно, беше по халат, явно излизаше от банята.

Марта се преоблече и се отпусна на дивана в хола. Броени минути по-късно дойде и дъщеря й, седна насреща й, включи сешоара и започна да издухва дългата си кестенява коса – нейната гордост, обръщаше й специално внимание. Носът й не приличаше на майчиния, но иначе беше висока като нея, с хубава бяла кожа и пъстри, сини очи. Самата тя знаеше, че е привлекателна и това се виждаше от самочувствието, с което се движеше, от начина по който гледаше, от всеки жест.

- Добър вечер, Виктория! – каза на чист нулски език Марта.

Дъщеря й изпусна сешоара от изненада.

- Правилно ли чух?... Да не се е случило нещо?

- Всичко е наред… В края на краищата, на каквито и да се правим, ние сме нули.

- Ти ли ми казваш това?

- Добре де. Приеми, че досега съм постъпвала грешно. Но намирам сили да си го призная… Мисля дори, че трябва да ти се извиня.

- О, не, това вече ми идва твърде много!... Да не би да имаш някакви задни мисли?... Или някой те е посъветвал?... Виждала ли си се с нули днес?

- С Теди, в университета, както обикновено.

- Не трябваше ли да си на репетиция тази вечер?

- Ще се справят и без мен… Напоследък рядко се виждаме с теб.

- Само че аз мислех да излизам.

- С Макс ли?

- Да… Знаеш ли, че той работи в една дискотека?

- Не. Това е чудесно.

- Наистина ли мислиш така?

- Говоря сериозно.

- А ако ти кажа, че и аз мисля да започна?

- Къде?

- На същото място. Той е в петък и събота, а аз – в неделя и вторник. Мислехме тази вечер да се видим със собственика.

- Предполагам срещата ви е по-късно, когато дискотеката започне да работи?

- Да, но се разбрахме да се видим по-рано, за да поговорим.

- За „Освобождение”?

Виктория изведнъж настръхна, изключи сешоара. Взря се в майка си, но не видя никакъв повод за тревога, напротив, лицето на Марта беше спокойно, погледът – открит, стори й се дори, че в ъгълчетата на устните й се крие лека усмивка.

- Татко се обади, някъде от Атлантическия океан, сигналът не беше добър.

- Ще ми отговориш ли на въпроса?

- Каза, че са попаднали на големи пасажи и това навярно ще ги задържи поне още месец. Никога не бих се омъжила за моряк, макар, че според някои мои приятелки това било гот. Хем си омъжена, хем не си омръзвате, а може и да кръшкаш, когато си искаш?

- Докато бяхме с Теди, стана дума организацията, за Нулиа, за изборите.

- Ти кръшкаш ли?

- Те с Боби си говорят за това. А ти се правиш, че не ме чуваш.

Настъпи дълго мълчание. Марта стана и след кратко колебание се доближи до дъщеря си, погали я по косата, очакваше от другата страна съпротива, но Виктория не помръдна.

- Нямам нищо против да работиш, ти си възрастен човек, ходиш в колеж, можеш сама да прецениш кое е най-добре за теб.

- Но имаш нещо против да участвам в „Освобождение”, нали?

Марта се върна на мястото си.

- Какво друго каза баща ти?

- Говорехме за „Освобождение. Кажи ми какво мислиш?... Хайде, мамо!

Марта не отговори веднага.

- Вече не зная, Виктория, наистина не зная. Не ми се иска да се занимаваш с подобни неща… Но това е твоят избор и аз го уважавам.

- Сериозно! Просто не мога да повярвам! – силно възкликна Виктория и този път тя отиде до майка си, клекна до нея и повдигна лицето й.

- Какво е станало с теб? Не мога да те позная!... Нали ми се заклеваш, че си искрена?

- Аз съм открит човек, знаеш това, моето момиче. – дъщеря й никак не обичаше да бъде наричана „моето момиче”, но този път нямаше реакция, напротив, Виктория беше вперила в нея възторжен поглед. Без да се замисли, Марта я привлече към себе си, двете се прегърнаха.

Стояха дълго така, а мислите им течаха в една посока: колко малко е необходимо понякога, за да възстановим мостовете един към друг, за да се обичаме, за да сме щастливи, толкова малко, че дори не го виждаме, толкова малко, че когато го видим, не го забелязваме.

- Ти обичаш ли татко – неочаквано попита Виктория?

Марта сякаш беше очаквала подобен въпрос.

- Защо ме питаш, има ли нещо, което те притеснява?

- Просто питам.

Марта замълча за миг.

- Когато хората живеят заедно, между тях се настанява навикът. Според някои това е ужасно, но аз мисля, че е много важно да можеш да свикнеш с един човек. Понякога имам чувството, че не бих могла да живея без него. В такива моменти си казвам, че навярно това е нашата нова обич… Обичта е като цветето, първо е пъпка, после разцъфтява в цялото си великолепие, идва и времето, когато увяхва, но дори и увехнало, това е същото цвете, нали?… Съжалявам, ако отговорът ми не ти харесва.

- Напротив… Но е тъжно.

- Може ли сега да поговорим за вашата авантюра?

- Не наричай „Освобождение” авантюра, иначе няма да говорим за това!

- Добре. Извинявай!

Вместо да продължи, Марта замълча.

- Слушам те.

Майката не отговори, личеше, че нещо таи и се колебае дали да продължи.

- Мамо, погледни ме, криеш ли нещо от мен?

Марта бавно повдигна глава и я погледна право в очите. С мъжа си имаха уговорка да не засягат тази тема, докато това е възможно. Явно вече не беше. Колкото и вътрешно да се съпротивляваше, трябваше да разкрие на Виктория цялата истина. Опита се да се усмихне, за да смекчи ефекта от разказа си.

- Навярно си чувала, че имам по-голям брат, когото не познаваш?

- Да – дъщерята я погледна неразбиращо, какво общо имаше всичко това с темата? – В началото се питах защо не си общувате, после разбрах.

- Какво си разбрала?

- Често роднините са по-големи врагове от тези на бойното поле… Но защо сега ми разказваш всичко това?

- Ще разбереш. Седни срещу мен и слушай внимателно.

Виктория седна на дивана срещу майка си и нетърпеливо зачака. Марта започна разказа си.

- Още от малък той беше особен. Тъй като неговите са жълтеникави, като на котка, моите пъстри, сини очи го дразнеха. Понякога освирепяваше безпричинно и с неудържима злоба се нахвърляше върху мен. В началото удряше и щипеше, после започна да се опитва да бръкне в орбитите ми с пръсти и да извади очите ми, крещеше от злоба, по устата му избиваше пяна, полудяваше.

- Господи! Сигурно си умирала от страх? – възкликна дъщерята.

- Не само аз, и родителите ни. Решиха да ни разделят. За да могат да го контролират, изпратиха мен при баба и дядо, родителите на майка ми. Веднъж обаче той ме издебна до училище и отново ме нападна. Толкова се уплаших, че забих в него една писалка, уцелих артерия на врата му и кръвта бликна като фонтан. – Виктория слушаше зяпнала от страх. – Двамата изкрещяхме от ужас и побягнахме в различни посоки… Слава богу – спасиха го. Спря да ме закача, но от този момент продължи да бяга уплашен при най-различни поводи, побягваше дори когато някой го поздравеше на улицата, можеше да бяга по цял ден. Постепенно преодоля този ирационален страх, но бягането му стана страст. Едва завърши училище, но беше отличен лекоатлет. Като порасна, не знаеше какъв иска да стане, освен, че искаше да командва, мечтаеше всички да му се подчиняват. Завърши университета за физкултура и стана учител по физическо възпитание в една гимназия, беше истински кошмар за всички ученици. Доколкото знам, няколко пъти са го били здравата, и ученици, и техните родители.

- Защо не са го лекували? И как е успял да стане учител?

- Говори се, че подкупил лекар от комисията, за да получи право да преподава. По-късно, когато започнаха оплакванията от училището, включително и от директора, го викаха на прегледи, но той успешно се преструваше пред психиатрите, минаваше тестовете безпроблемно. Когато веднъж преби един ученик и откъсна ухото му, облаците над него се сгъстиха, изглеждаше, че ще влезе в затвор или в психиатрична клиника. Но тогава вече беше член на същата тази партия, която сега е на власт. Както можеш да се досетиш, всичко му се размина.

- Каква гадост!

- В следващите години моят роден брат направи шеметна кариера, а големият му нос заплашително стърчи от първите страници на вестниците, в централните рубрики на телевизиите.

Виктория се надигна от напрежение.

- Кой е той?

- Сети се сама, темата ти е позната.

Тя вече се досещаше, но отказваше да приеме догадката за истина.

- Не може да бъде!... – изтръпна и дълбоко пое въздух. – Наистина ли е твоя брат – министърът на вътрешните работи?

- Да… Предполагам, знаеш прякора му?

- Клюна!... Господи!... Винаги съм се чудила откъде носът му ми е така познат!... – Дъщерята се опита да се успокои. – Как може нищо да не ми кажеш досега!?

- Исках да го забравя, да го залича от живота на семейството си, от твоето бъдеще. Каква илюзия!... Разказах ти, за да знаеш с какви хора ще си имате работа в онази дива страна.

Подаде й смартфона.

- Това е твое.

- Благодаря! – отвърна Виктория и след кратко мълчание попита:

- И все пак, ако се наложи, би ли ми помогнала?

- Ще направя всичко, което е по силите ми. Само те моля, не ме въвличайте във всичко това, вече знаеш причината!… Хайде, тръгвай, че Макс те чака!

- Ще му се обадя да се видим утре. Тази вечер искам да остана с теб.

Двете за пореден път се прегърнаха.

- Благодаря ти!… Виктория!?

- Да, мамо.

- Имам лошо предчувствие.

- Не може да бъде.

- Не ми се подигравай!

Виктория се разсмя. Марта не издържа и я последва. Продължиха да се смеят цялата вечер, за най-незначителни неща, само търсеха повод и прихваха. Имаха да наваксват – отдавна не бяха се смели заедно.

 

...

 

За разлика от вечерта, сънят на Марта беше кошмар.

Ненадейно се озова напълно сама на непозната калдъръмена улица. Сви по друга, същата като нея, после по друга. Всяка следваща улица беше по-тясна и по-мрачна от предишните и се извиваше все по-стръмно надолу. Тъкмо когато тя си помисли, че скоро няма да може да пази равновесие и ще се изтърколи в отвесното, наклонът се смени. Тръгна нагоре, по стръмното. Калдъръмените улици бяха все така безлюдни и мрачни, движеха се край стари, олющени постройки без прозорци и врати, обвити с пълзящи растения, край пусти дворове, осеяни с бодливи храсти и бурени. Както и досега, не срещна никого, от време на време бездомни кучета и котки се шмугваха в необитаемите сгради. Не знаеше защо е тук, къде отива, нито докога ще върви без посока. Нямаше кого да попита. Започна да се притеснява, макар че не беше от плашливите, лека уплаха започна да пълзи по гърлото й. Няколко пъти понечи да спре, но невидима сила я тласкаше напред – ту надолу, ту нагоре. Вече трудно си поемаше дъх от умора, краката й отмаляха. Забеляза наблизо дървена врата, която се полюляваше със смразяващо скърцане, въпреки че нямаше вятър и въздухът сякаш беше замръзнал неподвижно. Вкопчи се с две ръце в нея, портата се отскубна и разпадна в ръцете й. Почувства се безпомощна и погледна нагоре. На небето нямаше никакво облаче, но слънце не се виждаше.

Изведнъж се озова на малък, кръгъл площад, пълен с хора, които не издаваха никакъв звук. Мълчаливо се разминаваха, пазаруваха и отминаваха като сенки. Тишината беше по-силна, отколкото ако площадът беше изоставено гробище – това беше първата ясна мисъл, която мина през спящото съзнание на Марта.

Доближи се до сергиите. В тях имаше риба. Обиколи всичките, до една бяха пълни с риба. Възрастен продавач с дълга бяла брада безмълвно й посочи стоката си, да я разгледа. Тя протегна ръка и взе един сафрид, но бързо го върна. На мястото на очите му имаше две малки черни дупчици. Хвърли поглед и към другата стока на стареца. Всичките риби – сафрид, лефер, паламуд, имаше дори малка акула – бяха без очи. Панически се отправи към останалите сергии и с ужас установи, че никъде не забеляза познатия безжизнен стъклен рибешки поглед, както беше свикнала на нормален рибен пазар.

Отново се почувства безпомощна и за втори път в съня си погледна нагоре. Слънцето прежуряше право над нея, жегата неусетно беше станала непоносима. Помириса и се зачуди. Стоката бе нахвърляна направо върху дървените тараби, без лед, а никъде наоколо не миришеше на риба.

Опита да събере мислите си. Това препускане надолу и нагоре, тези стесняващи се улици, изоставените постройки, безмълвните хора, рибите без очи и мирис – какво значеше всичко това?

Когато насън човек се опита да си зададе толкова много и сложни въпроси, заспива още по-дълбоко.

__

 

Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).

Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки. 

Вижте всички последни новини от Actualno.com

Още от ЛИТСПОТ:

Откъс от "Момичето от Техеран"

Пролетта на емигрантите: Глава 9. Виктория, Макс и майките се включват в „Освобождение“

Откъс от "Безсънни нощи", Джейн Ан Кренц

Откъс от "Кера", Веселина Кожухарова

Откъс от "Пазачът", Рон Раш

Откъс от "Диви цветя", Васил Слапчук

Пролетта на емигрантите: Глава 7. „Грижата днес е за душата на човеците“

Откъс от "Печели колкото наистина заслужаваш" от Брайън Трейси

Пролетта на емигрантите: Глава 6. „Ако си мислиш, че от теб нищо не зависи, оставяш всичко да зависи от лошите.“

Пролетта на емигрантите: Глава 5. „Преди години обикаляхме всички митинги. И какво от това?“

Етикети:

Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение помага за нашата кауза - обективни новини и анализи. Бъди активен участник в промяната!

И приеми нашата лична благодарност за дарителство.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд Груп АД

IBAN: BG16UBBS80021036497350

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com