Британско издание: Защо не трябва да се отказваме от руската литература

Владимир Путин не крие любовта си към руската култура и в частност към руската литература – чиито постижения, според Достоевски, оправдават съществуването на целия руски народ. Но ако същото това творчество сега вдъхновява човек, който подклажда непредизвикана война, това не повдига ли неотложни въпроси относно съвременната му актуалност?

За някои тези опасения се изразяват най-добре чрез анулиране и отхвърляне. В Уелс Филхармоничният оркестър на Кардиф наскоро оттегли увертюрата на Чайковски от 1812 г., Славянския марш и Втората малка руска симфония. В Ирландия оркестрите на Trinity College и University College премахнаха цялата руска музика от репертоара си, а в Лондон Кралската опера отмени летния сезон на Болшой театър.

В Европа полски, чешки и швейцарски театри са отменили представления на опери от Чайковски и Мусоргски, както и изпълненията на симфоничните произведения на Чайковски в Италия и Хърватия. Концерти на изпълнители на класическа музика като Александър Малофеев и Анастасия Кобекина бяха отменени в Канада и Швейцария. И като говорим за руски писатели, какво ще кажете за Чехов? В Чили е забранен Достоевски? Забранен в Италия е Л. Толстой? Той беше забранен и в Лос Гатос, Калифорния.

На малко по-ниско ниво Русия беше изключена от конкурса за песен на Евровизия, като бармани от цял свят се заснемат как изливат руска водка в тоалетната. Развлекателни гиганти като Warner Bros и Sony отмениха прожекциите на филми и спряха да продават игри в Русия, а технологичните платформи, включително Spotify, спряха услугите в домейна на Путин, повдигайки нова електронна желязна завеса над старите граници. Има и редица случаи на изключване на Москва от спорта, като се започне от спорната забрана за руски и беларуски играчи на Уимбълдън до поражението на Русия във финалите на Шампионската лига за мъже и Гран при на Формула 1. Отчитайки, че все по-често се появяват съобщения за социална агресия по отношение на всички руски емигранти, става очевидно, че русофобията в някаква степен е пуснала корени и укрепила своите позиции в западните демокрации.

Това не означава, че трябва да се спори (с Путин), че Западът ще изостави напълно Русия и руснаците, въпреки че подобна реакция може да се засили пропорционално на продължителността и грозотата на конфликта в Украйна. Засега тези, които налагат забрани на Русия и всичко руско и обявяват отмяна, остават в малцинство, независимо какво пише на плакатите на булевард Новински в Москва. И не всички отмени и забрани бяха обявени необмислено, прибързано, под влиянието на момента. Отмяната и забраната могат да бъдат напълно оправдани, например въз основа на основаващи се на принципи разсъждения и дискусии за самата руска култура.

Вземете например руската литература, която, подобно на повечето национални литератури, несъмнено съдържа някои дълбоко загрижени точки. Панславизмът, войнственият ентусиазъм и руската изключителност проличават в творчеството на самия Достоевски. И в стихотворенията на Пушкин, написани, за да прославят преследването, на което царският режим подложи поляците. Или в сравнително наскоро публикуваната нелепа и смущаваща утопия/антиутопия, създадена от Михаил Юриев в романа „Третата империя: Русия, която трябва да бъде (2006)”. Според някои тази литература е вдъхновение за настоящата военна кампания на Путин. (Путин познаваше Юриев и романът е наричан „любимата книга на Кремъл“).

Анализ: Санкциите на Байдън срещу Русия са нож с две остриета

По света се води активен дебат за това как отслабва тоталното господство на долара в международната финансова система. Много страни тър...

Прочети повече

В по-широк план има подчертана и повтаряща се тенденция в руската литература да вдъхва съчувствие, привързаност по-скоро към онези, които извършват престъпления, отколкото към техните жертви. Пример за това е присъщата на Достоевски склонност да се вслушва в чувствата, а не в разсъжденията, и дори думите на Толстой, че „няма кой да бъде виновен на света“, с които озаглавява последното си недовършено произведение. Почти цялата руска литература, пише Дейвид Хърбърт Лорънс, се състои от „феноменален фойерверк с искрящи души на най-обикновените хора“. Но какво се случва, когато тези обикновени хора са войници, които изнасилват и убиват, докато се движат през украинските селища? Според Нина Хрушчова, внучката на Хрушчов, руснаците „са свикнали да живеят не в реалния, а в измисления свят“.

Спокойно бихме могли да се откажем от литературното творчество на Михаил Юриев, в което той с ентусиазъм описва „Владимир II Възстановител“ като инициатор на нова ера на руската хегемония. Но наред с аспектите на загриженост, руската култура се отличава с много жизненоважни и изключително хуманни качества. Достоевски може и да е казал, че „войната освежава хората“, но той е и един от най-явните противници на идеологическото буйство в литературата и неговите често кървави последици. Както заявява един от героите в романа „Демони“, „започвайки с неограничена свобода, завършвам с неограничен деспотизъм“.

Толстой от своя страна изпълва творбите си с духовен пацифизъм и селски комунитаризъм, а в Анна Каренина създава образа на Константин Левин, който се превръща в безсмъртен образец на междукласова съпричастност и яростен критик на военните авантюри на Русия. В стихотворението „Реквием” на Анна Ахматова, написано след кървавите революционни сътресения, виждаме картина на живота (или по-скоро смъртта) при сталинския режим. Това стихотворение е сърцераздирателно, но полезно, спасяващо душата напомняне за страданието, което поражда абсолютизмът. Александър Солженицин в „Архипелаг ГУЛАГ“ унищожи всички форми на тоталитаризъм с твърдението си, че „линията, разделяща доброто и злото, не минава през държави, не между класи, а направо през всяко човешко сърце“. И виждаме същото нещо в други произведения, които се появяват през годините и представляват почти ненадминато литературно наследство, което е едновременно плашещо и еднакво вдъхновяващо. Неслучайно след нахлуването в Украйна продажбите на руска класика в Европа се увеличиха драстично.

Но в крайна сметка от самия руски народ зависи да мобилизира своята култура и език и да ги изпрати в битка за постигане на хуманни цели, а не от западните „кабинетни воини“. Русия, вероятно повече от всяка друга страна, живее в сянката на своите художници, писатели, културни и артистични дейци. И тя винаги може да потърси техния велик (макар и погрешен) хуманизъм, за да намери вдъхновение за по-благоприятна форма на управление. За да насърчават напредъка, руснаците трябва да се интересуват и да се занимават с тяхното изкуство и литература. Но Западът трябва да направи същото в насърчаването на напредъка, въпреки и поради безразсъдството на Путин.

Превод: Ганчо Каменарски