"ВТОРОТО РАЗПЯТИЕ НА ХРИСТОС": Глава I - И слезе Бог на Земята

ЧАСТ ПЪРВА

ОСАННА

Виновен е този,
който е допуснал да бъде заблуден,
но още по-виновен е този, който го е заблудил!
Истината и човечността са вечни ценности,
а не преходни!
Те не се обсъждат, те се спазват!

Глава I
И слезе Бог на Земята

     Седем хеликоптера кръжаха над площада пред Стената на плача. Шумът им бе разбиващ, полицаи в бойна екипировка с насочени надолу автомати висяха, провесени от всички страни. Долу множеството се тълпеше, а само преди два часа никой в Йерусалим не можеше и да предположи, че предстои подобно стълпо-творение.
     Копринената стълба от небето вече втори час висеше на ръба на Стената. Старият град на Йерусалим буквално се препълваше, защото към площада пред някогашния Соломонов храм от всички страни прииждаха хора. Вече бяха хиляди. Градската управа се бе видяла в чудо. Правителството отказваше да се събере извънредно. „Нямаме време и правомощия за глупости!“, бе реакцията му и общинарите трябваше сами да се справят с извънредната ситуация. Решиха, че на първо време просто трябва всички автобусни линии в града да се пренасочат към Стария град.
     А там, на самия ръб на Западната стена, вдигнал ръце, прибрани в дланите, към небето, стоеше изправен самият Иисус Христос. Същият, но ако трябва да вярваме на евангелистите, вече на 2033 години. Облечен в роба, досущ като познатата от филмите, с развята от вятъра дълга (но не руса!) коса.
     В първите редове на тълпата – вцепенени, вторачили поглед към Спасителя, най-бурно, в екстаз, с пълен глас крещяха и го аплодираха най-ревностните юдеи, най-ортодоксалните, които все така се клатеха, бръщолевейки неразбираеми думи с безумни очи.
     Тълпите прииждаха, скоро площадът се изпълни. Мълвата, че иначе чуждият на евреите християнски бог Иисус се е явил 2000 години след разпятието му, и то на мястото, където вече е бил осъден „на кръста“, се бе разнесла с бясна скорост. Повечето от израелците не вярват сляпо на свещените книги, но бидейки юдеи, всички държат на тях. Знаят, че съдбовен момент в юдейската религия е появяването на месията.
     Някога, преди 2000 години, бяха обявили Иисус за лъжемeсия, но според преданията, а и според Светото писание пратеникът на Господ, Синът Божий все някога трябваше да се появи на Земята. Дошъл ли е моментът? – питаше се тълпата.
     – Истина ви казвам, чада мои. Нови фарисеи яхнаха Божието слово, за да грабят, сквернят и преяждат... 2000 години народът ми страда, несправедливо обвинен в антихристки деяния... Тук съм, за да въздам правосъдие...
     Гласът на Божия син бе тих, но отчетлив и всички го чуваха. Някои крещяха: „Говори, говори!“ Той, отвърнал глава от тълпата, гледаше към небето. А то бе синьо и кротко – ни топло, ни студено, ни чуждо, ни свое. И дълбоко, много дълбоко...
     Наблюдателният зрител можеше да забележи в дъното на площада, зад тълпата попрегърбената фигура на мъж на средна възраст, който, по всичко личеше, бе далеч от необмислените действия, но бе готов на всичко. Но никой не го видя, множеството бе съсредоточено върху месията, месията – върху множеството. После ЛекоПрегърбения пое след хората. Накъде, никой не знаеше...
     Хеликоптерите продължаваха да кръжат, да ръмжат и да въдворяват ред горе на небето. А долу на земята беше съвсем друго. Три роти полицаи обграждаха тълпата, без обаче да пречат на новопристигащите да се при-
съединят.
     В средата на множеството младото семейство Калон, мъж и жена, едва удържаше на напора отзад. Жената – Мариам, двадесет и осем годишна домакиня, която никога не се бе увличала по Божите работи, сега бе неузнаваема. Стискаше ръката на мъжа си Йосиф, който бе напуснал работното си място на йерусалимския Голям пазар, за да я придружи на „събитието“. Искаше да не е сама и си имаше причини за това. Вече четири години Мариам правеше неистови усилия да забременее, но все не успяваше, въпреки че всичко необходимо за това беше налице. В последно време тя бе изпаднала в депресия, внушаваше си, че Господ я наказва с бездетие за нещо, което е сторила, но тя не знаеше какво е то. „Нямам прегрешения!“, гневеше се Мариам и продължаваше да чопли раната.
Човешките талази избутаха жената напред, Йосиф изостана и двамата се изгубиха. Известно време виждаше гърба и, после тя се разми в тълпата.
     Семейство Калон беше от традиционните. Издържаше се от малките комбинации, които правеше Йосиф и които в днешно време наричат хитринките на прекупвача. Пазаруваше от стоковата борса по цени на едро и продаваше на леко завишени цени на дребно. Завишени, но не прекалено.
     Йосиф не се трогваше много от ставащото на площада, тук бе, за да угоди на жена си и да и помогне да зърне така нареченото чудо невиждано. Когато изгуби Мариам от погледа си, се опита да се придвижи напред, но не успя и се измъкна встрани. От нея нямаше и помен, тълпата продължаваше да нараства, Йосиф разбра, че стоенето му на площада вече е излишно, а му беше и безинтересно, затова реши да се прибере у дома. „В момента не и е до мене, ще погледа, ще погледа и ще се прибере!“
     Двамата рядко се караха, бяха заедно вече шеста година и се наслаждаваха на мълчаливо семейно равновесие. Само извънредни обстоятелства можеха да разрушат съгласието им. И ако за Йосиф такива нямаше и не можеше да има, за Мариам съкровеното, очакваното дете, което все не идваше, беше в състояние да я разплаче всеки момент. Беше му измислила и име – Томер, което на иврит означава „високо дърво“, защото беше повече от сигурна, че ще е момче. Имаше дни, в които си представяше, че него вече го има, че спи в другата стая (която задължително щеше да бъде специално подредената детска стая на Томер), и внезапно се сепваше при мисълта, че отдавна не го е наглеждала. Може би плаче, а тя не го чува...
     Йосиф трудно си проби път в обратна посока, още по-трудно се добра до колата, спряна на малка уличка недалеч от Стената на плача, запали я и отпраши. Апартаментът им се намираше в едно от новите предградия на Йерусалим.
     „Има смущаващи неща!“ – мислеше си Йосиф. Когато се срещнаха в центъра, той направо не позна жена си. Очите и горяха, когато му разказваше „случката“, почти крещеше... „Ще и мине!“ – успокояваше се все пак Йосиф.
     През това време площадът пред Соломоновия храм се пукаше по шевовете. Тълпата бе избутала Мариам съвсем напред и тя вече бе сред зяпачите в първата редица. Изненада се, когато се чу, че заедно с останалите скандира името на Иисус.
     С остро свистене откъм западната страна на площада налетяха нови полицейски коли. Мощен говорител призоваваше хората да се раз-отидат. И тогава – о, чудо! – Иисус стъпи на Земята. Божествен миг: за християните очакван 2000 години, за юдеите – два пъти по толкова. Няколко полицаи и войници прихванаха Сина Божий, без той въобще да се съпротивява, и го вкараха в камионетката. Воят на сирените бе оглушителен, а скоростта – въпреки тълпата, бясна.
     Отведоха Го!
     И тогава небето изведнъж потъмня, сякаш е среднощ. Светкавици разцепиха небето, рукна дъжд отвсякъде, дали пък не идваше нов потоп. Множеството мигом подгизна до кости. Ураганен вятър отвя шапки и забрадки. Природата се бунтуваше. Когато полицейските коли се изгубиха в далечината, всичко свърши, нямаше и помен от пороя. Слънцето се върна на небето. И стана свежо, много свежо. Като никога досега.