Автор на анализа за Financial Times е Хауърд Френч - колумнист в списание Foreign Policy, професор във Висшето училище по журналистика към Колумбийския университет и опитен чуждестранен кореспондент. Аctualno.com публикува текста без редакторска намеса.
Преди много години, докато проучвах книга за нарастващото утвърждаване на Китай като световна сила, за първи път попаднах на една притча за рисковете, свързани с мащабните и явни геополитически амбиции. Тя резонира толкова силно у мен, че я цитирах надълго и нашироко, а сега ще я цитирам отново.
Образите от този пасаж, написани от стратега Едуард Лутвак, остават винаги силни. Поразителното днес обаче е колко много се е променил светът и колко драматично са се разместили ролите на главните герои. Още: Евродепутатите с мерки и действия за териториалната цялост и суверенитет на Гренландия
„Пътниците в претъпкан асансьор, където току-що е влязъл изключително затлъстелият г-н Китай, трябва да действат в самозащита, ако той бързо се разшири, притискайки ги към стените, дори ако е напълно безобиден и искрено приятелски настроен. Освен това, още по-затлъстелият, по-шумен и често агресивен г-н Америка вече беше в претъпкания асансьор, но просто той беше общ спътник в пътуването от дълго време. В продължение на много десетилетия всички бяха свикнали с неговите размери, така и с неговата обемност“, пише Лутвак.
Образната притча на Лутвак, изградена върху умишлено обидна телесна метафора, беше публикувана преди повече от десетилетие, в разгара на безпокойството относно бързия възход на Китай. По това време Китай, най-населената страна в света, безпокоеше мнозина след забележителната си икономическа трансформация през последния четвърт век. Това тревожеше предимно западните страни, водени от САЩ, които отдавна бяха свикнали не само с богатството си, което далеч надвишаваше средното за света, но и с мощта и широкообхватното влияние, произтичащи от него. Сега те все по-често са принудени да поглеждат нервно в огледалото за обратно виждане, за да видят колко бързо Китай ги настига.
Тогава Китай може би все още е успявал да демонстрира приятелска атмосфера, както се изразява Лутвак, но това далеч не е било „напълно безобидно“. Претъпканият асансьор с новия тежкотоварен пътник започна да задушава съседите на Китай, като Япония и морските държави от Югоизточна Азия: когато Китай инвестира в нов военноморски флот и започна да го използва, за да отправя незаконни искания към почти всички страни от Югоизточна Азия, те почувстваха, че са открито преследвани.
Оттогава насам две неща са се променили най-много: първо, повечето пътници в пословичния асансьор свикнаха с размера и теглото на Китай. Феноменалният икономически растеж на страната се е забавил. Другото нещо е, разбира се, изумителното поведение на САЩ при президента Доналд Тръмп. Още: Минимален процент американци подкрепят анексирането на Гренландия
През 2017 г., когато пишех „Всичко под небето: Как миналото оформя стремежа на Китай за глобално господство“, сметнах за разумно да препоръчам САЩ да запазят спокойствие. Най-добрият начин за действие, според мен, беше да си подредят собствената къща. Това означаваше да останат относително отворени към останалия свят, като същевременно постоянно инвестират в огромните си постижения в науката и образованието. Вашингтон трябваше да избягва прекалените реакции към нарастващата сила на Китай, който прави грешки, проявява неподходяща агресия или прекомерно разтяга военната си мощ. Вместо това той трябваше да укрепва съюзите си и да спазва международното право.
Подобни мерки биха възстановили привлекателността му за останалия свят и биха принудили Китай да се конкурира при условия, значително по-благоприятни за САЩ. Те включват мека сила, демокрация, върховенство на закона и готовност да приема талантливи и трудолюбиви хора от всяка точка на света, независимо откъде идват. Въпреки че Китай е направил малко, за да се справи с тези последни фактори, той постоянно инвестира в собствените си силни страни, поддържайки дипломатическа сдържаност, като същевременно укрепва образователната си система като гаранция за бъдеща конкурентоспособност. Откакто стана президент за втори път след пауза, Тръмп направи почти обратното по всички показатели.
Благодарение на свръхагресивните си действия в страни, толкова отдалечени една от друга, като Нигерия, Сирия и Венецуела – където Тръмп се обяви за „временен президент“, след като нареди отвличането на Николас Мадуро – и заплахите за по-нататъшни удари в страни като Иран, именно САЩ сега притискат останалите пътници в асансьора, принуждавайки ги да се залепват към стените. За да доразвием метафората на Лутвак, Китай се разшири предимно чрез икономически растеж. През втория мандат на Тръмп Вашингтон започна да следва съвсем различен подход – вид растеж, който се връща към ерата на империите, когато първият инстинкт на нациите, борещи се за богатство и власт, беше териториалното разширяване. Всичко това доведе до нещо напълно немислимо в епохата, когато е написана притчата за асансьора. Днес Китай, а не САЩ, е световната сила, която поддържа статуквото. Още: Прессекретарката на Тръмп си изтърва нервите след въпрос за имиграционните служби и десетки убити от тях (ВИДЕО)
Ярък пример за това е неотдавнашното засилване на претенциите на Тръмп към Гренландия, което заплашва да превърне САЩ в държава-парий. Обещанието му да постигне своето „по един или друг начин“ напомня повече на холивудска гангстерска реторика, отколкото на традиционна дипломация. А това заплашва напълно да разруши отношенията на Вашингтон с Европа.
Американският президент никога не е правил впечатление на последователен мислител или човек, способен на дългосрочно планиране, но сценарият на Лутвак, би могъл да ни каже много за това какво да очакваме в един бързо променящ се свят.
Когато някой в претъпкан асансьор започне да се държи агресивно, да блъска с лакти и да кашля в лицата на хората, пренебрегвайки общоприетите норми и правила, останалите пътници в един момент нямат друг избор, освен да го обуздаят. Това е реалност, с която светът постепенно се примирява, след като Тръмп заяви, че „не го е грижа“ за международното право и е ограничен само от „собствения си морал“. Боят, особено в ранните етапи, може да приеме много форми – и не означава непременно симетричен отговор на агресията. В крайна сметка малцина имат смелостта да се борят сами с гигант. Но те ще се стремят към числено превъзходство и ще започнат да формират коалиции с оскърбени съседи и дори със симпатизиращи пътници в следващия асансьор.
Това е обосновката, поне отчасти, за неотдавнашното, макар и закъсняло, търговско споразумение на Европа с Южна Америка. Логиката му е да се подсигурят залозите. Държавите прибягват до подсигуряване, когато дългосрочните партньорства са поставени под въпрос и може да се очаква подобни случаи да се увеличат в световен мащаб в отговор на действията на Тръмп, които сякаш са погълнати от мания за величие. Още: На среща с Тръмп: Мария Корина Мачадо му подари медала си от Нобеловата награда за мир (ВИДЕО)
Накрая възниква друг проблем. Като се намесват нагло в делата на Латинска Америка, както направиха във Венецуела, и заплашват Колумбия, Мексико и Куба, САЩ могат да успеят да възстановят баланса само в собствения си двор, но не и в света. Всичко е въпрос само на време.
Превод: Ганчо Каменарлски
