"Вик"
Във тази стая – тясна, тъмна, ниска
умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана.
А искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край своя враг беззлобно ще отмина.
И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в пищни празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полилеи.
Че мойта младост, огнено пламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо -
като вихрушка над света ме вдигат.
"Сънувал-несънувал"
Сънувал-несънувал първа среща
разделял-неразделял своя сън,
една любов на прага те посреща,
но истинската пак зове отвън
Умирал - неумирал с тайно слово,
измамван-неизмамван от жена,
ти може да се влюбиш пак отново,
но истинската само е една.
Загубил-незагубил чувство нежно,
намерил-ненамерил свой обет,
ти може да сънуваш нещо прежно,
но истинското да е там, напред.
Заричал-незаричал огън вечен,
издигал-неиздигал длан за мъст,
ти може на една да си обречен,
но друга да е истинския кръст.
Откривал-неоткривал радост жива,
очаквал-неочаквал, пял-непял...
"Настроение"
Когато здрач кафявоален
засипе този чезнещ град,
той се превръща в нереален,
за миг забравил своя глад.
Навлиза в улицата главна,
напук на свойта нищета
и всеки опит е сподавен
за малко женска красота.
Безпомощните електрики
пак симулират тържество.
"Към себе си"
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
"Време"
Да жаля ли детството, не знам?
Отмина то безрадостно, разплакано.
Животът ни е глуха равнина,
годините са пътнически влакове.
Те идват и отиват все едни,
отнасят всички спомени и мигове,
перонът пак за тръгване звъни,
а нашият живот не тръгва никъде.
А вярвам, че на нас ни предстои
една задача трудна и велика:
на тягостния мрак да устоим
и никога със мрака да не свикнем.
Да тръгнем!
"Вълшебница"
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество…
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.
Заклинание
Обричам ти се. Днеска и завинаги.
Без ум и разум. И с душа и с плът.
И знай, че всичко светло в моя път
частица е от теб - за мен най-свидната.
"Тъй, както и моята младост"
Как силно те любя, самичка ти виждаш,
ти чувствуваш моята слабост. -
Обичам те ази, защото приличаш
тъй много на моята младост.
Прибулена с нежна и тиха тъга,
таяща и скърби, и радост
и пълна с мечтателна нега и свян
тъй, както и моята младост.
Кат древна весталка в антична Елада -
величествена в своята старост,
ти си тъй горда и с чиста душа
тъй, както и моята младост.
И днес пак ти шепна с надежди огрен,
че любя те, моя единствена радост,
а ти отминаваш безшумно край мен
тъй, както и моята младост.
Амазонка
Вее утринна прохлада
в моето лице -
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
Моя вихрен кон лети
бодро и безспир -
пред очите ми цъфти
неогледен мир.
Искрометните копита
кой ще последи?
Завръщане
Ти се връщаш сломен и стареещ
след години пак в родния град.
Продължава ли той да живее
от предишната вяра съгрят?
Пак дали той красиво загасва
оня залез зад синия рид,
притаил във рубинена ласка
на града възрожденския вид?
Пак дали са тъй тесни и криви
всички улици с бял калдъръм,
за да могат така да отбиват
на каруците тежкия ритъм?
Пак дали в тези къщи старинни,
увенчани от тежки асми,
има тъжни, добри домакини
и свенливи работни моми?
И за теб ли стои запазен
един дом със старинен уют?
"Безизходни дни"
Омръзнаха ми тези сиви вечери,
омръзна ми еднаквият живот.
Пред мене като символ са изпречени
два клона на изсъхнало дърво.
Зад тях се гушат сгърбените фигури
на хижите с олющени стени
и сякаш арестанти във вериги
се нижат бавно тъжните ни дни.
Понякога не мога да изтрая,
извръщам взор от изгледа унил
и почвам поетично да роптая,
че всеки се е вече примирил.
Едва докоснал скритата тетрадка,
и в пръстите ми ритъмът тупти,
тъгата ми тогава става сладка
и съчинявам толкова мечти.
Омръзнаха ми вечерите сиви!
"Към себе си"
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
"Настроение"
Когато здрач кафявоален
засипе този чезнещ град,
той се превръща в нереален,
за миг забравил своя глад.
Навлиза в улицата главна,
напук на свойта нищета
и всеки опит е сподавен
за малко женска красота.
Безпомощните електрики
пак симулират тържество.
Завръщане
Ти се връщаш сломен и стареещ
след години пак в родния град.
Продължава ли той да живее
от предишната вяра съгрят?
Пак дали той красиво загасва
оня залез зад синия рид,
притаил във рубинена ласка
на града възрожденския вид?
Пак дали са тъй тесни и криви
всички улици с бял калдъръм,
за да могат така да отбиват
на каруците тежкия ритъм?
Пак дали в тези къщи старинни,
увенчани от тежки асми,
има тъжни, добри домакини
и свенливи работни моми?
И за теб ли стои запазен
един дом със старинен уют?
"Сънувал-несънувал"
Сънувал-несънувал първа среща
разделял-неразделял своя сън,
една любов на прага те посреща,
но истинската пак зове отвън
Умирал - неумирал с тайно слово,
измамван-неизмамван от жена,
ти може да се влюбиш пак отново,
но истинската само е една.
Загубил-незагубил чувство нежно,
намерил-ненамерил свой обет,
ти може да сънуваш нещо прежно,
но истинското да е там, напред.
Заричал-незаричал огън вечен,
издигал-неиздигал длан за мъст,
ти може на една да си обречен,
но друга да е истинския кръст.
Откривал-неоткривал радост жива,
очаквал-неочаквал, пял-непял...
"Тъй, както и моята младост"
Как силно те любя, самичка ти виждаш,
ти чувствуваш моята слабост. -
Обичам те ази, защото приличаш
тъй много на моята младост.
Прибулена с нежна и тиха тъга,
таяща и скърби, и радост
и пълна с мечтателна нега и свян
тъй, както и моята младост.
Кат древна весталка в антична Елада -
величествена в своята старост,
ти си тъй горда и с чиста душа
тъй, както и моята младост.
И днес пак ти шепна с надежди огрен,
че любя те, моя единствена радост,
а ти отминаваш безшумно край мен
тъй, както и моята младост.
"Безизходни дни"
Омръзнаха ми тези сиви вечери,
омръзна ми еднаквият живот.
Пред мене като символ са изпречени
два клона на изсъхнало дърво.
Зад тях се гушат сгърбените фигури
на хижите с олющени стени
и сякаш арестанти във вериги
се нижат бавно тъжните ни дни.
Понякога не мога да изтрая,
извръщам взор от изгледа унил
и почвам поетично да роптая,
че всеки се е вече примирил.
Едва докоснал скритата тетрадка,
и в пръстите ми ритъмът тупти,
тъгата ми тогава става сладка
и съчинявам толкова мечти.
Омръзнаха ми вечерите сиви!
Амазонка
Вее утринна прохлада
в моето лице -
аз съм млада, млада, млада
с огнено сърце.
Моя вихрен кон лети
бодро и безспир -
пред очите ми цъфти
неогледен мир.
Искрометните копита
кой ще последи?
Заклинание
Обричам ти се. Днеска и завинаги.
Без ум и разум. И с душа и с плът.
И знай, че всичко светло в моя път
частица е от теб - за мен най-свидната.
"Вик"
Във тази стая – тясна, тъмна, ниска
умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана.
А искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край своя враг беззлобно ще отмина.
И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в пищни празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полилеи.
Че мойта младост, огнено пламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо -
като вихрушка над света ме вдигат.
"Вълшебница"
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество…
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.
"Време"
Да жаля ли детството, не знам?
Отмина то безрадостно, разплакано.
Животът ни е глуха равнина,
годините са пътнически влакове.
Те идват и отиват все едни,
отнасят всички спомени и мигове,
перонът пак за тръгване звъни,
а нашият живот не тръгва никъде.
А вярвам, че на нас ни предстои
една задача трудна и велика:
на тягостния мрак да устоим
и никога със мрака да не свикнем.
Да тръгнем!
"Вино и любов" Виновно ли е виното червено, че ти си слаб и бързо те напива? Една жена в легло на друг отива, когато у дома й е студено.
"Вик" Във тази стая – тясна, тъмна, ниска умирам от неизцерима рана, че аз не съм възлюбена и близка, ни чакана от някого, ни звана. А искам само, само да обичам, жадувам искроструйно, светло вино; от всяка тъмна мисъл се отричам, край своя враг беззлобно ще отмина. И искам щедро, волно да отдавам това, що в мен гори, трепти и пее, и в пищни празненства да разлюлявам над скъпи гости звънки полилеи. Че мойта младост, огнено пламтяща, и моята душа на чучулига, и моето сърце животрептящо - като вихрушка над света ме вдигат.
"Сънувал-несънувал" Сънувал-несънувал първа среща разделял-неразделял своя сън, една любов на прага те посреща, но истинската пак зове отвън Умирал - неумирал с тайно слово, измамван-неизмамван от жена, ти може да се влюбиш пак отново, но истинската само е една. Загубил-незагубил чувство нежно, намерил-ненамерил свой обет, ти може да сънуваш нещо прежно, но истинското да е там, напред. Заричал-незаричал огън вечен, издигал-неиздигал длан за мъст, ти може на една да си обречен, но друга да е истинския кръст. Откривал-неоткривал радост жива, очаквал-неочаквал, пял-непял...
"Настроение" Когато здрач кафявоален засипе този чезнещ град, той се превръща в нереален, за миг забравил своя глад. Навлиза в улицата главна, напук на свойта нищета и всеки опит е сподавен за малко женска красота. Безпомощните електрики пак симулират тържество.
"Към себе си" Когато си на дъното на пъкъла, когато си най-тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и пак тръгни.
"Време" Да жаля ли детството, не знам? Отмина то безрадостно, разплакано. Животът ни е глуха равнина, годините са пътнически влакове. Те идват и отиват все едни, отнасят всички спомени и мигове, перонът пак за тръгване звъни, а нашият живот не тръгва никъде. А вярвам, че на нас ни предстои една задача трудна и велика: на тягостния мрак да устоим и никога със мрака да не свикнем. Да тръгнем!
"Аз ще го запазя - първото писмо" Аз ще го запазя - първото писмо, що за тебе писах - китка от лъчи, преди ощ сърце ми есен да смрази!
"Ревност" Прости, до днес не те обичах, тъй както заслужаваш ти. Съвсем ми беше безразлично дали съм ти любим, прости.
"Вълшебница" Душата ми е пленница смирена, плени я твоята душа! – пленена, душата ми е в тихи две очи. Душата ми те моли и заклина: тя моли; – аз те гледам; – век измина… Душата ти вълшебница мълчи. Душата ми се мъчи в глад и жажда, но твоята душа се не обажда, душата ти, дете и божество… Мълчание в очите ти царува: душата ти се може би срамува за своето вълшебно тържество.
Заклинание Обричам ти се. Днеска и завинаги. Без ум и разум. И с душа и с плът. И знай, че всичко светло в моя път частица е от теб - за мен най-свидната.
"Тъй, както и моята младост" Как силно те любя, самичка ти виждаш, ти чувствуваш моята слабост. - Обичам те ази, защото приличаш тъй много на моята младост. Прибулена с нежна и тиха тъга, таяща и скърби, и радост и пълна с мечтателна нега и свян тъй, както и моята младост. Кат древна весталка в антична Елада - величествена в своята старост, ти си тъй горда и с чиста душа тъй, както и моята младост. И днес пак ти шепна с надежди огрен, че любя те, моя единствена радост, а ти отминаваш безшумно край мен тъй, както и моята младост.
"Колко си хубава" Колко си хубава! Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави.
"Обичам те..." Обичам те. Надявам се, ти - мене. Но - вжеглени във общия хомот, да си го кажем просто няма време... ...
"Обич за обич" Аз назаем не съм те прегръщал и назаем не съм те мечтал, всяка ласка под брой да ми връщаш. Мен ми стига, че нещо съм дал.
Амазонка Вее утринна прохлада в моето лице - аз съм млада, млада, млада с огнено сърце. Моя вихрен кон лети бодро и безспир - пред очите ми цъфти неогледен мир. Искрометните копита кой ще последи?
"Обич за обич" Аз назаем не съм те прегръщал и назаем не съм те мечтал, всяка ласка под брой да ми връщаш. Мен ми стига, че нещо съм дал.
Завръщане Ти се връщаш сломен и стареещ след години пак в родния град. Продължава ли той да живее от предишната вяра съгрят? Пак дали той красиво загасва оня залез зад синия рид, притаил във рубинена ласка на града възрожденския вид? Пак дали са тъй тесни и криви всички улици с бял калдъръм, за да могат така да отбиват на каруците тежкия ритъм? Пак дали в тези къщи старинни, увенчани от тежки асми, има тъжни, добри домакини и свенливи работни моми? И за теб ли стои запазен един дом със старинен уют?
Любов Кой си ти, на моя път застанал, моя сън от клепките прогонил, моя смях от устните откъснал? И магия някаква ли стана?
"Безизходни дни" Омръзнаха ми тези сиви вечери, омръзна ми еднаквият живот. Пред мене като символ са изпречени два клона на изсъхнало дърво. Зад тях се гушат сгърбените фигури на хижите с олющени стени и сякаш арестанти във вериги се нижат бавно тъжните ни дни. Понякога не мога да изтрая, извръщам взор от изгледа унил и почвам поетично да роптая, че всеки се е вече примирил. Едва докоснал скритата тетрадка, и в пръстите ми ритъмът тупти, тъгата ми тогава става сладка и съчинявам толкова мечти. Омръзнаха ми вечерите сиви!
"Ревност" Прости, до днес не те обичах, тъй както заслужаваш ти. Съвсем ми беше безразлично дали съм ти любим, прости.
