Венецуела не е Ирак. Но точно както наследството на американския президент Джордж У. Буш е свързано със съдбата на Ирак, така и до известна степен наследството на Доналд Тръмп зависи от събитията във Венецуела, пише Foreign Affairs. Разбира се, има съществени разлики между американската инвазия в Ирак през 2003 г. и операцията срещу венецуелския президент Николас Мадуро. Най-очевидната разлика е, че Буш изпрати над 150 000 войници, за да свалят иракския президент Саддам Хюсеин. Той започна интервенцията си, след като ООН прие 16 резолюции, осъждащи Саддам. Вашингтон сформира коалиция от 49 държави, подкрепящи инвазията, а Конгресът на САЩ разреши използването на сила. Операция „Абсолютна решителност“ на Тръмп изненада всички, включително Конгреса. Участваха приблизително 200 американци и тя отне два часа и половина, за да приключи.
Болезненият опит на САЩ в Ирак предлага повече нагледни уроци за Венецуела. Някои аспекти от сегашната ситуация във Венецуела изглеждат познати. Тогава, както и сега, гражданите и голяма част от диаспората първоначално бяха във възторг, че САЩ са свалили от власт бруталния диктатор. Тогава, както и сега, САЩ предполагаха, че след свалянето на тиранина останалите елементи на държавната бюрокрация, включително силите за сигурност, необходими за поддържане на реда, ще функционират както преди. Тогава, както и сега, Вашингтон вярваше, че една бърза и успешна военна операция ще впечатли съюзниците му и ще сплаши враговете му, гарантирайки, че регионалните сили ще си сътрудничат без много усилия.
В Ирак всички предположения се оказаха опасно погрешни. Опитът на САЩ там служи като предупреждение за това как липсата на адекватна подготовка за „деня след“ свалянето на диктатор може да разкрие американската слабост пред света, въпреки успешната военна операция. Още: САЩ превзеха пореден танкер в Карибско море (ВИДЕО)
Последвалите грешки в Ирак обаче създадоха зашеметяващо усещане за провал, усложнявайки действията и отношенията на САЩ по света и окуражавайки противниците на Америка.
Анализирайки 5-те горчиви урока от Ирак би помогнало на администрацията на Тръмп да постигне далеч по-добри резултати във Венецуела, както за нейните граждани, така и за американците. Първо, Вашингтон не трябва да приема, че режимът ще оцелее след отстраняването на лидера. Следователно, той трябва да има план за осигуряване на законност и ред в случай на провал. Второ, САЩ трябва да се подготви за неизбежното пагубно въздействие на очакванията, че САЩ искат само петрол, и да предвиди как подобен наратив би могъл да подкопае американските цели. Трето, Вашингтон трябва да признае, че насърчаването на демокрацията е необходимо не от алтруизъм, а за да се гарантира стабилност. Четвърто, САЩ трябва да са готови да отделят ресурси, за да осигурят по-добри резултати, дори ако ресурсите на страната обещават голямо бъдещо богатство. И пето, САЩ не трябва да разчитат, че силата ще постигне положителни резултати без помощта и подкрепата на страните в региона.
Много венецуелци са разбираемо доволни, че САЩ свалиха Мадуро от власт. Много иракчани също бяха доволни от свалянето на Саддам. Няколко дни след като Саддам избяга от града през април 2003 г., иракчаните демонстрираха предпазлив оптимизъм; мнозина бяха едновременно възхитени и несигурни какво ще се случи по-нататък. Но всички проамерикански настроения бързо се изпариха след започналите вълнения и насилия. Още: Балканите и Венецуела са в една и съща наркомрежа
Ирак някога е имал добре развити държавни служби и американските лидери са предполагали, че след като бъде намерен подходящ нов лидер, страната ще се нуждае само от ограничено управление от страна на САЩ. Когато започна инвазията в Кувейт, отправна точка за операцията, избухнаха дебати относно първоначалното американско послание към иракския народ. Американските лидери решиха да кажат на иракчаните, че могат да се върнат към нормалните си работни места и че американското присъствие ще бъде краткотрайно, като основният фокус ще бъде върху осигуряването на приемствеността на иракските институции.
Иракските власти се сринаха след свалянето на Саддам, правейки бързия преход невъзможен. Десетилетия на бедност, санкции и политически репресии оставиха иракското население дълбоко травмирано. Чувствайки се неуправляеми, хората излязоха на улицата, търсейки отмъщение на омразните институции и възползвайки се от произтичащата от това несигурност и беззаконие. Разграбването на правителствени сгради и складове за оръжие, както и саботажът на критична петролна инфраструктура и комуникационни съоръжения, напълно осуетиха плановете на САЩ. Отчасти тези насилствени действия бяха предварително обмислени: режимът на Саддам внимателно се беше подготвил за бунт, за да противодейства на американската инвазия. И когато Саддам падна от власт, тези мрежи за съпротива бяха активирани, формирайки ядрото на въоръжена съпротива, която щеше да тормози американските военни години наред. Независимо дали поради неспособност или липса на воля, САЩ позволиха на този хаос да се разгърне.
Опитът на САЩ в Ирак показва, че Вашингтон трябва да е подготвен за това, че боливарският режим може да не оцелее след загубата на Мадуро. Този резултат ще бъде по-вероятен, ако администрацията на Тръмп предприеме реални стъпки за ограничаване на трафика на наркотици, контрабандата на петрол и незаконния му добив. Въоръжените сили на Венецуела са особено зависими от контрабандата на наркотици и петрол, които поддържат лоялността и начина на живот на армейските генерали и местните паравоенни формирования. Венецуелските военни също имат дълга история на антиамерикански настроения и може да се окажат недоволни от Делси Родригес, бившата заместничка на Мадуро, ако тя продължи да сътрудничи с Вашингтон като нов изпълняващ длъжността президент. С други думи, настоящият режим може да не е в състояние или да не желае да упражнява държавно управление и да поддържа мира.
Властите на Венецуела, след повече от четвърт век боливарско управление, са изключително отслабени. Добавете към това 20-годишните санкции на САЩ, хроничната хиперинфлация и приблизително 80% ниво на бедност и е лесно да се разбере как отстраняването на лидера би могло да предизвика вълнения. Още: Financial Times: Фантастичната геополитика на Доналд Тръмп
Предвид огромните трудности, с които се сблъска Вашингтон при окупацията и управлението на Ирак, е разбираемо защо администрацията на Тръмп реши да запази венецуелския режим. Всъщност, висши служители на администрацията на Тръмп вече цитират тежките уроци от Ирак и осъждат неприемливостта на демонтирането на институциите на един авторитарен режим.
Макар заключението за запазването на институциите да е правилно, прилагането му на практика е по-трудно, отколкото изглежда. Американската политика на „дебаасификация“ в Ирак изключи висши членове на партията Баас на Саддам Хюсеин от системата на управление, защото беше трудно или невъзможно да се определи степента на личното им участие в злоупотребите. Подобна политика не бива да се повтаря. На практика обаче, след като режимът се срине, институциите на властта са лишени от своята сила и надеждност. Те не могат да бъдат запазени или възстановени, без да се вземе предвид, че милионите хора, пострадали от ръцете на тези институции, ще изискват възмездие или поне отговорност.
Въпросът не е дали институциите трябва да бъдат демонтирани; проблемът е да се определи как да се запазят онези компоненти на режима, които остават жизнеспособни и необходими, като същевременно се реагира или се опитва да се потуши яростното желание за отмъщение. Още: "Обезглавяване" на тайванските лидери: Китай репетира война, вдъхновен от операцията срещу Мадуро (ВИДЕО)
Неспособността на САЩ да се справят с разпадането на реда в Ирак беше първата пукнатина в идеята за американската непобедимост.
Тъй като Ирак ставаше все по-хаотичен и САЩ управляваха лошо страната с над 25 милиона души население, иракчаните все по-често се оплакваха колко зле предполагаемата суперсила предоставя основни услуги като сигурност и електричество. Те все по-често поставяха под въпрос какво правят американците в Ирак. Със застоя на усилията за възстановяване нарастваше убеждението, че Вашингтон иска само иракски петрол. Тези чувства подхранваха зараждащото се въстание и нарастващото разочарование сред значително мнозинство от гражданите.
Това убеждение остана силно въпреки въздържането на САЩ от физическо завземане на нефтените находища на страната. През 1991 г. САЩ се отказаха от контрола върху нефтените находища, които бяха завзели по време на офанзивата за освобождаване на Кувейт от иракските сили. През 2003 г. ръководените от САЩ окупационни власти отказаха да възлагат нови договори на чуждестранни компании, като избраха да забавят процеса, докато легитимно избраното иракско правителство ще може само да вземе тези решения. Следвайки курса, възприет след Втората световна война, САЩ поставиха по-голям акцент върху осигуряването на достъп до петрол на световните пазари на достъпни цени, отколкото върху физическия контрол върху нефтените находища.
Откритото желание на администрацията на Тръмп да контролира венецуелския петрол може да се хареса на определен сегмент от американския електорат. Но това ще раздразни венецуелците, които се радваха на отстраняването на Мадуро. В Ирак нарастваше усещането, че САЩ не се интересуват от това да помагат на обикновените хора и че целите им се ограничават до завземане на ресурсите на страната им. При ситуацията с Венецуела Белият дом в своята вътрешна и външна комуникационна политика трябва да се съсредоточи върху стремежите на САЩ за по-добро управление, тъй като това са цели, споделяни както от венецуелците, така и от техните съседи. Още: Reuters: Външната политика на Тръмп e империалистическа
Но тази промяна трябва да бъде нещо повече от обикновена реторика. Тя трябва да се отрази в действията на администрацията. Дори ако интересите на Америка наистина са ограничени само до петрола, САЩ ще трябва да помогнат на венецуелците да изградят различен вид управление, за да процъфтява държавната власт. Немислимо е Венецуела да може да привлече мащабен капитал и инвестиции от американски петролни компании без по-легитимна, прозрачна и основана на правила система на управление. По същия начин, дори ако Венецуела се стреми към петролен ренесанс чрез реформиране на националната си петролна компания, ще ѝ е необходим нов режим, за да привлече петролните експерти, които избягаха от страната, след като Уго Чавес дойде на власт през 1999 г.
Американската окупация не е необходима, за да се гарантира появата на по-легитимно правителство във Венецуела. Преследвайки политически преход след свалянето на диктатор, екипът на Тръмп има едно голямо предимство пред администрацията на Буш. Венецуела има опозиционни лидери, които вече се радват на ясна вътрешна и международна подкрепа. Още: За да й предаде съобщение от Тръмп: Директорът на ЦРУ се срещна с временния президент на Венецуела
Автор: Меган О'Съливан за Foreign Affairs
Превод: Ганчо Каменарски
