Изкушението да обвиниш държавата за закриването и сливането на училища е голямо. Факт. Само че това е едно от малкото неща, в които държавата няма водещата роля и съответно, водещата отговорност.
Демографската криза, в която се намира България, е налице от много отдавна. Държавата може да вземе мерки - стимулиращи или превантивни, но инициативата да има повече деца си остава на българите.
Виновни сме, че допускаме нацията ни да се топи. Виновни сме, че изградихме у себе си вредното схващане, че едно дете трябва да има всичко, за да е щастливо. А понеже "всичко" се дава трудно, детето често остава единствено. Виновни сме, че ни се виждат прекалено много усилията да отгледаме 2 - 3 деца. Виновни сме, че се оправдаваме с "нямането" (което иначе действително е безспорно сериозен проблем), когато виждаме как други, още "по-нямащи", създават големи семейства.
Да не би бабите и прабабите ни да са били по-богати, че са живеели в семейства с много деца? Да не би циганите днес да имат повече, че успяват да отгледат по 5 - 6?
Виновни сме, че на България й липсват деца.
А когато липсват деца, училищата са обречени. Няма по-тъжно нещо от това да закриеш училище. Но в такава реалност живеем. Закриването и сливането на училища е крайно необходима мярка, задължителна мярка, ако искаме да имаме качествено образование. Качество означава първо, да няма нецелесъобразно пилеене на пари, и второ, всеки ученик да получава нужното внимание и време, за да усвои знанията, които трябва.
Защото е мъчение в едно основно училище да има 60 деца. Мъчение е паралелките да са слети и заедно да учат 5 деца от 1 клас и 6 деца от 2-и. Мъчение е един учител да влиза в класната стая и за 40 минути да трябва да предаде два материала на два различни класа. Вие бихте ли искали така да учи вашето дете? Бихте ли го пратили в такова училище спокойни?
В такова време живеем днес в България. Нужно е да се закрият училища, университети, болници. Когато няма хора, е нужно.
Ако обърнем демографската тенденция, тогава можем да претендираме за добри новини и новооткрити училища. Държавата може да подпомага семействата, но основната отговорност е тяхна. В собствените ни ръце е шансът да не се затрием като нация и да просперираме като общество. България се е измъквала от много по-тежки периоди и затова нищо не е загубено. Но е важно да осъзнаем личната си отговорност и да не я прехвърляме на друг.
Автор: Десислава Любомирова
