Откъс от "Огън в небето"

В очите на хората ние невинаги сме това, което си въобразяваме, че сме.

Дори когато срещаме някого за първи път, когато пускаме в ход чара си и се показваме в най-добрата си светлина, ние се заблуждаваме ужасно.

Един от капаните в живота.

Размишлявала съм много върху това след изчезването на сина ми Бен и всеки път неминуемо изниква въпросът: ако ние не сме такива, за каквито се мислим, дали същото не се отнася и за всички останали? Щом съществува голяма вероятност другите да ни преценяват погрешно, то как можем да сме сигурни, че нашата преценка за тях е точна?

Ясно ви е какво искам да кажа.

Трябва ли да се доверяваме на някого и да разчитаме на него, само защото е авторитетна личност или е член на семейството? Дали градим приятелствата и отношенията си с околните върху сигурни основи?

Когато се отдавам на размишления, си представям колко по-различен щеше да е животът ми, ако се бях замислила върху тези неща преди изчезването на Бен. Когато съм в мрачно настроение се упреквам, че не съм го сторила, и мислите, натрапчиви и парализиращи, не ме напускат с дни.

Преди година, веднага след изчезването на Бен, участвах в пресконференция, която се излъчваше по телевизията. Трябваше да отправя призив за помощ, за да го намерим. От полицията ми дадоха готов текст. Предполагах, че хората пред телевизорите автоматично ще разберат що за човек съм, ще видят в мен майката, чието дете е изчезнало и чиято единствена грижа е как да си го върне.

Повечето от хората, които бяха наблюдавали пресконференцията, или поне най-гласовитите от тях, си бяха помислили тъкмо обратното. Обвиниха ме в ужасни неща. Не разбирах защо, докато не видях записа от пресконференцията – твърде късно, за да предотвратя последствията – и тогава причината тутакси ми се изясни.

Причината е, че приличах на жертва.

Откъс от "За достойнството на човека", уникална реч от Джовани Пико дела Мирандола

Пета и Шеста глава от „За същесвуващото и единното“   Шеста глава в която се опровергава вторият аргумент на плато...

Прочети повече

Не будеща съжаление плячка, антилопа с разширени от ужас очи, олюляваща се на тънките си крака, а жертва, която е преследвана отдавна, напълно се е изтощила, и краят й наближава. Показах на света своето разкривено от емоции, изранено до кръв лице, треперещото си, измъчено от скръб тяло, говорех с глас, който излизаше с дрезгаво хриптене от пресъхналата ми уста. Ако си бях мислела, че тази искрена проява на емоции, пък били те и неовладени, може да предизвика съчувствие и да подтикне хората да ми помогнат в търсенето на Бен, много грешах.

Те ме зяпаха като плашило, като панаирна атракция. Плашех ги, защото бях човек, на когото се е случило най-лошото, и се нахвърлиха върху мен като глутница подивели кучета.

След като всичко свърши, отново получавам покани да се появя по телевизията. Все пак случаят беше сензация. Винаги ги отклонявам. Парен каша духа.

Което не ми пречи да си представям как би могло да протече интервюто. Виждам комфортно телевизионно студио, добронамерен интервюиращ, който ме подканя: “Разкажете ни нещо за себе си, Рейчъл”. После се обляга в стола си, разположен под дружелюбен ъгъл спрямо мен, все едно си бъбрим в някое заведение. Изражението на лицето му е като на човек, който гледа как му приготвят коктейл или мелба (ако предпочитате сладолед). Бъбрим си и той си прави труда да ме предразположи и ме оставя да разкажа моята версия на историята. Аз се представям добре. Владея се. Придържам се към приемливия образ на майката. Отговорите ми са добре обмислени. Не са предизвикателни. Много внимавам да не заплитам мрежа от подозрения, като изтърсвам неща, които според мен звучат добре. Не правя грешки и не се издънвам.

Това е фантазия, на която отделям много време. Резултатът винаги е един и същ: въображаемото интервю минава наистина добре, дори блестящо, а най-хубавото е, че интервюиращият не ми задава най-омразния въпрос. Въпросът, който ми задават изненадващ брой хора. Ето как звучи приблизително: “Преди да откриете, че Бен е изчезнал, имахте ли предчувствие, че ще му се случи нещо лошо?”.

Откъс от "Разплата" от Лиудпранд Кремонски

11. На това място в книжката не би било неуместно да вмъкнем и два случая, в които [бил замесен] синът на този Василий, прочутият импер...

Прочети повече

Мразя този въпрос, защото той намеква за неизпълнен дълг. Намеква, че ако съм се осланяла на инстинктите си, ако съм била по-добра майка, съм щяла да усетя, че детето ми е в опасност, трябвало е да усетя. Как да отговоря на това? Просто казвам “не”.

Въпросът е елементарен, но хората обикновено ме гледат изпитателно, събрали вежди в онова характерно изражение, в което желанието да научат нещо пикантно надделява над съчувствието. Леко смръщено чело и любопитни очи, които питат: „Наистина ли? Сигурна ли сте? Как е възможно?”.

Никога не се оправдавам. “Не”-то им е достатъчно.

Ограничавам отговорите си, защото вярата ми в хората вече е разколебана и това е разбираемо. Съмнението в тях остава, подобно на късчета счупено стъкло, невидими, но готови да те порежат, макар да си мислиш, че си ги помел.

Малцина са тези, на които мога да се доверя, и те са опората на съществуването ми. Знаят цялата ми история.

Откъс от "Стратегическа дълбочина" на Ахмет Давутоглу

Откъс от четвърта част Близка континентална зона Европа, северна Африка, Южна Азия Централна и Източна Азия     ІІ. Пол...

Прочети повече

Понякога си мисля, че бих говорила с хората за случилото се, но само ако съм сигурна, че ще ме изслушат. Трябва да ме оставят да стигна до края на историята си, без да ме прекъсват или съдят, и трябва да разбират, че всичко, което съм направила, съм го направила за Бен. Някои от действията ми са необмислени, други опасни, но всичко, което съм извършила, съм го извършила заради сина си. И онова, което чувствам към него е единствената истина, която знам.

Ако някой се наеме да е сватбеният гост на моя стар моряк*, тогава, в знак на благодарност за отделеното време, търпение и разбиране, ще му разкажа всичко с пълни подробности. Мисля, че това е добра сделка. Та нали всички обичаме да слушаме колко отвратителен е животът на другите.

*Препратка към „Балада за стария моряк” от С. Т. Колридж, в която лирическият герой разказва премеждията си на човек, тръгнал на сватба. - Б. пр.

Така и не мога да си обясня защо не сме измислили английска дума за schadenfreude**. Може би не ни се иска да признаем, че го изпитваме. По-добре да поддържаме илюзията, че не се наслаждаваме на чуждото нещастие.

Откъс от "Други песни" на Яцек Дукай

  Мъглата се стелеше около файтона, в меките извивки на сиво-бялата завеса господин Бербелек се мъчеше да долови съдбата си. Мъгл...

Прочети повече

**Злорадство (нем.). - Б. пр.

Добронамереният ми слушател несъмнено ще се изненада от историята ми, защото в по-голямата си част тя остана неразказана. Все едно да получи ексклузивно интервю. Когато си представям как разказвам случилото се на този въображаем слушател, си мисля, че бих започнала, като отговоря откровено на омразния въпрос - за първи път, - защото той е важен. Бих започнала разказа си по следния начин:

Когато Бен изчезна, моята интуиция не ми подсказа нищо. Нищичко. Други неща ми бяха в главата. Бях заета да мисля за новата съпруга на бившия си мъж.

 Откъс от "Огън в небето"