Експериментът на Канада: Това ли е първата постнационална държава?

С началото на 2017 г. Канада може да се окаже последната имигрантска нация. Канадското правителство, както и по-голямата част от населението, вярват в ценността на имиграцията. През 2016 г. Канада прие около 300 000 новодошли, включително 48 000 бежанци, и иска те да станат пълноправни граждани на страната. Всъщност, 85% от постоянните жители на Канада имат гражданство. Наскоро имаше определени опасения относно допускането на самотни арабски мъже, но иначе Канада приветства хора от всякакъв произход и с всякаква вяра. Торонто е един от най-многообразните градове в света, като половината му жители са родени извън страната. Ванкувър, Калгари, Отава и Монреал също не са далеч от тази статистика. Годишната имиграция е около 1% от 36-милионното канадско население.

На фона на това 2016 беше втората поредна година, в която в много западни държави се засилиха антиимигрантските настроения. В много държави национализмът избуя, черпейки сила от фактори като расизъм, дискриминация и реч на омразата.

В сравнение, почти безгрижната позиция на Канада за приемане на новодошли може да изглежда наивна. Но не е. Има проктически причини за това вратите да се държат отворени. През 90-те години ниската раждаемост и застаряването на населението започнаха да забавят естествения прираст на страната. Преди 10 години 2/3 от ръста на населението се дължаха на имиграцията. До 2030 г. прогнозите са този ръст да достигне 100%.

Икономическите ползи също са повече от очевидни, особено ако пълноправното гражданство се постави като цел. Правителството го повтаря, статистиката го потвърждава, всички канадци го виждат - многообразието подхранва, а не подкопава просперитета.

Но въпреки чисто практическите съображения в това да останат имигрантска страна, повечето канадци също така са философски предразположени към това да са по-отворени - поведение, което на мнозина други се струва объркващо, дори безотговорно. Канадският премиер Джъстин Трюдо формулира това в свое изказване пред New York Times, заявявайки, че Канада може да стане "първата постнационална държава". "В Канада няма една обща, същностна идентичност", допълни той.

Коментарът, направен през 2015 г., не предизвика никакво вълнение в Канада, но когато германският министър по европейските въпроси разбра за него, беше шокиран. Никой европейски политик не може да каже такова нещо, заяви той. Мисълта беше прекалено радикална.

За европееца, естествено, моделът на националната държава остава свещен и неприкосновен, без значение колко нестабилен или неубедителен е той в ерата на глобалната миграция и заличаването на границите. Модерната държава като концепция за относително монолитна етнически и религиозно група хора, управлявана от международни закони и пазена от национална армия, е отличителен белег на Европа. Да кажеш на италианците или французите, че нямат "обща, същностна идентичност", вероятно не е най-добрата предизборна стратегия.

За канадците, от друга страна, това изказване не представляваше нещо необичайно.

Трюдо, всъщност, можеше да поеме по друг път - давайки израз на тревогата сред канадците, че им липсва обща идентичност. Но той не го направи. Канадският премиер очерта, макар и индиректно, основополагащ принцип за Канада в 21 век. Страната най-накрая може би е на етап, при който преминава към постнационализъм.

По някакъв начин канадците винаги са мислели различно за своя континент като за обширни земи, заимствайки идеи от местните общества. От момента, в който европейците започнали да пристигат в Северна Америка, те били приветствани от местните, приучени да оцеляват и да процъфтяват на фона на много различни идентичности и обвързаности.

Тази добронамереност често е била предавана по време на късния 19 в. и ранния 20 в., когато канадските заселници причинили сериозни вреди на местното население. И въпреки че в следствие на това се е запазил един значителен дисбаланс, същото важи и за влиянието - моделът на алтернативния начин за принадлежност.

Чарлс Форан, Гардиън