„Витошка“ е широка колкото „Шан-з-Елизе“

Благодаря на Емил, че ме заведе за пръв път там. Направихме знаменити концерти в театър „Л‘Еуропеен“ с оркестър „Балкантон“ с диригент Димитър Ганев – Чичето, сестри Кушлеви, прекрасните Албена и Владко Парисови – танцуваща двойка от балета на Музикалния театър, и ние с Емил. Двайсет дни пълна зала и парижка публика! Всички вестници пишеха за нас: „Синатра на Изтока“, „Българската ЕдитПиаф“... Абе голяма работа!

В началото оркестърът, Васко Андреев, Кушлеви и аз спяхме в един хотел в Латинския квартал, а Емил и Мариета живееха в къщата на Далида в Монмартър. След няколко дни се преместих при тях. Гледахме от балкона Далида в прекрасната ѝ градина и тя ни махаше усмихната.

По това време бяха модерни едни брошки като черешки и нарисувани десетки черни бенки по лицето. Ние с Марчетос е бяхме накичили като черешови дръвчета, а всичките сестри Кушлеви си купиха огромни шапки с периферии и не можеха да влизат по две в такси.

Станахме си парижанки за двайсет дни.

Мариета беше толкова красива, че по улицата се обръщаха след нея – с луди черни коси, с огромни очи и с такава фигура, каквато никой пластичен хирург и силикон не могат да сътворят.

Към края на престоя ни се явих на прослушване при мадам Ришар, импресарио, която отговаряше за руските кабарета. Руските кабарета бяха голяма мода и беше много престижно да се работи там. Харесаха ме. Уговорихме се, че след три месеца ще поема ангажимента да пея в едно от тях. Прибрахме се в София и през ден започнах да получавам от мадам Ришар покани за участие в галаспектакли – частни партита, премиери на филми и т.н. Но как можеше да се замине толкова бързо от България?

Трябваха договор, паспорт, изходна виза, разрешение от ОФ и какви ли не още глупости. Въпреки че ѝ обяснявах по телефона защо не мога да тръгна веднага, мадам Ришар така и никога не разбра защо всъщност не хващам първия самолет, за да пея на тези, желани от толкова артисти, участия...

И най-после, пак благодарение на Емил, за втори път заминахме за Париж. Наехме един апартамент до ул. „Паси“ – елегантен, лъскав, с чисто бял мокет, десетки грамофонни плочи, картини и изящни статуетки. Апартаментът скоро бе превърнат в комуналка – Емил, Мариета, Васко Андреев с негов приятел Жужко-Пушко, Митко Щерев и аз. В две стаи и хол беше весело, шантаво и успешно. Правехме и записвахме песни, даже имахме с Емил един дует по музика на Митко Щерев (естествено на френски), който участваше в радиокласация и се беше качил до трето място, а в Ливан – на първо.

Няколко песни на Емил бяха станали големи хитове в Европа.

Митко и Емил композираха, аз пеех в страхотното новооткрито кабаре „Динарзад“, скитосвахме по улиците и кафенетата на Париж, ходехме на кино, театър и концерти и посрещахме много гости с българска кухня. Обичахме се, разбирахме се и беше толкова хубаво!

С Емил бяхме вечно на диета, но всяка сутрин в пет часа се срещахме пред хладилника, всеки дошъл тайно от другия...

Излиза биографична книга за Богдана Карадочева по случай рождения й ден

На 19 юли по случай рождения ден на Богдана Карадочева излиза луксозното биографично издание „Безнадежден случай“ под редак...

Прочети повече

Веднъж дойдоха на гости Христо Куртев14, Краси Борозанова, Бебо Табаков и г-жа Хенд – една българка, за която се разказваха легенди и която се движеше из Париж с огромен бял мерцедес „Пулман“ с шест врати, шофьор и американското знамена нея, след която даже в Париж се обръщаха. Вгледах се в г-жа Хенд и въпреки отминалите години, тя не се беше променила –това беше Веси, близка приятелка на баща ми. Когато и тя разбра коя съм, много се зарадва. Чудеше се какво да направи за мен– започна да дава вечери в моя чест, подари ми еднолитрова бутилка парфюм „Ланвен“ и какво ли не още. Един ден пътуваше за някъде и ми остави за два дни на разположение мерцедеса с шофьора. След една седмица трябваше да се връщам в София и реших да използвам колата да свърша някои неща, оставени за последния момент. Помолих шофьора да ме закара в магазините на „Тати“ – най-евтините в Париж, в които обаче можеше да си намериш страхотни неща, ровейки в огромни кошове. Например всяка вечер гледах на „Шан-з-Елизе“ една пола, бледосива на лилави теменужки, фантастична, която струваше и фантастичните 2000 франка. Никога не можех да я имам! Открих я при „Тати“ за 19,99. Пликовете, в които се продаваха стоките, бяха в розово-бял пепит с огромни надписи „Тати“. Напазарувах и натоварих в колата десетки пакети. Прибирайки се към луксозната улица, на която живеехме, видях пред вратата моя приятел Христо Куртев, който отиваше при Емил. (Христо беше френският импресарио на Емил и притежател на музикалното издателство „Орфеус“.) Помолих го да ми помогне. Бях накупила подаръци за всички близки и приятели. Отваряйки багажника на колата, той се ужаси и започна да ме ругае, че е срамота в такава кола и в такъв квартал да се появяваш с такива пликове. Изтича в най-близкия луксозен магазин и донесе лъскави пликове, в които прехвърли покупките ми. Май не бях дорасла да разбера какъв е проблемът, защото ми беше абсолютно безразлично. На мен не ми пука от такива неща.

Веднъж Христо ме заведе при Лео Мисир – артистичен директор на грамофонната къща „Барклей“. Беше ме слушал на един от концертите в „Л‘Eуропеен“ и чул мои записи. Искаше да записвам при тях. Беше средата на декември. След няколко дни започваха дългите коледни ваканции и всички заминаваха от Париж чак до края на януари. Аз също исках за Коледа да си бъда вкъщи.

Никога не съм могла да бъда дълго далече от България. Където и да се намирах, изведнъж ме стягаше шапката и си тръгвах. От разстояние идеализирах всичко българско, даже се бях хванала на бас, че „Витошка“ е широка колкото „Шан-з-Елизе“.

Глупости. На третия ден вече се нервирах, че съм бързала да се прибера. Дразнех се ужасно от табутата и автоцензурата, която всеки от нас беше изградил в себе си. Не обичам патетиката и патриотарството, но обичам България, както обичам детето си – може да ме дразни, да ми къса нервите, да ме вбесява, ама и детето ми, и България са си мои.

В този период аз бях много слаба, но според Христо, за да успея, трябваше да съм кльощава като омразната ми Туиги и реши да се консултираме с лекар-диетолог. Отидохме на ул. „Риволи“ в много луксозен кабинет при д-р Бенаму, помня името му и до днес. Христо остана в лъскавата приемна. Докторът ме накара да се съблека, претегли ме, премери ме със сантиметър и изведнъж ми хвана ръцете и ме попита: „Защо, защо искате да отслабнете? Толкова сте хубава така!“. Оказа се, че д-р Бенаму е арабин, който ненавижда „туигитата“. Не ми взе и пари за консултацията. И досега с Христо винаги се смеем, когато си спомняме това приключение.