Откъс от "Трябва да те предам" от Рута Сепетис

Вървяхме в мразовития мрак към спирката на автобуса. Зърната на суграшицата отскачаха от якето ми, а студът се просмукваше в обувките ми. Очите на майка ми се стрелкаха насам натам. Тя стискаше чантата си под мишница, забила лакът в нея. Дожаля ми за чантата. Чудех се доколко беше запозната с живота на семейство Ван Дорн.

– Дан ми показа едно видео – подхванах тихо. – Приятелите му в Америка имат видеокамера. Заснели са поздрави за родителите му и са му изпратили касетата.

– Майка ми не каза нищо.

– Видя ли цветния телевизор и видеоплейъра им? – попитах я аз.

– Не обръщам внимание на вещите им. Просто ги почиствам. Това не ме засяга. Майка ми работеше за семейство Ван Дорн от юни. За няколко месеца тя беше видяла много повече неща от мен. Какво ли си мислеше за неравенството? Беше гледала западни филми. Откога знаеше, че животът, който беше представен в тях, не беше измислен? Дали си е задавала въпроса защо другите хора ядат банани, докато ние живеем в сива пустош?

– Във видеото приятелите на Дан бяха в кухнята си. Храната…

– Това не е твоя работа. Повече не искам да идваш да ме прибираш. Не трябва да общуваш с този чужденец. Секуритате ще те подложи на разпит.

Трябваше ли да ѝ кажа? Това вече се случи. Аз съм turnător. Предоставям им информация, мамо. Те знаеха, че ще отида у семейство Ван Дорн. Утре Грамадните лапи вероятно ще ме чака след училище. Агентите смятат, че съм добър другар. Но аз ще ги надхитря. Ще получа лекарство, което ще спаси bunu. Какво щеше да каже майка ми, ако бях изрекъл тези думи на глас? Нима беше възможно да не е обърнала внимание на нещата, които се случваха под носа ѝ? Нима беше възможно родителите ми да са се примирили с живота под ботуша на режима, който ги набутваше все по-надълбоко в калта и ги хранеше с лъжи и страх?

– Не искаш ли децата ти да живеят по-добре? – попитах я аз.

Тя спря рязко и се обърна към мен. Коминът на търпението ѝ започна да пуши.

– Повече да не си посмял да ми казваш какво би трябвало да искам за децата си! Това не е игра, Кристиян! Опасно е! Безсмислено е да мечтаем за неща, които никога няма да имаме.

– Кой казва, че никога няма да ги имаме?

– Аз! Аз ти казвам! Никога няма да ги имаме!

Най-после. Майка ми се ядоса. – Добре. Поне показваш някакви чувства.

– Знаеш ли какво показвам, Кристиян? Изтощение. С баща ти сме много изморени. Когато не работим, се редим на опашки. Никога не сме вкъщи. Никога не сме заедно. И не можем да направим нищо.

– Грешиш. Те ограбват силата ни, като ни карат да вярваме, че сме слаби. Контролират ни с помощта на собствения ни страх. Ръката на майка ми изплющя върху бузата ми. Силно. Тя заговори със стиснати зъби:

– Повече не казвай подобни неща. Искаш да свършиш като дядо си ли? Не можеш да си представиш какво ни причини той. Какво? Майка ми беше ядосана на bunu, защото беше болен от левкемия? В това нямаше логика. Преди да успея да ѝ отговоря, тя продължи с бързи крачки по тъмния хлъзгав тротоар. Сама.