В съботния медицински преглед участват всички, затова опашката пред паешкия кабинет се проточва чак до Гробовния площад, като слиза по стълбите, и ние прекарваме на опашката толкова време, че Логите успяват да домъкнат от първия етаж одеяла и бързовари, да направят лагер на площадката и един-два пъти да приготвят чай, преди краят на опашката да се вмъкне в Гробовния коридор.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа
Тук е по-скучно. Не бива да се шуми, да се пуши и да се включват бързовари. Мнозина придрямват. Птиците играят покер, Слона разхожда играчки по сивия линолеум, Лорда и Рижата се карат, след това се сдобряват, Чакала пъха под гробовните шкафове къшейчета хляб – за гробовните домашни дух
– Странно, че с с тези маниери тукашните се страхуват от завършването – казва Пушача. И като улавя моя поглед, добавя: – Ами че на вас толкова малко ви е нужно, където и да попаднете, където и да се намирате.
Провокационно изказване, но никой не спори с него. Ние сме потискащо мили с Пушача. Още от сутринта.
Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си
Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио
Опашката постепенно намалява. Белите пластмасови столове, на които принципно никой не сяда, отбелязват етапите на нашия път. Когато до вратата остава само един стол, става ясно, че Пушача го оставят в Гробовника.
За още любопитни и полезни статии - очакваме ви във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Без никакви обяснения, както е прието при Паяците. Просто изпращат някой да му прибере нещата и остава само да недоумяваме какво толкова се е случило с него от времето на предишния преглед досега, което никой не е забелязал. Ако на мястото на Пушача беше някой друг, щяхме да оставим в Гробовника десант до изясняването на всички обстоятелства, но Пушача така или иначе трябваше да си го приберат неговите родители, така че ние не настояваме за нищо и се връщаме в спалнята.
На обяда възниква глупав спор. За възможностите на хората с количките. Табаки смята, че те са безгранични, и се опитва да ни убеди, че всъщност краката са излишна част от тялото. Че от тях се нуждаели само футболистите и манекенките, а за всички останали те са необходими единствено по силата на навика. И когато човечеството най-накрая се накани и реши да се самоусъвършенства чрез пълна моторизация на крайниците, този стар навик ще отмре от само себе си.
Ние с Гърбушкото вяло защитаваме краката. Ние ги обичаме, на нас те ни харесват, не искаме да ги моторизират. Лари мърмори нещо за киселото грозде.
Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас
Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли
Оскърбен, Табаки предлага на всички присъстващи ходещи да се състезава с тях по скорост, бързина на завоите и по мощност на засилването.
Лорда казва, че след такова състезание ние ще се озовем в Клетката. Разбира се, става дума за онези от нас, които няма да се озоват в Гробовника.
– И ти ли, Бруте? – шепне потресен Табаки.
След обяда започва онова, което Чакала нарича Великия изход. Нищо велико няма в него. Просто откарват няколко души, които са минали теста, главно Фазани, но в Дома така умеят да декорират всяко събитие, че от него да лъха грандиозност.
Преграждат първия етаж в района на приемната. Р. Първи играе ролята на бариера. Логите незабавно се скупчват до преградата и с всички сили се опитват да минат от другата страна. Черния Ралф удържа отбраната. Останалите възпитатели водят тук своите подопечни и им носят багажа.
Всеобща възхита предизвиква кльощаво момиче с прякора Стъкла, имуществото на което е заело три огромни куфара, две чанти и една торбичка. Чакала заявява, че най-сетне е намерил сродна душа в тези стени, уви, твърде късно, и сега сърцето му е разбито.
След доставката на грамадния си багаж Стъкла започва да пищи, че е забравила да си прибере любимото жакетче, и три възпитателки са изпратени за жакетчето, като на лицето на всяка от тях е изписано до каква степен й се иска да убие Стъкла. Жакетчето не е намерено. Стъкла крещи, че никъде няма да заминава. Логите я аплодират. Най-накрая Акулата лично замъква в приемната „милото момиче“ и повече нищо интересно не се случва, ако не се броят риданията на Фазанчето Джвак и прощалната реч на Кучето Лавър, в която той нарича всички ни лайнари.
Не успяваме да видим никого от родителите на тези, които ги прибират, което в общи линии е обяснимо: ако ние ги видехме, на свой ред и те щяха да видят нас, а Акулата разсъждава достатъчно предвидливо, за да не допусне това да се случи.
