Откъс от "Кодът на спомените"

Мери обаче беше дълбоко объркана. Без конкретна причина. По собствените й думи, беше омъжена за добър човек и макар да не бяха богати, имаха всичко необходимо – хубава къща с три спални и две бани; добри училища и извънучилищни занимания за децата и приятели, с които обичаха да се срещат. Животът, който Мери си беше представяла като момиченце, се беше превърнал обаче в поредица от задължения и тя се чувстваше като хамстер във въртележка.

Беше опитала различни препарати за повдигане на духа, както натурални, така и с рецепта. Едни помагаха, други не, но нищо не беше променило основното й усещане за живота.

Разпитах я за детството и тя ми каза, че не е била малтретирана; е, все пак смяташе, че майка й се беше отнасяла към нея твърде строго, а баща й в известна степен беше отсъствал от живота й. Горе-долу като при повечето хора, които познаваше.

Когато я попитах дали има нещо, което очаква с нетърпение, отговорът й беше да си легне или да гледа нещо безсмислено по телевизията, сама.

Накрая я попитах какво най-много би искала да направи в този момент, ако това нямаше да има последствия. С насълзени очи Мери отговори: „Да отида в Калифорния и да започна начисто”.

Тя обаче знаеше, че няма да отиде в Калифорния и да започне начисто. Всъщност точно затова беше дошла при мен – Мери обичаше семейството си, затова се беше примирила с този посредствен живот, влагайки по-голямата част от енергията си в ежедневните задачи. Искаше просто да види дали мога да й помогна да се справя по-добре.

Не след дълго в кабинета ми влезе една различна жена. 43-годишна, с две деца и съпруг, който имаше добра кариера, и стил на живот, типичен за американската средна класа. В детството си беше имала донякъде властна майка и слабо присъстващ баща.

Тази жена обаче не беше дошла, защото искаше да отиде в Калифорния и да започне начисто. Напротив, тя обичаше живота си! Той беше надминал очакванията от детството й, но не обезателно така, както беше предполагала. Нямаше повече пари, свободно време или всъщност каквото и да е друго – освен може би повече любов, благодарност и удовлетворение.

Стремежът й не беше просто да изкарва някак деня – тя живееше и се радваше на всеки миг. Обичаше не да си ляга вечер или да гледа телевизия, а да се буди сутрин, за да е със семейството си.

Всъщност трябва да кажа, че тя беше един от най-щастливите и доволни клиенти, които някога са идвали в кабинета ми!

Тази жена не беше дошла за консултации. Беше дошла да ми благодари. Защото това беше Мери, шест месеца по-късно.

Нищо в обстоятелствата на живота й не се беше променило. Имаше същата семейна история, съпруг, деца, къща – в основни линии животът й беше същият. Беше се променило само едно – начинът, по който тя възприемаше тези обстоятелства. Сега Мери беше щастлива, а шест месеца по-рано не беше.

Когато си представяте живота си, коя версия на живота на Мери ви е по-близка?

Може би се питате: Щом обстоятелствата не са се променили, кое може да е предизвикало такава трансформация на възприятията й?

Това не е физиологията й, химията в мозъка й, мислите, емоциите, нито дори убежденията й, а нещо по-дълбоко.