Какво ни трябва, за да се оправим

Проблемът ни не е нито в това кой ни управлява, нито в Конституцията, а съвсем другаде. Но, за да се даде рецептата за нашия просперитет, трябва много да се чете, да се мисли, да се анализира и да се правят съответните правилни изводи. Във всеки случай е очевидно, че това не могат да направят уважаваните от мен господа юристи, икономисти, политолози, социолози, антрополози, психолози и прочие хора, представители на обществените науки, които по принцип тежат на своето място, но знанието за управлението на една система, и особено сложна система каквато е една държава, им е непознато. Нашата диагноза и рецептата за лечението ни могат да напишат само и единствено представители на природните и техническите науки. С други думи, прагматични хора, които знаят от коя страна се хваща в ръка и чука, и пирона, и знаят как успешно да забият последния. А, както е известно, практиците винаги стоят в сянка, защото са по-склонни да си вадят хляба без много шум. В същото време общественото пространство е задръстено от проповедите на цитираните по-горе люде и от потайните действия на необезпокояваните далавераджии.

В първите 15 от последните 30 години и аз протестирах, и аз хвърлях не яйца, домати и тикви, които някой услужливо ми е осигурявал, а парчета лед и камъни, които намирах тук и там в краката си, и ги запращах по фасадата на една конкретна партийна централа и по някои по-представителни сгради. И винаги се питах след това: какво ще последва? Като цяло нищо особено. Освен, че някои по-гласовити от мен люде, повечето представители на обществените науки, използваха ситуацията и се изкачиха по гърбовете на тогавашните протестиращи, за да се доберат до властта и си уредят собственото положение. Това се случваше много пъти във времето през тези последни 30 години и сега отново пак ще се случи. Известно е, че едни протестират, а други консумират. Питам се: докога? И, за разлика от мнозина, аз имам отговор, и то не от вчера, който управляващите упорито замитат под килима. Ще си позволя за сетен път да дам толкова нужната рецепта за нашия просперитет, съзнавайки, че моите думи най-вероятно отново, и отново, няма да се чуят на фона на шума, който създават и протестиращите, и управляващите, и президентът.

Като начало ще започна с въпроса: защо в ЕС сме подредени в четири категории по признака иновативна активност? На диаграмата по-долу, заимствана от източника се вижда, че една група от 4 държави-членки на ЕС, са определени като иновативни лидери. При това, забележете, че 3 от тях през 2010 г. (4 през 2017-та), са с население, съизмеримо с нашето.

Диаграма за иновативната активност на страните от ЕС за 2010 г. по иновационен индекс (0-1)

Друга, по-голяма група държави, са оценени като иновативни последователи. Третата най-голяма група страни от ЕС са назовани средни иноватори, а четвъртата, най-малобройната група от 4 държави, в която, за съжаление, сме и ние - на предпоследното 26-мо място, са определени твърде дипломатично като умерени иноватори. Всъщност това е групата на двойкаджиите по училищната скала.

На фона на тази класация, ако погледнем стойностите на Брутния вътрешен продукт (БВП) и съответната стойност, отнесена на човек от населението, която заработва съответната държава, ще видим отчетливо, че БВП корелира достатъчно точно с иновативността на съответната нация. Следователно връзката между иновативността на нацията и нейния просперитет е категорично силна.

И веднага изниква въпросът: някой от довчерашните протестъри или управляващи, или президентът, иска ли и ние да се придвижим напред в тази класация? Разбира се, че да, защото всеки от нас иска и ние да бъдем сред по-богатите в Европа и света, но, като цяло, не знаем как да стане това. Затова ще чуете някои от протестиращите да казват: не може повече така, искаме системата да се смени, тя ни убива, не искаме Бойко и Гешев, и т.н., но същите тези хора не предполагат какво ще последва след Бойко. Ще ви кажа: пак едно нищо. Едно голямо нищо и толкова! В крайна сметка, в следващия парламент ще влязат още по-кресливи и още по-безхаберни наши представители с дипломи в джоба, независимо къде и как получени, и, разбира се, преобладаващо в сферата на обществените науки. След това парламентът отново ще започне да дъвче съдържанието на някои заглавия, преамбюли, членове, алинеи, точки, подточки, букви, параграфи, обосновки и прочие атрибути на някои несъществени нормативни документи, и след време едни нашенци пак ще опъват палатки по кръстовищата и ще викат: Òставка! Въпросът е в това как да се измъкнем от този въртящ се барабан, в който тичаме вече 30 години като хамстери? Отговорът с една дума е "трудно", защото се иска целенасочена, къртовска работа и много знание, а не крясъци, мъгляви и общи приказки.

Необходимо е още в първите класове в училище да се изучава в детайли българската следа в областта на иновациите. Децата трябва да знаят не само кои са нашите истински будители и революционери, но къде, за кого, и какво са създали – забележете за света, а не толкова за нас (защо не за нас е друга тема), някои българи като Никола Тошков, Стамен Григоров, Асен Йорданов, Георги Наджаков, Иван Странски, Кръстю Кръстев, Джон Атанасов, Димитър Пасков, Иван Ночев, Илия Вълков, Виден Табаков, Петър Петров, Димитър Чернев, Румен Антонов и още, и още хора като тях.

В прогимназиалния и в гимназиалния курс е абсолютно необходима специална учебна дисциплина, в която да се преподават и непременно упражняват знания, свързани със създаването на реални иновации. Ама имаме ли подготвени учители за това? Не, разбира се.

Във висшите училища трябва да се поощряват целенасочено студентите, създаващи нови подходи и иновативни продукти. Недопустимо е, например, учебната дисциплина "Патентно дело" да се преподава от хора, които нямат защитен и внедрен в бизнеса поне един патент за изобретение или свидетелство за полезен модел. Абсолютно задължително е да не се допускат до защита докторанти, в чиито дисертации няма конкретни и реални приноси за практиката, а само за едната гола наука, каквато тенденция се наблюдава вече отдавна у нас. Дисертации–обзори от по 300 страници, каквито се защитават "успешно" в сферата на обществените науки, не са нужни на българското общество, което харчи пари за стипендиите на докторантите и за хонорарите на техните ръководители, надявайки се, че обществото ни ще има някаква полза от тези дисертации. Ние нямаме правото да лежим на това ухо, че, видите ли, Айнщайн бил казал: добре е, ако в една дисертация има поне едно полезно изречение.

Преди 20 години имах честта да управлявам дирекцията "Научно-приложни изследвания" в МОН. Тогава копирахме директно опита на Нидерландия при управлението на приложната наука. Отворихме конкурс под мотото "Знание в действие" при строги правила, като финансирахме малки и средни предприятия, сдружени с научни или технологични екипи за създаването на конкурентоспособни пазарни продукти с висока иновативна стойност. Нещата с конкурса потръгнаха, макар и с малко пари от държавния бюджет, но "паднахме от власт" и следващите управляващи разпердушиниха този конкурс, за да продължи финансирането по схемата "този е наш човек и на него ще дадем пари". После ни приеха от немай къде в ЕС и се започна финансиране по социалистически, "на калпак", с помощта на средства от т.нар. оперативни програми (ОП). И докъде стигнахме? До използване на тези средства под 50% от предоставените ни. След това от Европа ни дърпаха ушите не едни път.

Наскоро се създаде и нова оперативна програма (ОП) в областта на знанието и уж се започна създаването на интегрални центрове за иновативни продукти и превъзходни знания. До момента, обаче, не виждам някакви реални резултати от тази програма, а програмният период изтече. За сметка на това ме търсят всякакви мераклии за финансиране в сферата на услугите, които искат да им продам някои от моите авторски свидетелства, изобретения и полезни модели, които нямат нищо общо с компетентностите и дейността на "купувачите", кандидатстващи за средства по ОП. С парите от ОП "Иновации и конкурентоспособност", например, която трябва да бъде генераторът на индустрията (индустрията, заедно със земеделието, са двата основни стълба за стопанството на една държава), се допуска финансиране по формални признаци, измислени и ревниво защитавани от чиновниците в министерството, което трябва да се нарича на индустрията, а не на икономиката. По този начин на финансиране ние никога няма да постигнем необходимия ни ръст от 5-6% на БВП (а защо не и повече? ИКОНОМИКАТА НИ НАПРЕДВА ТАКА, ЧЕ ЩЕ СТАНЕМ СРЕДНА ПО СТАНДАРТ СТРАНА В ЕС СЛЕД ПОЛОВИН ВЕК) и ще продължим да работим основно "на ишлеме", което сме правили от десетилетия насам. Това означава на практика, че голямата печалба ще продължава да отива в джоба на собственика на иновацията, а ние ще продължаваме да тепкаме на едно място.

Продължавам горещо да защитавам тезата, че нашето спасение е в създаването на наши, български технологии и иновативно наситени, конкурентоспособни пазарни продукти. Всичко друго са в голяма степен празни приказки.

Автор: проф. д-р инж. Николай Ангелов, д.т.н.