Днешният ни гост познавате от телевизионния екран, където най-редовно ни потапя в света на киното и ни среща с едни от най-интересните лица на българската и световната филмова сцена. Тя е актриса, водещ и автор на подкаста "Киноспирка", където с разговорите си ни напомня, че зад всяко лице на екрана стои една човешка история. Тя е Мария Вълдобрева и днес надникваме "зад кулисите" на нейната история.
Източник: Instagram
Иска ми се да те върна съвсем отначало. Как започна твоят творчески път? Откъде дойде любовта ти към киното?
Интересът ми към киното започна още от малка. Като всяко дете много обичах да гледам филми, анимации. После в гимназията, в компанията ми бяхме киномани, много харесвахме да коментираме актуални филми, всеки петък ходехме на кино. Имахме си традиция през седмицата да си събираме пари, за да можем в петък да си купим билети и пуканки. Мисля, че това беше най-сюблимният момент, в който моят интерес се превърна в нещо, което започнах да виждам като път за професионална реализация.
А защо избра точно актьорското майсторство?
Първоначално не избрах актьорското майсторство. Когато заминах да уча в Лондон, специалността ми по-скоро беше "Въведение в киното". Специалността в Кингс Колидж се казва "Film Studies" и учихме много теория на киното, история на киното. Имахме много режисьорски групи, операторски групи, имахме драма. Всъщност това е първият ми бакалавър и го избрах, именно защото исках да стана актриса, но бях наясно, че за да се случи и то в Лондон, където си мислех, че трябва да се случи тогава, трябва да поживея известно време там, да опозная хората, да си подобря акцента. И също, защото не ми беше достатъчно да бъда актриса, исках да опозная и всички останали процеси.
Защо избра да следваш първия си бакалавър в Лондон? Какво те привлече натам и с какво е по-различна лондонската, английската филмова реалност от тази, която имаме тук?
Честно казано, никога не съм си мислила за опция, в която да завърша висшето си образование тук. Това беше тогава. Тогава в гимназията, в която бях, в средата, в която бях, всички или поне 90% от хората мислеха за това да отидат някъде в чужбина. Не го казвам с някакво подсъзнание за образователната система тук, но тогава дори не съм мислила за това да уча тук. В последствие, разбира се, много голяма част от моите приятели се върнаха, така че то просто беше като една стъпка, в която отиваме да учим в чужбина, връщаме се тук и продължаваме професионалния си път.
Целия разговор вижте във видеото.
