*Извадка от интервю на Президента на Асоциацията на Италия Confindustria Assoimmobiliare Давиде Петрони
През последните години италианският строителен сектор е подложен на сериозен натиск заради нестабилността на разходите за материали, труд и енергия. Това води до съществена промяна в начина, по който се структурират и управляват проектите, особено при дългосрочните инвестиции, което от своя страна води до разместване на досегашния модел на дейност на строителния сектор. Както посочва президентът на Асоциацията на Италия Confindustria Assoimmobiliare Давиде Петрони „строителните предприемачи в Италия вече не са склонни да приемат дългосрочни договори на фиксирана цена без гаранции, тъй като нестабилността на разходите не може изцяло да бъде прехвърлена върху строителя“.
Това е причината през последните години да се наблюдава ясна промяна в договорните отношения, които стават по-гъвкави и адаптивни, предвид постоянната международна икономическа нестабилност, влияеща на редица разходи по веригите за доставки в сектора. „В моя опит най-работещото решение в отношенията с частни възложители е именно хибридният модел, при който се комбинира базова обща цена с целеви индексации при съществени промени в разходите. Тези корекции се прилагат за предварително определени суровинни материали, конкретни компоненти на труда или при надхвърляне на ясно фиксиран праг“, коментира Петрони, като ясно подчертава необходимостта от цялостното управление на риска през целия жизнен цикъл на проекта – чрез ранно предупреждение при промени, следене на цените и доставките, гъвкавост при материалите и постоянна координация между страните. За да се редуцира несигурността все по-голямо значение се отдава и на ранното включване на строителя в процеса, с цел по-детайлното дефиниране на проекта още преди подписване на договора.
На практика италианският пазар премина от класическия договорен модел с „фиксирана цена“ към гъвкави структури и механизми, при които се търси контролирана адаптивност на разходите в рамките на договора.
Въпреки наличието на законови инструменти за управление на риска в италианското законодателство, те не винаги се оказват достатъчни в реалната пазарна среда, а дори създават забавяния заради административната си тромавост. Това води до все по-често използване на договорни решения, разработени между страните, които по-точно отразяват динамиката на пазара. Сред тях са клаузи за индексация на цените, особено при материали като стомана, енергия и гориво, както и механизми за реакция при извънредни икономически дисбаланси. Наблюдава се и тенденция към въвеждане на клаузи за оптимизация на стойността, включително възможност за препроектиране или замяна на материали.
„Това е отговорът на това реалната практика и бизнес, която не отхвърля фиксираната цена като структура, а я надгражда чрез механизми за индексация, които са ясно дефинирани и ограничени до конкретни условия. Подобен подход е в пълно съответствие и с утвърдените международни практики в строителството“, категоричен е той. В допълнение се използват стратегии за оптимизация на разходите чрез алтернативни материали и технически решения, както и частично препроектиране на елементи от проекта.
Според експерта, макар „правните рамки на двете страни да се различават, България и Италия се сблъскват с почти идентични предизвикателства – инфлация, нарастващи разходи за труд и несигурност при цените на строителните ресурси.“ И допълва: „В Италия строителните предприемачи все още искат ценова сигурност и банкова гаранция, но строителите вече не са склонни да поемат неограничен риск от разходите.“
Италианският опит показва ясно изместване от класическия модел на фиксирани цени към гъвкави, адаптивни и хибридни договорни структури. В основата на тази промяна стои не само икономическата нестабилност, но и необходимостта от по-реалистично разпределение на риска между участниците в строителния процес.
