Дългоочакваната среща между президентите на Турция и на САЩ Реджеп Тайип Ердоган и Доналд Тръмп тази седмица във Вашингтон накара вземащите решения да се готвят за фойерверки. Това, което получиха, беше едно нищо.
Макар и специфичните детайли относно обсъжданото да не са напълно публикувани, американските длъжностни лица изпуснаха колективна въздишка на облекчение още преди самолета на Ердоган да напусне САЩ. Това, което можеше да бъде сблъсък между двамата съюзници не се случи и вместо това турските политици се оплакаха, че скандалът с руското изтичане на данни е засенчил важната среща.
Хорът анализатори във Вашингтон, който предрече „курс на сблъсък“ между Турция и САЩ относно решението на правителството на Тръмп да въоръжи кюрдите в Сирия, които Анкара смята за терористи и заплаха за съществуването, се оказа твърде песимистичен. Междувременно анализаторите от Турция, които се надяваха на рестартиране на отношенията с Вашингтон, се оказаха твърде оптимистични. Вместо това двамата лидери се държаха учтиво, използвайки възможността да изградят лични връзки – нещо, което и двамата ценят. Избраното време за пътуването на Ердоган е особено поучително. Започвайки по-рано този месец Ердоган се срещна с президента на Русия Владимир Путин, за да обсъдят неуредените двустранни въпроси, след което замина за Пекин, за да се срещне с президента на Китай Си Дзинпин, за да обсъдят инициативата „Един пояс – един път“ и накрая той излетя право във Вашингтон, за да се срещне с президента Тръмп, завършвайки глобалната си обиколка – първото му пътуване откакто спечели с малка разлика спорния референдум в Турция.
Тръмп, който стана първият западен лидер, който честити на Ердоган победата на референдума не успя да пожъне ползите от политиката си по ключовите въпроси като въоръжаването на кюрдите в Сирия и като екстрадирането на ислямския проповедник Фетхуллах Гюлен относно предполагаемата му роля в проваления опит за преврат в Турция. Докато турската ориентация на Запад като съюзник на НАТО и свързана с ЕС демокрация стават все повече подложени на натиск заради случващото се вътре в Турция, Ердоган се надяваше да демонстрира процъфтяващо приятелство с Тръмп, което да превъзмогне това повествование и да се предложи като един от най-близките съюзници на САЩ.
Вместо да създаде въздействие по тези сериозни въпроси, по-голямата част от времето, прекарано пред камерите бе загубено в медийната буря на неприятностите на Тръмп с Русия. Това за жалост разшири разликата в възприятието между Анкара и Вашингтон, която няма как да бъде прекосена от каквото и да е равнище на лични отношения между двамата президенти. Турция е важна за американската борба срещу „Ислямска държава“ и поставящата САЩ на първо място политика в Близкия изток, но не по начина, който Ердоган може да се представи. Вместо да бъде основен двигател за американската политика, Турция може да я забави, както и Тръмп без съмнение ще научи, докато се отправя към Саудитска Арабия, където ще изнесе реч относно исляма и Израел, за да получи подкрепа за своите юдео-християнски ценности, докато се опитва да навигира сред дупките, които са покрили пътя на неговата близкоизточна политика.
Без съгласувана стратегия по Турция, която се люшка между Европа и Близкия изток и която се вижда като велика сила, която може да повлияе на световните събития от Средиземно море до Великата китайска стена, отношенията между Анкара и Вашингтон е обречена да бъде по-малко от общата сума на своите съставни.
Въпреки невероятно силните връзки между бизнеса, правителствата и армиите им, отношенията между САЩ и Турция нямат стратегическа спойка, която да превъзмогне инерцията от Студената война, започнала това движение. Новата стратегическа рамка или „партньорство за показ“ не бе дадена за показ от Тръмп, а и не изглеждаше, че той иска да защитава отношенията между САЩ и Турция във Вашингтон, оставяйки на Ердоган опортюнистично да се ангажира където е удобно по начин, по който нито Путин, нито Си Дзинпин биха посмели.
Това, което предстои на турско-американските отношения най-вероятно ще бъде предизвикано от случващото се в Турция и в региона, отколкото във Вашингтон, което ще бъде пропусната възможност. Липсващите връзки на мека сила на обществено равнище с иновативни предприемачи и инвеститори в един от най-разрастващите се пазари в Евразия щеше да бъде ниско висящ плод, който майсторът на сделки щеше да обере като свои.
Още по-притеснително е, че докато Турция флиртува с Русия и с Иран относно решението на сирийската криза и докато размишлява относно китайските системи за ракетна отбрана в рамките на НАТО, Западът губи почва поради липсата на ангажиране с Анкара.
Подновен фокус върху твърдата сила при побеждаването на „Ислямска държава“ или при регионалното решение за Сирия щеше да направи убедителна демонстрацията на стратегическо отношение, което в момента е оставено на съдбата. Турско-американските отношения са прекалено важни, за да бъдат засенчвани, независимо колко труден партньор може да се окаже, че е Ердоган и независимо колко силен може да бъде шумът във Вашингтон. Ако това посещение бе показателно за нещо, то ние трябва да изминем дълъг път преди да обявим съгласувана стратегия.
Авторът Джошуа У. Уокър е вицепрезидент на „АПКО Уърдуайд“ и бивш служител на Държавния департамент на САЩ, занимаващ се с Турция.
National Interest
