X
 
 

Малка енциклопедия на приятелствата

333 0
Малка енциклопедия на приятелствата
Снимка: ФАКЕЛ ЕКСПРЕС
Влади Киров е роден на 28 ноември 1949 г. в София.

Завършва е немска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1973).

Работил е като учител в немската гимназия в Хасково, в Института по история към БАН, главен редактор в сп. „Киноработник“ (1979 – 1985), редактор в Дебютно-експерименталната студия към СБФД (1985 – 1988), редактор в творчески колектив „Дебют“ към СИФ „Бояна” (1988 – 1991) и в БНТ –Телевизионен театър (1993).

Сценарист е на над трийсет документални филма, между които „По начин най-благороден“ (1985), „Образ невъзможен“ (1996), „Атентатът“ (1998), тетралогията „Дух и душевност на българина“ (1999 – 2006), „Благослов“ (2001), „Европолис, градът на Делтата“ (2008), „Вляво от пътя Лондон – Калкута“ (2011), „Приказки от Балканите“ (2016), „Изкореняване“ (2018), „Поне за миг да полетя“ (2017), „Гражданинът Сис“ (2018), „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо“ (2019), както и на игралните „Пату“ (2005), „Военен кореспондент“ (2008) и „Имало една война“ (2019).

Автор е на книгите „Оловни ордени“ (1985), „Розенбуш” (1991), „Делта“ (1992), „Спомен за едно превъплъщение, или историята на Кадъм и Хармония“ ( 1995), „Юридически казус“ ( 2002), „Картографирането на Рая“ ( 2007).

Носител е на наградите „Златна роза“ за филма „Образ невъзможен“ (1996), Годишната награда за драматургия на СБФД (2007) и на Филмовата академия (2012), награда за драматургия от фестивала „Златен ритон“ (2012) и др.

През 2019 г. е удостоен с почетен знак „Печат на цар Симеон Велики“ – златен.

Умира на 28 март 2019 г. в София.

Издателство „Факел експрес“ отбелязва 70-годишнината на Влади Киров с издаването на сборника с разкази „Малка енциклопедия на приятелствата“.

Георги Борисов:

Сложно композираната му проза изискваше максимална концентрация и интелектуално напрежение и така и си остана неразгадана. Самият Влади, мисля, го желаеше. От първите страници на своите литературни опити той търсеше и си създаде не само стил, но и свой сложен шифър, своя естетика и философия за изкуството на прозата. Остана самотен и непрочетен, но предан на Логоса, както той тълкуваше първия ред от Евангелието на Йоан, и не му изневери в името на лесното писане и лесната слава. Стоеше встрани от литературните кръгове и в най-добрия случай гледаше на тях с подозрение.

Публикуваме откъс от разказа

ИЗ ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЕДИН ЗАСТАРЯВАЩ АРХИВАР

Едно сърдито и намусено момченце изплува от спомените ми, когато си мисля за моя другар Михаил Мелтев. Ревностно пазеше от чужди ръце играчките си, доколкото по онова време ги имахме. Изглежда, нашите бащи са другарували и в семейните ни срещи съм посягал към някоя топка вероятно. Но съм срещал отпор, както казваше друг един мой познат. Той даваше отпор главно на вражеската пропаганда.

Това го установихме по-късно, в една от стаите на Киноцентъра, където работех като редактор в колектив „Дебют“ – Зако Хеския ни ръководеше, а ние с Искра Божинова и Иля Акьов „действахме“ по откриването на млади автори, които идваха главно от новосъздадения кинофакултет към НАТФИЗ. Та, един ден на вратата се изправи същото това сърдито момче, но вече доста нахакано и отворено, възпитаник на НАТФИЗ, а до него стоеше рижеват младеж с изпитателни очи – бъдещ оператор, казвал се Емил Пенев. Темата им била за Сакар. И направиха филма „Сакарци“. Аз и досега го харесвам.

Съдбата вероятно ни е събрала, защото след време Мишо ме помоли да му помогна за довършването на филма му за Уилям Гладстон, и така започнахме да кандидатстваме с проекти – печелехме тези за документално кино: „Вляво от пътя Лондон – Калкута“, „Приказки от Балканите“, „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо“. Редовно ни „късаха“ на сесиите за игрално кино – в телевизията сценарият „Пъди“ им се видял твърде екстравагантен, а „Да спечелиш маратон“ а-ха да мине, но като теглили чертата… Ние с Мишо не губим надеждата, че някой ден ще спечелим маратона. И си оставаме добри приятели – е, приятелството понякога, когато се разгарят страстни творчески и не най-творчески спорове, залита ту на една, ту на друга страна, но нищо не може да го спре.

А с Емил направихме толкова много филми заедно, че там повече аз му се ядосвам за проявяваната от него понякога неувереност и нерешителност, но пък и той сигурно има за какво да ме укорява… С други думи – приятелство. На тях двамата посвещавам този разказ. Дано да им е по мяра.

 

1.

По професия съм архивар, остаряло и най-вече смешно занимание, което се отнася към миналото. Днес вече не знам какво означава минало, да не говорим за бъдещето. Всъщност моят служебен ранг е вицеархивар в муниципалния архив.

Дейността, с която си изкарвам прехраната, но и по душевна склонност, се състои в това да отбелязвам на малки правоъгълни парчета твърда хартия кратки бележки за многозначителни събития, имена на отдавна забравени хора, ненужни дати и винаги да откривам, че твърде ограничен брой лица наистина се вълнуват от смисъла и последователността на живота. Години наред водя нелепо и безсмислено сражение срещу времето, обул набързо панталона си, кафеникав като изсъхнала говежди тор, и всяка вечер, преди горещата супа с фиде и карфиол, увенчавам самотното си съществуване с викове на радост за поредното археографско откритие. Върша това не толкова воден от горделивата радост на откривателя, дори не и за да съобщя, че се намирам в стаята си, извървял дневния си път, а сякаш да докажа някому, когото не познавам, че съм жив, че живея, че всеки ден редя в себе си нанизи от мъчителни съмнения за смисъла на човешкия живот.

Знам, че борбата ми е напълно безнадеждна, и дали ще отмервам часовете, като си служа с пясъчен часовник, с броя на изпушените цигари, или с повторение на вика на отчаянието, резултатът винаги е пепел по пода, по главата, по очите. Понякога лекомислено допускам, че това е звезден прах. И за да завържа докрай връвта на недоверието, си казвам: драги мой архиварю, ако това, което се стеле над тебе, е звезден прах, то ти си вкаменелост, ти си фосил, замръзнал в лавата на невинността. Но къде тогава е огънят в иззиданата от огнеупорни тухли пещ, поддържан от мрачен хлебар с каменни въглища или кокс? Тишината на чий дворец ще нарушат песните на любезните, но продажни минезингери? Разтрепервам се от безсилие, като си помисля, че все още се надявам на нечий пратеник във фрак и надиплено жабо да ми донесе лична покана върху сребърен поднос за големия бал на радостта. Разтварям прозорците на едноетажната си къща и се взирам в града като спасение. Погледът ми пълзи, устните ми съскат срещу улиците, опънати между катедрали и училища – пансиони за възпитание и придобиване на добри обноски от простолюдието, канализационни шахти и аптеките, собственост на господин доктора Хершович, преселник при нас от град Салоник. Когато се обърна с гръб към града, облегнат на перваза на прозореца, луната висва на гърба ми като походна раница.

Така течеше моят живот на застаряващ архивар. Продължавах да събирам загубилите блясъка си стъкълца на отминалите събития из килерите и последните етажи на изоставените дворци, но вече без особен плам, защото бях започнал да си давам сметка, че дори новооткрит препис от „Шестоднев“ на Йоан Екзарх в безкрайните архиви на императора не би зарадвал душата ми, когато направих най-важното откритие в живота си, както щеше да се окаже по-късно. Ботушът за езда се бе променил.

Длъжен съм да дам известни обяснения, за да не остане съмнение в душата на читателя, че става дума за някаква скъпа вещ, използвана от аристократите по време на неделната им езда из гората.

Излезе от печат новата книга на Георги Борисов "И замирисва на море"

Излезе от печат новата книга на Георги Борисов "И замирисва на море". Освен оригиналните текстове на стихотворенията, по които композит...

Това изделие с изпокъсани каишки ми донесе режисьорът на градския театър. След уморителния ден сред декори и певци и най-вече след огромен спор с господин интенданта на театъра относно новопристигналата певица той решил да се поразходи с жена си по градската дига и да набере цветя. Предпочиташе маргарити, но никога не бе имал разумно обяснение за своето предпочитание.

Именно в този ден той срещнал ботуша на граф Костидория и бронзовата камбанка на входната ми врата иззвъня за първи път. След малко в стаята дотича Лизи, моята млада икономка, която умело се грижеше за неголямото ми домакинство, и поверително ми съобщи.

– Господин архивар, господин театралният режисьор и жена му желаят да ви посетят. – Помълча малко и добави закачливо и загадъчно: – Изглеждат доста сърдити. Госпожа певицата носи както обикновено букет от маргарити. Чудно къде ли ги е намерила. То вече е есен.

– Моля, поканете ги, госпожице – отвърнах аз строго, защото никога не приемах женското и` старание да знае всичко. Тя носеше на главата си бяла касинка и неизменно я переше и колосваше, преди да си легне. Притежаваше този странен навик.

– Имате ли лед? – запита веднага жената на господин театралния режисьор, щом влязоха в стаята. – Боли ме главата, просто ще се пръсне – рече тя и погледна своя мъж, така както само една съпруга на режисьор е в състояние да го направи.

– Лизи – викнах аз, – донесете лед! Поставете букета във ваза! Моля ви, госпожо, поседнете на софата, може би ще ви мине.

"Факел експрес" издаде романа "Репетиции" на Владимир Шаров

Владимир Шаров (1952) е автор на сборници със стихове и есета и надевет романа, сред които „Старото момиче“, „Преди и...

– Господин архивар, вижте какво срещнах днес на градската дига – каза режисьорът и показа ботуша, който старателно криеше зад гърба си. Преди това изчака търпеливо да запаля месинговата лампада. Светлината се плъзна по плешивата му глава и се укроти в леда, поставен грижливо в посребрената кофичка до вазата с маргаритите. Не можеше да се каже, че е джудже, дори напротив, но до огромната си жена изглеждаше тъкмо така. Обичаше червени връхни дрехи.

– Ляв е, нали? – намеси се веднага жената на господин театралния режисьор, забравила за нетърпимото си главоболие. Личеше си, че по пътя до моя дом вече бяха водили този спор и бе напълно вероятно той да е в основата на нейното главоболие.

Взех го в ръце, опипвайки черната и наранена повърхност на ботуша. Всъщност се преструвах, че се опитвам да го изучавам. След като прецених, че достатъчно време съм проявявал истинска загриженост, се предадох и признах невежеството си.

– Не мога да определя, но във всеки случай моделът е старинен и ми е непознат – просто исках да причиня отново главоболие на гневната си гостенка.

– Свещената римска империя? А може би Ханзата? Във всеки случай личи германската изработка – запита режисьорът, доказвайки, че разбира и прави разлика между търговията и пилигримството, било то и въоръжено. Изглежда че литургически тайни терзаеха нещастната му душа.

– Ако се съди по тока на ботуша, макар и доста изтрит, би следвало да става дума за Иберия в цялата необятност на този полуостров. Би следвало да го отнесете на господин Щросмайер, обущаря. Той би могъл да ви помогне да откриете неговата тайна.

Откъс от романа "Проповед за падането на Рим", Жером Ферари

На 14 март 2018 г. по покана на Френския културен институт в България пристигна френският писател Жером Ферари. Авторът представи на бъ...

– Ботушът е наистина стар. И аз мисля така – включи се отново в разговора жената на господин театралния режисьор и многозначително погледна своя мъж.

– Подарявам ви го – каза решително господин театралният режисьор. – Вече не се срещат истински неща и много рядко алти... Жалко, много жалко, господин архивар.

– Да! Така е наистина! – засрамих се аз, но наистина не знаех защо. Изглежда, просто трябваше.

После пихме чай, беседвахме върху предстоящите избори в градската управа и за необходимостта от промени и те си тръгнаха. Госпожа театралната режисьорша бе едра жена, пееше алт и след нея винаги и задълго оставаха непотвърдени знания, чувство за вина у другите и ухания.

Забравиха и букета маргарити. Сега мисля, че и това е било някакъв знак, който аз не съм успял навреме да разчета.

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 1 потребители