Триумфиращата Турция не може сама

Една от най-забележителните истории на успеха през последните десет години - появата на Турция като жизнена демокрация и динамична икономика при управлението на мюсюлманския еквивалент на християндемократите, в течение на това десетилетие може да стане жертва на хроничната интроверсия на ЕС.

ЕС изгуби своята трансформираща сила в Турция. Точно когато арабските съседи и западни съюзници се събудиха за геостратегическата ценност на способността на Турция да води политика и към Изтока, и към Запада, ЕС се отказа от способността си да налага либералния дневен ред в Турция чрез управляващата Партия на справедливостта и развитието. Демократичният живот в Турция видимо загрубя, след като преговорите за присъединяването на страната към ЕС започнаха да се замразяват преди пет години – основно заради Никола Саркози и Ангела Меркел, които за разлика от своите предшественици, отказаха да бъде приета страна, която смятат за твърде голяма, твърде бедна и преди всичко - твърде мюсюлманска.

Истина е, че ЕС като цяло блокира преговорите за присъединяване заради спора за Кипър, който е поделен на гръцка и турска част. Но също толкова е вярно, че Брюксел допусна грешка като привнесе този нерешен спор когато прие разделения остров в своите редици през 2004 година. Последвалите опити на Франция и Германия да затворят вратата пред Турция направиха идеята за Европа не толкова приятна за турските граждани и управници, а от тук се развали и лепилото на политическата кохезия за прехода на страната към пълна демокрация.

Перспективата за членство в ЕС беше двигателят за реформи по време на първия мандат на премиера Реджеп Таийп Ердоган, който му позволи да неутрализира армията – дълги години последен арбитър в турската политика. Демократичното обновление започна да боксува, след като този двигател спря да работи. В турските затвори има над 100 журналисти. Ердоган е все по-нетолерантен към критики и презрителен към предложенията за консенсус. Неговото правителство на Партията на справедливостта и развитието жадува за контрол на всички социални сфери – от спорта до науката.

Триумфално преизбрани за трети мандат след убедителна победа през миналия юни, Ердоган и неговото правителство нямат нужда от това да спазват т.нар. „копенхагенски критерии” – демократичните правила на ЕС, а Турция няма „критерии на Анкара”, които могат да им бъдат равни.

Европейският съд за правата на човека в Страсбург, където срещу Ердоган сега има повече жалби, отколкото срещу руския премиер Владимир Путин, е частична спирачка по пътя към авторитаризма. Двама журналисти, осъдени заради свои материали за ислямистко движение в полицията и съдебната система, наскоро бяха освободени два дни преди случаят им да бъде разгледан от съда в Страсбург. Но Страсбург не е Брюксел.

Докато ЕС отстъпи своето влияние, Ердоган го засили преди всичко, защото Европа и САЩ отчаяно се нуждаят от Турция, за да им помогне да се справят с безредиците след „Арабското събуждане” и предизвикателството на иранските ядрени амбиции. Именно Истанбул беше домакин на пробните преговори между Иран и западните сили, плюс Русия и Китай, през миналата седмица. Турция е и центърът за организиране на опозицията срещу диктатурата на Башар Асад в Сирия.

Като член на НАТО, Турция и нейната армия, най-голямата в Алианса след тази на САЩ, пазеха срещу съветския блок на югоизточните граници на Европа. Тази роля на пазител отшумя с края на студената война. Сега Турция се разглежда като крайно необходима опора в западната система.

Силата да привлича на успешното правителство на Партията на справедливостта и развитието има ценност в момент, когато политически революции разбиват стария арабски ред и поставят ислямистки движения в новия център на арабската политическа гравитация.

Дори още по-осезаемо, президентът Барак Обама трябва да разчита на Ердоган като на човек на предната линия в региона, особено по въпроса с Иран, с когото Турция сега води борба за регионално влияние. „Този американски президент е влюбен в нашия премиер”, посочва турски редактор, който се оплаква, че Западът игнорира действията на Ердоган у дома заради ползата от Турция зад граница. „За САЩ не е толкова важно кой е в нашите затвори, а дали сме на една страна с тях за Иран и Сирия”, добавя водещ турски академик. Това, че нито един от двамата мъже не иска да се представи с името си е показателно само по себе си.

Но дори и да иска, Ердоган не може да стане Путин. Нито Турция, която той толкова много доминира, може да продължи сама. Въпреки целия триумф относно китайските нива на икономически ръст на Турция в сравнение с изпадналата в стагнация и крехка еврозона, успехът на икономиката зависи от засилващата се интеграция с ЕС.

Има около 14 000 компании от ЕС в Турция и много от тях предават технологии. Ако кажем, че безгранично амбициозният Ердоган иска аерокосмическа индустрия, той се нуждае от Европа. Освен това Турция няма петрол. Като отворена икономика страната печели на пазара, а ЕС все още е най-големият пазар.

„За радост това не е рентиерска икономика. Ние не можем да се държим като Русия на Путин. Фактът, че трябва да печелим своето препитание изгражда граница с авторитаризма, но как можем да стигнем до пълна демокрация? Само с ЕС и чрез европейския блок”, казва академикът.

Стойността на Турция като съюзник ще се покачи и ако помогне да се управлява преходът в близкоизточния двор на Европа. Но европейското и американското групиране с Анкара по външни въпроси не е достатъчно. Само ако присъединителният двигател на ЕС отново заработи, ще се стигне до обновлението, от което Турция толкова се нуждае у дома.

"Файненшъл таймс"