Де е България*

Тази статия не е за вас, не я четете. Тя е заради вас.

Неслучайно си позволявам да копирам заглавието на едноименното Вазово произведение. С риск да бъда упрекнат, не намирам по-точен и актуален въпрос от този: "Къде е България?" с оглед на динамиката на политическите процеси и фокуса върху определени теми. Защото за мен, навярно и за мнозина други, това, което се чува и вижда в публичното пространство, са предимно интерпретации на лобита, които се упражняват с клишета, изпразнени от съдържание. За съжаление обаче въпросът вече не опира само до това.

Управлението на държавата никога не е било проста работа. Управлението на кризи още по-малко. Затова да си "просто" някой и да искаш да ръководиш и да се разпореждаш с милиони съдби, вече не е съблазнително послание. Случайното попадане във властта на хора, които не са били ангажирани с бита, страданието, душевността и социално-икономическото развитие на един народ, е също толкова опасно, колкото утвърден и самозабравил се политически елит да се опитва да запази тази власт на всяка цена. Политиката, освен всичко останало, е и управление на съдби и ако някой мисли противното, е по-добре да не се занимава никога с политика.

Някак си сме свикнали да бъдем поляризирани, "силно да любим и мразим", както е казал поетът (българофилите знаят кой е той). И разбира се, това е добре осъзнато от всички онези външни фактори, които се стремят да прокарват интересите си на територията на България. За мен, а навярно и за мнозина други, отдавна няма значение, дали говорим за рубли или за долари. Няма значение дали говорим за лобита, които ни блъскат в една или друга посока, с цел да не намерим пристана на съединението, чрез което да направим първи стъпки към макар и незначително подобрение в начина ни на живот. Властта е толкова опияняваща, че външните господари я раздават като доза наркотик на хора, изпаднали в абстиненция. Всъщност, за да се появи политически субект у нас е нужно винаги преди това да се повиси в чакалнята на някое посолство. Да се поемат обещания и да се дадат гаранции за принадлежността и ориентацията на народа - в единия случай към европейските и трансатлантически ценности, в другия – към славянското семейство, мечтата за Евразия и т.н. Това са евтини трикове, с които понякога толкова ни запалват, че можем живи да изгорим, да се хванем за гърлата, да се ступаме на сватба или на някой друг празник, да се псуваме и ненавиждаме до безподобие. Грях след грях, не пред друг, а пред тази, която всички твърдим, че обичаме - България.

Всъщност, ставаме свидетели на един уникален по себе си парадокс. Живеем в криза на родовата идентичност, не защото не обичаме родината и рода, а защото предпочитаме да се идентифицираме на изток или на запад, което води до обезличаване и/или жестоко разделение. Що за оксиморон е това да обичаш родината, но да мразиш държавата? Нима държавата не е правното измерение на един обществен договор за това, че всички сме братя и сестри, имаме общи ценности, една и съща история и културна принадлежност?

В рамките на месец политическата криза се задълбочи със страшна сила. Сякаш теми като членството на Северна Македония, парите за възстановяване от ЕС, цените на горивата и тока, инфлацията и цените на стоките не бяха достатъчни. Кабинетът реши да ни направи съпричастни към една война, която не е наша, с абсурдното предложение да дарим по една заплата за въоръжение на Украйна. Мигновено газът ни беше спрян от Русия. Дали това е било капката, която преля чашата - можем само да гадаем. По-лошото в случая е, че за тази възможност се знаеше от известно време и никой не направи нищо. В политиката, когато кажеш "А", трябва да можеш да кажеш и "Я", но благодарение на политическа мъдрост и дръзновеност, не за сметка на народа. Когато си готов да трупаш лични политически дивиденти, идващи отвън, за сметка на тези, за чиито съдби си отговорен, си стигнал най-ниското стъпало в моралната стълбица, не само като политик, но и като човек.

Кризата, в която се намираме, не е естествена политическа криза. Не е в резултат на дълбока промяна, реални дела и реформи. Има само обещания за светло бъдеще, които будят тревога у тези, свързани с тъмното минало. Един политически "елит" се опитва да се справи с друг, за да може да се утвърди, за съжаление не и да се подплати. В това си желание той стига до крайности, които влияят крайно негативно върху обществото, засилвайки разделителните процеси.

Отдавна в политическия елит цари безумие. Кохезията между легитимността и властта се изчерпва за все по-кратки периоди от време. Като че ли от онези заветни 800 дни, прагът е паднал в диапазона от 100 до 200. И между другото толкова са напълно достатъчни, за да се развие имунен отговор срещу поредните празни думи. Някак си българите станахме по-сетивни относно голите обещания и недообмислените деяния. Защото осъзнахме, че България не е там - в красивите привидения, които биват изкусително интерпретирани от (не)умели разказвачи. България не е в прокуратурата, нито в МВР, нито в партийните централи. Не е на "Дондуков" 1 и 2, не е в Народното събрание и Съдебната палата. Там са хората, които си мислят, че местят фигури по шахматна дъска, опитвайки се да се матират, жертвайки близо 2 милиона пешки за 30 години. Те жертваха и продължават да жертват парчета от България - историята ѝ, културата ѝ, земята ѝ, децата ѝ, водите, въздуха, индустрията и всичко, което може да струва рубли или долари, които да им купят един ход в повече. Въпросът тук е "Докога?". Евреите скитат четиридесет години в пустинята, преди да стигнат Ханаан. Българската демокрация е на 32 години, естественият прираст на населението е -6.5 промила, първи сме по корупция, бих добавил и слугинаж. Това са едни очарователни показатели, демонстриращи уменията на българския политически елит. Закърнели фрази като "ще мине и това" няма да ни помогнат. Последните пъти, когато навярно някой си го е казвал, ни костваха 500 години, а след това още 45. За да живееш добре, трябва да се бориш всеки ден, най-вече със себе си и собствената си апатия. Всъщност кризата, в която изпадаме в момента, ни показва едно: България няма ясно формулирани национални цели и приоритети, които да ни служат като компас в бурни времена. Напротив, ние съществуваме на база на своите противоречия, в разрез дори с природните закони. Левски е казал: "Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш!"

Така че наистина: "Де е България"? Разпиляна някъде между прашните страници на историята, описващи героични подвизи на хора, които ни се струват безумно далечни? Повече на изток или повече на запад? Във фоайетата на посолствата? Разменна монета на лобита?

Ако политиката е мръсна игра, а родината чиста и свята, това означава ли, че тяхното дете се казва "държава"? Защо не се борим за това "дете"? И възрожденците са имали родина. Левски, Ботев, Раковски са чувствали родината вътре в себе си, тя е била неизменна част от съзнанието и цялото им същество, но дадоха живота си, за да имаме ние държава. Държава, от която се отричаме лесно, която оставаме в ръцете на хора, които я използват срещу нас, и поругавайки я ни карат да се срамуваме.

Държавността е пътят към свободата, правдата и законността. Тя е нашето дете, което изисква всекидневни грижи, честност и достойнство. България е в нас, но тя е и в ближния. Тя е нашият политически център, нито по на запад, нито по на изток.

Автор: Иван Велков

* Материалът отразява личното мнение и гледната точка на автора, а не редакционната позиция на Actualno.com