Среща със смъртта...

Бончо Гладиатора я видя да се промъква зад гърба му и застина – приведен към гроба, а в ръцете си стискаше сноп плевели. Знаеше си, че така изглежда смъртта – старица, която бавно се приближава към него, за да вземе искрата му. Сянката ставаше все по-голяма, разстилаше се наоколо, плъзгаше се змийски пред него и той очакваше последния си миг, когато тя ще го обгърне с мрак и лед.

- Бончо, що дириш тук по залез? – чу зад себе си дрезгавия й старчески глас.

Знаеше си, че не се ходи по мръкване на гробището. Но не го беше страх от мъртъвци, вампири и таласъми, а само от смъртта.

- Хвана ме – прошепна той, а му се искаше да вие толкова силно, че да изплаши дори нея. Изправи се, но без да се обръща. Адамовата му ябълка хем искаше да изскочи от него, хем го затискаше и той не можеше нито да я спре да подскача, нито да диша.

- Бончо, ти да не си глух, бе? – попита отново Оная.

- Свършвай по-бързо! – промълви Бончо Гладиатора.

Сянката не отговори, заобиколи гроба от другата страна и застана пред него. Нямаше да я погледне. Дори стисна очи.

-                        С Минка ли разговаряш? – попита го Старицата, а в гласа й имаше благост и съчувствие.

Доплака му се. Дали от миризмата на мащерка и равнец, които идваха от нея, дали заради Минка, покойната му съпруга. А ако беше честен, и от жал към себе си.

- Ти чуваш ли ме бе? – повиши глас Оная и го удари леко през ръцете със сопата, която носеше.

Бончо Гладиатора изпусна плевелите и погледна напред с премрежени очи. Стари, но здрави туристически обувки, черна рокля, а върху нея бе накриво закопчана бежова домашноплетена жилетка. Пред него стоеше Глухата Марина, над осемдесетгодишна бабичка, майката на Щурата Стела. Възрастната жена бе дребна, но изправена. На главата й бе поставена евтина сламена шапка, скриваща лицето й. През рамо носеше платнена торбичка, от която се подаваха стръкове бял и жълт равнец.

- Бончо, урочасан ми се виждаш – каза старицата. – Да ти бая ли против уроки?

- Няма нужда, лельо Марино – със силен глас извика той. – Бях се умислил.

Бончо Гладиатора се наведе и отново събра плевелите, които бе изскубал от гроба на жена си.

- Носиш ли вода? – попита го Глухата Марина и бързо добави: – А вино?

Той само кимна и посочи с ръка кошницата до паметника. Събра на купчина плевелите, обхвана ги с две ръце и тръгна към края на селското гробище, за да ги остави да изсъхнат, докато ги разнесе вятърът из баира.

Слънцето се беше хързулнало по ръба на Голямата могила към Орташкото дере, където щеше да изчезне, като посипе околността с жарава. Сянката на самораслата круша-дивачка се удължаваше бързо и покриваше тревясалото пространство, което разделяше гробището на две неравни половини. Дългите сенки на каменните паметници се прехвърляха върху съседния гроб и ги обвързваха в една сива, но здрава верига. С изключение на Прокълнатия гроб...

Бончо Гладиатора неволно погледна в тази посока и се озадачи. Гробът бе встрани от останалите и имаше посивял дървен кръст, килнат настрани. От единия край бе хлътнал толкова, че при силен дъжд се образуваше дълбока локва. Близо до кръста бе поставено яйце.

Не се сдържа и тръгна натам. Огледа яйцето, не посмя да го вземе, но му се стори, че е истинско. Само прошепна:

- Космическото яйце...

Нима някой му припомня тайната на Прокълнатия гроб? Огледа се. Глухата Марина идваше към него, стиснала здраво бутилката с вино. Отдалеч му извика:

- Прелях гроба.

Не й отвърна. А и бабичката не знаеше тайната. Бончо гледаше яйцето, а спомените му се подреждаха като имената в училищен дневник – погледът му се движи бързо надолу, надолу, докато се запъне на някое име. Не усети кога възрастната жена се бе приближила до него. Само й посочи с ръка забравения гроб. Глухата Марина пъргаво се наведе, сграбчи яйцето и го хвърли към близкия гъсталак. Не чуха шум от падането.

- Черна магия – изрече бързо старицата, завъртя се около себе си, прекръсти се три пъти, пое дълбоко дъх и надигна бутилката.

В този момент прозвъня камбаната на параклиса. Биеше на умряло – бавно и продължително.

Сега и двамата се прекръстиха. Погледнаха към баира, където залезът бе потопил в кървавочервено село Кралево.