Коронавирусът ни кара да сме не само пациенти, а граждани

Някои не вярват, че проблемът с настъпилия коронавирус е истински сериозен. Някои са ужасени и са изпаднали в ступор. Някои са се мобилизирали по нови начини. Всички обаче търсим как да се адаптираме. Защото безспорно е само че животът ни беше променен рязко и неочаквано, и нещо повече – че никога няма да се върне напълно към познатите си очертания. Затова сега, повече от всякога, трябва да решим какво е обществото, в което искаме да се намерим, и да започнем незабавно да работим за него. Като граждани.

Какво се случва?

В петък българският парламент прие Закон за мерките и действията по време на извънредното положение. След наложеното от президента частично вето, в понеделник депутатите отмениха някои проблемни текстове, но законът продължава да буди тревога. Предвижда се, от една страна, несанкционирано от съда следене и задържане на граждани, за които се подозира, че са заразени, без да е ясно кога това следене ще бъде прекратено; и от друга страна, възможност правителството да разполага с властта да включи армията в контрола над населението. В тези обтекаеми формулировки държавата разполага с властта да упражнява произвол над правата и свободите на гражданите както в сегашното извънредно положение, така и след него. Подобни опасения са още по-основателни, като се има предвид напълно лишеното от правно основание и небивало в други страни в момента искане за дерогация на Европейската конвенция за правата на човека.

Унгария дава още по-обезпокоителен пример. Правителството на Виктор Орбан ще поиска от парламента безсрочно удължаване на извънредното положение и правомощия премиерът да управлява чрез укази. Междувременно смесени формирования от военни, полицаи и гражданска защита вече надзирават 140 ключови предприятия в страната.

Непредвидимото размахване на насилническата ръка на държавата се вижда навсякъде и което беше немислимо или невидимо до вчера, днес извънредното положение превръща в болезнено ясна реалност. Особено по границите, които богатите държави отваряха в продължение на десетилетия, а затвориха само за седмица. Изключително засегнати са бежанците, за които преминаването на граници е въпрос на живот и смърт – сега те са напълно изолирани, най-вече в Гърция и Турция, и изоставени на стихиите без елементарни условия. Преди броени дни деветима българи бяха задържани на летището във Франкфурт с обвинение, че не могат да покажат договор за работа или адресна регистрация, т.е. в явно нарушение на правата им на европейски граждани. На другите, вътрешни и по-невидими граници, ромските гета в България срещат недопустими мерки, без никакво сериозно доказателство за необходимостта от тях – специални блокади и вътрешни за населените места КПП, въвеждане на вечерен час, следене с дронове с термокамери. Да не забравяме, че такива мерки идват в контекста на вече одобрената възможност за създаване на цивилни отряди в помощ на полицията и на фона на добре отлежаващата т.нар. Концепция за интеграция на министър Каракачанов.

Междувременно в общественото пространство на популярност се радват два еднакво опасни начина на говорене за кризата. Единият, подкрепен тези дни окончателно и от правителство, се основава на фалшивата дилема, че можем да имаме сигурност, можем да имаме свобода, но не можем да имаме и сигурност, и свобода. Затова се очаква, че в настоящата ситуация трябва да изберем сигурността и да ограничаваме гражданските и социални права и да наказваме произволно определени лица и групи хора при пълно доверие в официалната власт. Вторият начин на говорене, поддържан от експерти и прегърнат от правителства като холандското и шведското (и едва наскоро изоставен от Великобритания), касае идеята за стадния имунитет. Според него, понеже най-възрастните и тези със занижен имунитет са статистически най-застрашени от вируса, е достатъчно да изолираме тях и да оставим природата да си свърши работата, докато останалите преболедуваме и изградим имунна защита. Това, освен че е научно необосновано, що се касае до точно този вирус, е социален дарвинизъм от класически тип – оцеляване на по-приспособимия и този с повече перспективи да произвежда, но насърчавано официално от държавата и широкото гражданство. И двата начина на говорене могат да послужат като перфектно оправдание правителствата да продължават със своя произвол, а гражданите благодарно да мълчат в очакване бурята да отмине.

Но бурята, за съжаление, няма да отмине. Тя само ще се променя и така извежда на преден план въпроса колко подготвени сме да я овладеем.

Кои сме ние?

Най-опасното измерение на сегашната криза не е сривът на икономиката, нито дори претоварването на медицинските заведения, а това, че в рамките на няколко седмици всички се озовахме в ролята на пациенти. Етимологията на думата "пациент" очертава някой, който търпи, понася. Поради страха от непознатото и непрестанните внушения на медиите, опасението ние или близките ни да станем медицински пациенти утре ни обрича да бъдем политически пациенти днес, утре и до края на дните ни.

В този момент политиката в своята най-чиста форма – ежедневната политика, както някои биха се изразили – се развихря пред очите ни с цялата си мощ, като въпрос на живот и смърт, и сме длъжни да я разберем и опитомим. Тя, впрочем, винаги е била тъкмо това, но времето да я вземем в ръце изтича. Нека се отървем от очевидностите на формалната и запазена за малцина политика, въплътена в правителство, парламент, дори медии. В ежедневната политика, в която сме всички заедно, въпросите зазвучават така:

Кой решава и защо, че някой друг ще излезе от вкъщи и ще работи без никаква защита от заразяване? Неслучайно медицински персонал подава оставки, но неизвестен брой други работници във всякакви сектори продължават работа без никаква защита. Кой решава и защо, че някой друг ще живее с минимален или никакъв доход за неопределено време? Независимо от всички други извънредни мерки, огромният брой трудещи се остават без адекватна защита на доходите и бъдещето си. Кой решава и защо, че някой друг не може да казва нещо? Откъде накъде лекари ще бъдат преследвани по спорно обвинение за всяване на тревога, докато Българската национална телевизия несанкционирано разпространява видео (бел. ред. - от "мокрия пазар" в Ухан), за което няма категорични доказателства, че отразява началото на заразата? Кой решава и защо, че едни трябва да бъдат затваряни и наблюдавани зад врати и граници, докато други се разполагат с цели здания? Когато ромите в много махали биват изцяло блокирани без никакви доказателства за разпространение на заразата, прословутият бизнесмен Кирил Домусчиев де факто затвори цяла болница, за да бъде обгрижен. Кой решава и защо, че едни ще получават животоспасяващо лечение, докато за други не желае да направи нищо? Знаменателно на гражданското поле се сблъскаха, от една страна, примерният български предприемач Ивайло Пенчев, който реши да дарява респираторни апарати под условие те да са първо достъпни за негови служители, и от друга – Кристина Стефанова, Десислава Олованова и Сибина Григорова, които за дни набраха парични дарения в размер на същата сума, необходима за апаратите в Александровска болница, но без условия.

При все цялата си ужасяваща абстрактност и всевъзможни отговори, това са въпросите, които трябва да задаваме днес – "Кой решава?" и "Защо?", и то от грижа за този "някой друг", често напълно непознат. Шумно и ясно, на живот и смърт. Да си мием ръцете, да стоим вкъщи, да сме здравно осигурени и с пълни хладилници и килери може да е достатъчно предписание за пациента или клиента, но никога не е, изобщо не е достатъчно за гражданина.

Гражданинът може да бъде понякога пациент, но пациентът обикновено не е съвсем гражданин. В абсолютния си вид пациентът е в лудницата или под запрещение за неопределено време – у нас, макар да няма официален регистър, това и сега са около 7000 души. Тях никой, никога не пита какво мислят по който и да е въпрос, понеже са лишени от правото да мислят и да правят каквото и да е било. Докато гражданинът, в абсолютния си вид определя дали някой ще стои под запрещение. Тази разлика, повече от всякога, днес е не просто метафора, а истинският избор, който пандемията поставя пред всички ни – дали да сме пациенти или граждани.

Какво може да се случи?

Мнозина бяха шокирани от новините, че лекари в Северна Италия се налага да вземат решения кой да живее и кой да умре. Това обаче не е само изключение, породено от конкретната ситуация, а е и абсолютното въплъщение на политиката, която правим всички заедно, сведена до бруталността на ежедневието. В нея вирусът е само временно явление, случайна променлива, довеждаща всичко, което сме правили досега, до ръба на поносимото. Думата "криза", на която толкова сме свикнали в последните години, има всъщност древногръцки корен и обозначава момента, в който се взима критично решение за хода на лечение на болния. Момента на гранично състояние, в което възможните изходи са само два – живот или смърт.

В тази криза въпросът наистина е на живот и смърт, но не само за това кой точно ще живее и кой точно ще умре, а преди всичко за това дали обществото ще оцелее като такова или ще се разпадне окончателно на толкова анклави, колкото са домовете, общностите или дори страните по света. Всички условия и симптоми са налице – остава решението. За втори път в последните двайсет години сме изправени пред истинска криза, редом с климатичната. Встрани от тях двете, с понятието беше злоупотребявано безброй пъти от политическите и финансови елити, за да оправдават те своята абсолютна власт на международно и национално ниво. Така, като предполагаем отговор на псевдокризите, живяхме поне 10 години в условия на активно орязване на разходите за социални системи и поне 30 години в абсолютна доминация на доктрината "всеки сам за себе си". След всичко това ходът на общата ни история, на политиката такава, каквато я правехме, беше внезапно ускорен в последните месеци до ситуация на принудително вземане на критични решения. Природата, която сме тласнали отвъд абсолютния предел на поносимост към действията ни, ни принуждава да вземем отдавна отлагани решения.

Вече десетилетия наред захранваме масовото ни въображение с дистопични разкази за бъдещето, в които пандемиите и екологичните катастрофи заемат специално място. Но сега те са толкова удобни, колкото винаги са били. Както беше обяснено още от културната критика на 1960-те, образът на действието от екрана може да измести същинското действие, или това, че виждаш и разбираш катастрофата от екрана си може да те освободи от действие срещу нея в живия живот. Лесно е да си представим най-мрачните развития по Оруел, Бредбъри или Хъксли. Милиони, дори в този момент, седят някъде и чертаят сценарий дали могат да се спасят от глад в настъпващия икономически колапс. Милиони стоят в смъртна несигурност по границите на десетки страни, било то като бежанци или други мигранти. Милиони не знаят дали ще получат достъп до здравни грижи, изправени пред процедури, на които няма начин да отговарят, особено сега. Всички и досега бяхме наблюдавани като обекти на пазара и държавната сигурност. По същество нищо от това не е ново. Въпросът е дали ще допуснем да продължава в още по-катастрофални размери или точно сега ще поискаме радикално по-добър живот. Точно сега, когато сме в ситуация на истински, критичен избор – да решим не какво трябва да се избегне и кого да пожертваме, за да го избегнем (в това вече участвахме безброй пъти), а какво желаем. Какво желаем за всички, като едно цяло, което наричаме общество.

Какво да се прави?

Списък с полезни и вдъхновяващи примери, идеи и насоки за граждански действия в условията на извънредно положение, съставен от екипа на сдружение "Орион грид" е достъпен тук.

Автор: Станислав Додов