Златната медалистка от Олимпийските игри в Токио през 2021 г. и настоящ треньор по художествена гимнастика Симона Дянкова сподели за своя път по време и след активната си кариера в ексклузивно интервю пред Аctualno.com и Sportlive.bg. Тя бе част от ансамбъла, който донесе на България дългоочакваното олимпийско злато - успех, зад който стоят години труд, лишения и безкомпромисна дисциплина. Днес, вече в ролята на треньор, тя предава опита си на следващото поколение състезателки и открива нов смисъл отвъд състезателния подиум. В откровен разговор тя разказва за началото си във Варна, за трудните моменти по пътя към върха, за „невидимата“ страна на успеха и за това какво означава да изградиш шампиони, а не просто да бъдеш такъв.
Началото, подкрепата и трудностите пред Симона Дянкова
Както при много спортисти, началото при нея идва още в ранна детска възраст, когато изборите често се правят от родителите, а не от самите деца. С времето обаче този избор се превръща в неин личен път. "Разбира се, когато бях малка не знаех какво е моето призвание и родителите ми ме насочиха към спорта. Когато бях на 6 години помня, че гледах по телевизията художествена гимнастика и майка ми ме попита дали искам да ме запише да тренирам", споделя Дянкова.
Първите ѝ години в спорта не са белязани от бързи успехи или изявен талант, а по-скоро от постоянство и желание да продължи, въпреки че не се отличава веднага. "Като започвах, не бях разбира се от най-добрите, всъщност доста по нататък също не бях от най-добрите, но ми хареса и продължих", спомня си гимнастичката.
Израстването извън столицата добавя допълнителен слой трудности. Пътуванията, отсъствията от училище и усещането, че трябва да доказваш повече, са част от ежедневието: "Със сигурност е доста по-трудно, когато си от провинцията, най-малкото всички състезания, държавни първенства се провеждат в София, което е свързано с пътуване и отсъствие от училище."
По пътя към върха на Симона идват и моменти на отхвърляне - периоди, в които усилията ѝ не са оценени, а възможностите изглеждат ограничени. Именно тогава ролята на треньорката ѝ се оказва решаваща: "Когато не ме харесваха и не ме искаха в националния отбор моята треньорка продължаваше да ме харесва и да работим заедно."
Симона губи баща си на 10-годишна възраст
Тя споделя също, че основна опора е било семейството ѝ, особено в най-трудните моменти. Личната загуба в ранна възраст прави пътя ѝ още по-тежък, но и още по-смислен: "Майка ми много ми помагаше. Тя ни отгледа, тъй като на 10 години загубих баща си и тя продължи да ме води в залата, въпреки всички трудности. Имаше много моменти, в които исках да се откажа и тя беше човека, който ме мотивираше."
С времето обаче вътрешната мотивация започва да надделява, а решенията стават все по-лични: "Вече по-нататък, когато ставаше по-трудно и бях голяма имаше момент, в който аз не исках да се отказвам, а тя казваше: "Хайде вече, стига с тази гимнастика".
Поглеждайки назад, историята ѝ изглежда като процес, в който всичко се случва със свое темпо - без преки пътища, но с устойчив край: "Това е бил моят път и така е трябвало да стане, малко по-бавно, но с хубав финал."
Пътят към златото и силата на отбора
Попитана какво е допринесло за олимпийския успех, Симона заяви категорично, че това не е индивидуално постижение, а резултат от години съвместна работа, доверие и синхрон между състезатели, треньори и цял екип: "Този успех е абсолютно отборен, така че колективната работа със сигурност е едно от нещата, които толкова много ни помогна. Целият екип, който работи с нас, за да успеем ние значи те са си свършили работата."
"Бяхме много сплотен отбор, всяка си имаше своето място. Всяка беше много отдадена на това, което иска, на общата цел. Още от самото начало, когато ни събраха си казахме, че искаме да спечелим първия за България златен олимпийски медал и така заспивахме и ставахме с тази мисъл."
Любопитното е, че началото този отбор е без очаквания от външния свят - нещо, което впоследствие се променя бързо: "Никой не очакваше нищо от нас, тъй като бяхме абсолютно нов, млад отбор и още от първото състезание, когато бихме Русия на един от уредите и след това състезание вече всички имаха огромни очаквания."
С нарастването на успехите идва и подкрепата на публиката, която се превръща в допълнителен източник на мотивация: "Благодарни сме за любовта на хората и цялата подкрепа през годините."
Днес Симона наблюдава развитието на новото поколение "златни момичета" със същото внимание и ангажираност и е уверена в бъдещите им успехи.
Животът след спорта и новата роля
Преходът от състезател към треньор често е труден, но в нейния случай идва с неочаквана лекота: "Изненада ме това, че ми хареса. Мислила съм, че имам данни да стана добър треньор, но не ме влечеше след спорта."
Новата роля ѝ дава различна перспектива - вече не става дума за лични резултати, а за развитието на други хора: "Хареса ми това, че виждам напредъка им."
С времето тя осъзнава, че успехът не се измерва само с тренировки и техника, а и със способността да се справяш с напрежението: "Има състезатели, които тренират страхотно в зала, но нямат психиката да го покажат на състезание."
Затова основната ѝ мисия като треньор е да изгради не само физически подготвени, но и психически устойчиви състезатели.
"Опитвам се да им предам да не се отказват и бъдат упорити, защото колкото и да е сложно, в един момент става лесно, когато продължаваш отново и отново, както се случи и с мен."
В крайна сметка, равносметката ѝ за спорта остава категорично положителна – не като резултат, а като житейски път: "Не мога да кажа, че спорта ми е отнел нещо, само ми е дал много."
Автор: Жанина Колева
